Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (3)

3.

И заспал, султанът си оставаше командир на правоверните, главнокомандващ на отоманската армия, макар да бяха изминали много години, откакто бе развявал знамето на пророка и бе заставал начело на войската си — тъй като си бе осигурил трона с един-единствен замах. Флотът му сега се командваше от капудан паша^[1], а начело на войската бе сераскерът.

Сераскерът не стана, когато Яшим влезе, само му даде знак да седне на един от диваните. Яшим изхлузи обувките и се настани с кръстосани крака, а наметалото му го обгърна целия. Сведе глава и прошепна някакво приветствие.

Гладко избръснат, според новата мода, с уморени очи, хлътнали на бледото лице, сераскерът бе полегнал на една страна, както бе в униформа, сякаш го мъчеше рана. Стоманено сивата му късо подстригана коси и червеният фес подчертаваха мощната челюст. Яшим си помисли, че няма да изглежда никак зле в тюрбан, но модата на франките бе наложила закопчана догоре туника и сини панталони с червени лампази и богата украса от ширити и еполети: това бе новата униформа на съвременната войска. По същата мода бяха му доставили и тежка маса от орехово дърво и осем неудобни на пръв поглед столове с тапицерия, поставени в средата на стаята. Огромен полилей се спускаше от украсения с орнаменти таван.

Сераскерът се изправи и кръстоса крака, шевовете на панталоните се опънаха до пръсване.

— Да се преместим на масата — предложи раздразнен той.

— Както наредите.

Ала сераскерът очевидно предпочиташе да остане седнал на дивана, макар да му бе неудобно в панталоните, вместо да се настани на противната маса. Чувстваше се беззащитен, когато се налагаше да седи на стол с гръб към ширналата се зад него стая. Въздъхна, докато разперваше и свиваше късите си пръсти.

— Казаха ми, че си в Крим.

Яшим премигна.

— Успях да намеря кораб. Там нищо не ме задържаше.

Сераскерът изви едната си вежда.

— Провали се, така ли?

Яшим се приведе напред.

— Там се провалихме преди много години, ефенди. Почти нямаше какво да се направи. — Издържа на погледа на сераскера. — Но все нещичко успях да сторя. Действах бързо. След това се върнах.

Нямаше какво друго да каже. Татарските ханове в Крим вече не владееха южните степи и не бяха по-малките братя на Отоманската империя. Яшим бе потресен от вида на руснаците, стиснали пушки, препускащи на коне през кримските села. Лишени от оръжията си, победени, татарите се наливаха, клечаха по праговете на къщите си и зяпаха безучастно казаците, докато жените им превиваха гръб по полята. Ханът бе прокуден в изгнание, измъчван от кошмари за изгубеното си богатство и власт. Бе пратил свои хора да му търсят златото още преди да чуе за Яшим — Яшим закрилника, лалата. Въпреки всички усилия на Яшим златото на хана си остана само мечта. А може би просто нямаше злато. Сераскерът изръмжа.

— Татарите бяха добри бойци — отсече той, — когато още ги биваше. Само че конници без дисциплина не стават за съвременните бойни полета. Днес ни трябва стегната пехота с мускети и щикове. Трябва ни артилерия. Нали видя руснаците?

— Видях ги, ефенди. Казаци.

— Срещу тях ни предстои да се изправим. Затова ни трябват мъже като воините от Новата гвардия.

Сераскерът се изправи. Беше огромен мъж, доста над метър и осемдесет. Застана с гръб към Яшим и се загледа в подредените книги, а евнухът неволно хвърли поглед към завесата, иззад която бе влязъл. Слугата, който го въведе, не се мяркаше. Според изискванията на гостоприемството сераскерът трябваше първо да му предложи лула и кафе, затова Яшим започна да се пита дали домакинът нарочно не се държеше толкова грубо. Високопоставен човек като него си имаше прислуга, която се грижеше за напитките, дори специален слуга, който се занимава с лулите и избира тютюна, придружава господаря си, когато излиза, и му носи лулата, увита в кърпа, и кесийка с тютюн, и винаги разполага с огниво, за да запали спокойно господарят. Беше задължително заможните турци да предлагат на гостите си най-добрите тютюневи листа и най-елегантните лули — с тръбица от персийска череша и с кехлибарен мундщук. Също както английските лордове не могат да си представят живота без личен камериер, така турските високопоставени люде не биха могли да се насладят на ритуала без слугата, който да поднася лулите. Ала сега стаята си оставаше празна.

— След по-малко от две седмици султанът ще направи преглед на войската. Строева подготовка, стрелкови умения. Той няма да е единственият, който ще наблюдава. Ще… — сераскерът замълча и рязко отметна глава. Яшим се запита какво ли се канеше да каже. Може би, че предстоящият преглед е най-важният момент от кариерата му. — Знаеш, че войската ни е още млада. Новата ни гвардия съществува едва от десет години. И ние, също като младо жребче, се плашим лесно. Не сме минали, за жалост, задълбоченото обучение, както ни се иска.

— Нито пък винаги постигаме успехите, които ни се обещават.

Яшим забеляза как сераскерът се напрегна. Снабдена с униформи, ушити по европейска мода, Новата гвардия бе предадена в ръцете на всевъзможни чуждестранни инструктори, ференги^[2] от Европа, които ги тренираха, учеха ги на строева подготовка, снабдяваха ги с оръжие. Въпреки всичко египтяните — не друг, а тъкмо египтяните! — им бяха нанесли съкрушителни удари в Палестина и Сирия, а руснаците бяха по-близо до Истанбул от когато и да било. Всеки момент можеше да се очакват победите им, защото със съвременните си оръжия и подготвената си армия, те бяха несразим противник. А не биваше да забравят и разгрома си в Гърция. Та те си оставаха чисто и просто селяни, обути в панталони и водени от сприхави празнодумци. Дори гърците се бяха оказали непреодолим противник за Новата гвардия.

И така, Новата гвардия имаше само една единствена победа, която да й влее малко самочувствие. Тя не бе постигната на бойното поле, а тук, по улиците на Истанбул; не бяха сразили чужд враг, а собствените си предшественици — дивите еничари. Някогашна ударна сила на Отоманската империя, сега еничарите бяха затънали в упадък — или, ако щете, бяха направили крачка напред към прогреса и еволюцията, превръщайки се във въоръжена мафия, която тероризираше султаните, перчеше се по улиците на Истанбул, причиняваше размирици, палеше, грабеше и изнудваше безнаказано. Западните армии бяха пример за добро въоръжение и по-добър опит, но еничарите държаха да опазят традициите на предците си, отнасяйки се с пълно презрение към новостите, горделиво отказвайки да научат уроците на бойното поле, да не би да загубят властта си. Десетилетия наред те бяха държали цялата империя в подчинение.

Новата гвардия най-сетне бе надделяла. Случило се бе преди десет години, в нощта на 16 юни 1826 година — хората предпазливо го наричаха Светлото събитие. Тук, в Истанбул, стрелците от Новата гвардия разбиха еничарите в казармите им и сложиха край на този безкраен четири вековен злокобен терор.

— Прегледът на войската ще премине успешно — изръмжа сераскерът. — Хората ще видят, че гръбнакът на империята е як и несломим. — Той се завъртя и проряза въздуха с ръка. — Точна стрелба. Изрядна маршировка. Безропотно подчинение. И враговете ни, и съюзниците ни ще бъдат впечатлени. Разбираш ли ме?

Яшим едва забележимо сви рамене. Сераскерът вирна брадичка и изсумтя.

— Въпреки това имаме проблем — призна той.

Яшим изчакваше: отдавна не се бе случвало някой да го събуди посред нощ, за да го привика в двореца или в казармите. Погледна през прозореца. Навън бе все още тъмно, небето бе надвиснало студено и враждебно. Всичко започва в мрак. Е, неговата работа бе да хвърли светлина.

— Какъв точно е проблемът?

— Яшим ефенди, наричат те лала, нали? Яшим лала, закрилника.

Яшим кимна леко. Лала бе почетна титла и се даваше на доверени евнуси, които служеха на богати и влиятелни семейства, придружаваха жените, бдяха над децата, наглеждаха как върви домакинството. Обикновеният лала бе нещо средно между иконом и камериер, гувернантка и шеф по сигурността: накратко казано, закрилник. Яшим знаеше, че титлата му подхожда.

— Доколкото разбрах — продължи бавно сераскерът, — в момента нямаш ангажимент. Имаш връзки и в двореца, и на улицата. Затова тази вечер те каня в нашето семейство, семейството на Новата гвардия. Каня те най-много за десет дена.

— Говорите за семейството, на което вие сте глава, така ли?

— Образно казано. Не си мисли обаче, че съм се провъзгласил за бащата на това семейство. Предпочитам да ме приемаш като… като… — сераскерът се притесни, май не му беше лесно да изрече думата. Неприязънта към евнусите, която Яшим добре познаваше, бе дълбоко вкоренена в отоманските мъже, също както подозрителността, с която се отнасяха към масите и столовете. — Приеми ме като по-голям брат. Аз те защитавам, а ти ми се доверяваш. — Той замълча и избърса чело. — Ти имаш ли семейство?

Яшим бе свикнал с подобно отношение: отвращение, примесено с живо любопитство. Той махна с ръка. Жестът бе неясен, уклончив: нека домакинът му се чуди, и без това не беше негова работа.

— Новата гвардия трябва да си извоюва доверието на хората, а също и на султана — продължи сераскерът. — Това е целта на военния преглед. Работата е там, че се случи нещо, което може да съсипе цялата работа.

Сега вече любопитството на Яшим бе разпалено и той усети как нетърпението пролазва по гърба му.

— Тази сутрин — започна сераскерът — ми съобщиха, че четирима от офицерите ни не са се явили на сутрешна проверка. — Замълча и се намръщи. — Знаеш, че Новата гвардия не е като никоя досегашна армия на империята. Войниците ни знаят какво е дисциплина. Свикнали са на упорита работа, платени са добре и се подчиняват безпрекословно на висшите офицери. Досещам се какво си мислиш, но ще ти кажа, че тези офицери са изключителни млади джентълмени. Бяха цветът на войската и най-добрите стрелци. Говореха френски — натърти той, сякаш това бе най-важното. Може и да беше.

— Значи са завършили инженерство в университета.

— С отличие. Бяха най-добрите.

— Бяха, казвате?

— Чакай малко, ако обичаш. — Сераскерът вдигна ръка към челото си. — Отначало, когато ми докладваха за отсъствието им, си помислих, че не е станало кой знае какво. Предположих, че са се впуснали в някоя авантюра и ще се появят по-късно, засрамени и готови да се разкаят. Аз, разбира се, се готвех да ги разкъсам на парчета, защото бяха пример за всички войници. Както казват французите, те определяха и тона, и музиката.

— Вие говорите ли френски?

— Слабо, но достатъчно.

Яшим знаеше, че повечето инструктори в Новата гвардия са предимно французи, макар да имаше и други — италианци и поляци, привлечени в многочислените армии, които император Наполеон бе събрал, за да осъществи мечтата си да завладее света. Преди десет-петнайсет години, когато Наполеон бе разгромен, най-недоволните от великата му армия се установиха в Истанбул и постъпиха на служба при султана. Ала ученето на френски бе работа за младите, а сераскерът минаваше петдесетте.

— Продължавайте.

— Четирима офицери са изчезнали снощи от казармите. Тъй като тази сутрин не се появиха, попитах един от чистачите, и разбрах, че не са прекарали нощта в поделението си.

— Все още ли са в неизвестност?

— Не бих казал.

— Не ви разбирам?

— Единият бе открит тази вечер. Преди около четири часа.

— Това е добре.

— Бил е открит мъртъв в железен котел.

— В железен котел ли?

— Да, да. В казан.

Яшим примигна.

— Да разбирам ли — изрече бавно, — че войникът е бил сварен?

Сераскерът се опули.

— Сварен ли? — повтори разтреперан. Това бе вероятност, за която не бе помислял. — Според мен — предложи той — трябва да погледнеш сам.