Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (26)

26.

Огромният държавен архив на отоманската администрация бе подреден в просторна пристройка, свързваща втория и третия вътрешен двор на двореца Топкапъ. Влизаше се откъм втория двор, през ниска врата, охранявана денонощно от черни евнуси. Тук винаги имаше дежурен архивар, защото бе забелязано много отдавна, че макар султаните да избягваха напрегнатата работа в късните часове на деня, на везирите им можеше да се наложи да поискат документ по всяко време. Дори сега, когато Яшим приближи, на входа на архива горяха две факли. Светлината хвърляше отблясъци върху четири силуета, свити на земята. Това бяха евнусите пазачи.

Нощта бе студена, затова всички бяха вдигнали качулките и спяха или се опитваха да заспят. Яшим ги прекрачи внимателно и натисна безшумно вратата. Затвори я също така тихо. Озова се в малък вестибюл с богато украсени тавани и изящно изписани надписи по стените. В нишите трепкаха пламъците на свещи. Той натисна следващата врата и с изненада откри, че е отключена.

В тъмното помещението му се стори още по-огромно и просторно, отколкото хранилището за книги, което помнеше. Купчините, натрупани в средата, не се виждаха в сумрака. В единия край на стаята бе поставена ниска скамейка, дали не бе маса, пригодена за четене, цялата отрупана с възглавници. По-навътре, там, където тъмнината ехтеше, забеляза точица светлина, която сякаш притегляше мрака към себе си. Докато я наблюдаваше, тя трепна, скри се за миг, сетне се понесе напред.

— Неканен гост — разнесе се приятен глас. — Много се радвам.

Библиотекарят приближаваше към Яшим. Непознатият пристъпваше превзето и се поклащаше на всяка крачка.

— Надявам се да не съм те притеснил.

Библиотекарят пристъпи до лампа, оставена край вратата, нагласи фитила и изчака пламъка да стане достатъчно голям, за да могат да се видят. Яшим се поклони и се представи.

— Очарован съм. Аз пък се казвам Ибу — отвърна простичко другият и килна леко глава на една страна. Гласът му бе нежен, почти като на момиче. — От Судан съм.

— Разбира се — кимна Яшим.

Най-търсените евнуси в палата бяха или от Судан, или от поречието на Нил, до един гъвкави изящни момчета без коси, чиято женственост умело прикриваше забележителни сили и невероятна способност да оцеляват. Знаеше, че всяка година от поречието на Нил подкарват стотици момчета и ги прекарват през пустинята към морето. Малцина пристигаха живи. Някъде сред пустинята ги кастрираха и подхвърляха на горещия пясък, за да са чисти, и не им позволяваха да пият нито капка цели три дни. Ако накрая на трите дни момчето не бе полудяло и успееше да преглътне вода, шансовете му да оцелее бяха добри. То щеше да е щастливият избраник.

В Кайро вземаха за него пословично висока цена.

— Имам нужда от помощта ти, Ибу. — Яшим искрено се съмняваше, че архиварят ще успее. Този прелестен младеж сигурно бе оставен в библиотеката за удоволствие на някой поболял се от любов по-възрастен евнух. На тази възраст той едва ли бе чувал какво е еничар, камо ли да е усвоил сложната система на архивите.

Ибу го наблюдаваше със сериозно изражение и стиснати устни. Наистина бе изключително красив.

— Търся — започна да обяснява Яшим — списък на личния състав на всички еничарски поделения в империята преди Светлото събитие. — Наименованието „Светлото събитие“ му се изплъзна по навик. Трябваше да обясни по-точно. — Въпросното Светло събитие… — започна той. Ибу бързо го прекъсна.

— Шшш! — повдигна грациозно едната ръка към устните си и помаха с другата. Завъртя очи и с мимика подсказа на посетителя да е по-предпазлив. Яшим се ухили. Добре поне, че бе чувал за Светлото събитие.

— Имена ли искаш или само бройки?

Яшим остана изненадан.

— Бройки.

— Значи искаш резюмето. Не си тръгвай, почакай ме тук.

Той се обърна и хлътна в мрака. Далечният пламък на свещта потрепваше, докато накрая изчезна. Сигурни някъде зад куповете.

Яшим не познаваше добре архива, ала знаеше, че подробните сведения тук са чудесно систематизирани. Ако някой везир по време на съвет му потрябваше документ или справка, независимо колко стара или странна, архиварят трябваше да може да я намери за броени минути. Тук се съхраняваха четири или пет века отоманска история: разпореждания, писма, статистически данни от преброяване на населението, данъчни задължения, прокламации на трона, петиции към трона, подробности около назначавания, повишения и понижения, биографиите на най-отличилите се чиновници, подробни отчети за направени разходи, карти от военни кампании, доклади на областни управители, пазени още от четиринайсети век, когато отоманските турци за пръв път излезли от Анадола, пресекли Дарданелите и навлезли в Европа.

Той чу стъпките на младежа да се връщат. Свещта и гъвкавият като върбова клонка библиотекар се появиха от тъмното. Ибу носеше единствено свещта.

— Не успя ли да ги намериш? — Яшим не успя да прикрие снизхождението в гласа си.

— Ммм — измърка младежът. — Хайде да погледнем заедно.

Напали множеството лампи, подредени като верига над скамейката за четене, и коленичи на възглавница. Над пейката имаше полица с високи обемисти тефтери със зелени подвързии. Момчето изтегли един, стовари го с трясък на пейката и го отвори. Дебелите страници шумоляха, докато ги прехвърляше и тихичко си тананикаше. Най-сетне прокара пръст по някаква колона и спря.

— Откри ли ги?

— Накрая ще ги открием — отвърна Ибу. Затвори тефтерите шумно и го върна на мястото му. След това провлачи крака към чекмеджета, вградени в стената до вратата, и изтегли едното. От него извади карта.

— Опа. — Погледна тъжно Яшим. — Вън — рече. — Не ти. Ти си приятен. Говоря за сведението, което ти трябва.

— Вън ли е? Кой го е изнесъл?

— Тц. Това вече не мога да ти кажа.

Ибу размаха малката карта пред лицето си, сякаш си вееше с ветрило, всяко движение на китката бе пестеливо и изящно.

— Не, не. Разбира се — намръщи се Яшим. — Надявах се поне…

— Кажи?

— Питах се дали можеш да ми кажеш какъв годишен доход е имал беят на Варна от… от мините през 1670-те.

Ибу сви устни и изпусна въздуха. Яшим имаше чувството, че всеки момент ще му каже числото по памет.

— Конкретна година ли те интересува или цялото десетилетие?

— 1677.

— Изчакай момент, ако обичаш.

Той остави картата в чекмеджето с надписа надолу, взе свещта и се скри зад куповете книжа. Яшим пристъпи напред, дръпна картата и прочете:

Регистър на еничарите; 7–3–8–114; резюме, 1825.

Предаден на разположение.

Той върна картата на мястото й силно озадачен.

Минута по-късно двамата с Ибу се надвесиха над дебел пожълтял свитък, от който лъхаше задушлива миризма на овча кожа. Яшим едва прикриваше отегчението си, докато се взираше в множеството цифри и бележки, нахвърляни за варненския бей през 1677 г. Накрая събра смелост да зададе въпроса, който го глождеше.

— Кажи, Ибу, какво означава „предаден на разположение“? За султана ли става въпрос?

Младежът се намръщи.

— Ти да не би да си надничал?

Яшим се ухили.

— Чух го някъде този израз…

— Ясно. — Ибу присви очи за момент. — Ще те помоля да не пипаш свитъка. Може да се отнася и за султана, но едва ли. По всяка вероятност не става дума и за копиеносците от охраната, нито пък за градинарите или готвачите. Те си знаят мястото.

— Кой тогава?

Ибу хитро насочи пръст към свитъка.

— Това интересува ли те изобщо, или просто си търсиш извинение, за да дойдеш и да си побъбрим?

— Беше просто извинение. Кажи кой?

Архиварят грижливо нави свитъка. Завърза го отново с алена панделка и го взе.

— Нека първо да го върна на мястото му.

Яшим се изкиска тайно, докато наблюдаваше как момчето се приближава с отпуснати женствени движения към чекмеджетата. Върна свитъка на мястото му, натисна чекмеджето с дългите си пръсти, за да го затвори, и отново се скри зад куповете, стиснал свещта. Господ да е на помощ на по-възрастните мъже! Никога досега не бе виждал подобно coquetterie^[1]. Въпреки това не можеше да отрече, че е силно впечатлен. Ибу изглеждаше и се държеше като празноглава африканска девойка, ала отлично си знаеше работата. Очевидно младежът имаше акъл, който му помагаше не само в прашния архив. Този път момчето се върна бързо.

— Та за „предаден на разположение“ — подсети го Яшим.

— Имперското семейство и обкръжението. Султанът, семейството му, доверените офицери.

— И жените ли?

— Разбира се. Цялото семейство на султана. Но без прислугата.

— Предаден на разположение — повтори Яшим замислен. — Кажи ми, Ибу, на кого, според теб, му е притрябвал този регистър?

— Не знам. — Младежът се намръщи. — Дали не е…

Сви рамене и се отказа.

— Кой? За кого се сети?

Архиварят махна пренебрежително с ръка.

— Никой. Нищо не съм се сетил. И аз не знам какво исках да кажа.

Яшим прецени, че няма смисъл да настоява.

— А къде мога да открия онова, което ми трябва?

Ибу наклони глава и погледна към една от лампите на стената.

— Попитай в някое от чуждестранните посолства. Нищо чудно да знаят.

По устните на Яшим плъзна усмивка, когато долови остротата в гласа му. Защо не? Наистина, нищо чудно да имат сведения.

Погледна любопитно Ибу. Ала Ибу бе вдигнал опакото на ръката си под брадичката и невинно наблюдаваше пламъка на лампата.