Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (130)

130.

— Наредено ни е да не пускаме никого, докато не утихнат безредиците — обясни икономът, запречил с едрото си тяло входа на посолството.

— Няма никакви безредици — отвърна Яшим.

Икономът сви устни.

Яшим въздъхна и му подаде малко пакетче.

— Ще го предадете ли на нейно превъзходителство княгинята?

Икономът погледна пакета и изсумтя.

— За кого да й предам?

— Ами… кажете, че е от един турчин.

— Яшим!

Евгения слизаше бавно по стълбите, стиснала перилата с една ръка, притиснала другата към бузата си.

— Заповядай!

Икономът отстъпи, Евгения пое ръцете на Яшим и го поведе към канапето. Икономът се засуети около тях.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Приятели сме.

— Това е от господина, ваше превъзходителство.

Подаде й пакета и отстъпи.

— Донеси чай за посетителя, ако обичаш — нареди Евгения. След като икономът излезе, тя остави пакета в скута си и погледна госта в очите.

— Ние май… ще се връщаме вкъщи. — Неочаквано се усмихна и стисна ръцете му. — Деренцов — съпругът ми — е бесен. И много уплашен. Решил е, че някой го е предал.

Яшим бавно кимна.

— Знаеш кой го е направил, нали? — Евгения отметна глава назад и го погледна с бегла усмивка. — Всички си мислят, че си дребен, незначителен служител. Само че ти се оказа много хитър.

Забеляза, че Яшим свежда очи.

— Искаш ли да ти разкажа? — попита тихо той. Тя поклати глава.

— Така само ще развалим всичко. Имам дълг към съпруга си, а някои тайни няма да мога да опазя. Тази сутрин се развилня, крещеше, че бил компрометиран. Нямал друг избор, освен да си подаде оставката. Решил е да се върне в Санкт Петербург и да се изправи пред царя.

— И да се потопи в света на баловете, официалните вечери и дамите с ветрилата. Знам.

— Ще бъде истински кошмар.

— Ала ти имаш дълг към съпруга си.

Двамата се разсмяха тихо.

— Какво е това? — попита тя и посегна към пакета в скута си.

— Отвори и виж.

Евгения го отвори и внимателно проследи пръстите му, докато Яшим й показваше тайния механизъм, който освобождаваше камата от ножницата.

— Напомня ми за нещо — отбеляза закачливо тя. — За някого.

Очите им се срещнаха и закачливият поглед се стопи.

— Според мен едва ли…

— Едва ли ще се срещнем отново. Така е. Затова пък… аз винаги ще мечтая за теб.

— Ако разкажа на дамите в Санкт Петербург?

— Да не си споменала и дума!

Евгения поклати прелестната си глава.

— Няма — обеща тя. — И думица няма да обеля.

Наведе се напред, наклони глава настрани и черна къдрица се изплъзна от кока й.

— Целуни ме — помоли тя.

Двамата се целунаха.

Руснак или не, икономът си е иконом. Той е невъзмутим. Той е дискретен.

Яшим си тръгна, преди икономът да поднесе чая.