Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (126)

126.

Сераскерът тропна с крак по наклонения покрив.

— Ти разбираш ли какво е това? Виждаш ли къде сме?

Яшим го наблюдаваше.

— Разбира се, че знаеш. Това е покривът на голямата джамия. Виждаш ли купола? Гърците са я наричали „Света София“, църквата на святата мъдрост. Висока е петдесет и пет метра. Два милиона и седемстотин кубически метра. Знаеш ли колко е стара?

— Строена е преди времето на Пророка — отвърна предпазливо Яшим.

— Невероятно, нали? — Сераскерът се изсмя. Май бе в отлично настроение. — Издигната е едва за пет години. Представяш ли си какви усилия са вложени тук? Колко много можем да постигнем с такава енергия днес, ако се приложи за нещо, което наистина си струва.

Той се разсмя отново и тропна с крак.

— Как е възможно тази старина да издържи толкова дълго? Веднага ще ти кажа. Така е, защото никой, дори завоевателят Мехмед, не е притежавал достатъчно смелост, за да я събори. Изненадан ли си?

Яшим се намръщи.

— Не съвсем — отвърна тихо.

Сераскерът вдигна поглед.

— Хиляди листа тънко олово — продължи. — Цели декари. Ами колоните. Ами куполът. Представяш ли си, Яшим! Тежи ни на вратовете вече хиляда и четиристотин години. Не можем да видим какво има нито от другата й страна, нито отстрани. Не можем да си представим света без нея. Можем ли? Даваш ли си сметка, че е също като лоша миризма, която хората престават да забелязват, след като свикнат с нея? Не я забелязват, въпреки че ги трови. — Приведе се напред. Яшим забеляза, че събеседникът му продължава да стиска пистолета. — А това тук наистина ни трови. Всичко това ни трови. — Очерта широк кръг с ръка. — Година след година навикът се натрупва върху предразсъдъците, невежеството и алчността. Стига, Яшим, знаеш всичко това не по-зле от мен. Направо ни задушава, не е ли така? Традиции! Те са просто мръсотия, която се трупа. Че нали същата тази традиция е видяла сметката на топките ти!

Яшим вече не виждаше лицето на сераскера на фона на пламъците зад гърба му, ала го чу да хихика, доволен от собствената си находчивост.

— Идвам от двореца — обясни Яшим. — Султанът е в безопасност. Имаше нещо като заговор…

— Заговор ли? — Сераскерът облиза устни.

— Да. Евнусите се бяха надигнали, водени от Кислар ага. Искали да върнат часовника назад. Да възстановят еничарите. Всичко бе написано в карагьозкото стихотворение — помните ли го?

Сераскерът изпусна шумно дълго сдържания въздух.

— Престани, Яшим. Това няма никакво значение. Сам знаеш, че няма. Евнуси. Султани. Това беше краят на султана. Ферман? Наистина ли вярваш, че ферманът ще доведе до някакви промени? Нали го видя днес стария пияница? Защо си въобразяваш, че някой от тях може да направи нещо? Че те са половината от проблема. Ферманът ще бъде още един никому ненужен лист хартия. Равенство, дрън-дрън. Има само едно равенство под това небе и то е да си в строя, да си рамо до рамо с войника до теб, готов да изпълняваш заповеди. И сами можехме да се сетим за тази работа, още преди години, само че се изродихме.

— Еничарите ли?

Сераскерът изсумтя развеселен.

— Еничарите и руските им приятелчета. Предполагам, че някои от тях живеят в Русия. А бунтовниците искат помощта на Русия.

— Кой ви предупреди? — попита Яшим. — Едва ли е бил Деренцов.

Сераскерът се изсмя.

— На Деренцов не му трябват пари. Твоят приятел от каретата. Белязания.

Яшим се намръщи.

— Потьомкин ли? Той ли е бил информаторът ви?

— Отначало ме информираше Потьомкин. Само че той беше прекалено скъп. И много опасен.

Яшим наблюдаваше мълчаливо сераскера.

— Значи сте намерили друг, който да ви държи в течение за заговора на еничарите. Намерили сте си някой безопасен, някой по-незабележим.

— Точно така. Евтин и никому ненужен информатор. — Сераскерът се ухили и очите му заблестяха от удоволствие. — Открих теб.

— Аз ви казах времето, когато ще избухне бунтът.

— Много повече, много повече. Ти поддържаше мита за заговора жив, нали? Ти ми помогна да създам тъкмо атмосферата, от която се нуждаех. Градът е в паника. Те вече са победени. И еничарите. И хората. А сега и дворецът.

Той прокара доволно длан по гърдите си.

— На теб съм готов да ти там избор. Живот или смърт. Дали не трябва да кажа — преданост към държавата или… романтична привързаност към остарелите традиции. — Той замълча. — Към империята. Изборът е направен. Или по-точно казано, ще бъде направен след… — той извади лъскавия си часовник — след приблизително осемнайсет минути. Изборът е между тежестта на историята и традициите, тази тежест, притиснала ни като купола на катедралата на Юстиниан, и новото начало.

— Ами хората? — понечи да го прекъсне Яшим.

— Хората ли? — Сераскерът обърна глава, сякаш искаше да се изплюе. — Светът е пълен с хора. Тук сме заели добра позиция, нали? — продължи след кратко мълчание. — Ще наблюдаваме оттук как гори градът. А с утрото ще настъпи нова ера. Ера на действието, чиста. Родът на Осман ни служи добре. Реформи ли? Ферман ли? Празни приказки са това. Системата е прогнила, тя се разпада, така че няма начин да се направи реформа. Трябва ни ново начало. Трябва да пометем целия боклук — и тесните панталони, и султаните, и евнусите, и цялото шушукане в мрака. Потиска ни автокрацията, която дори не е в състояние да направи онова, което желае. Империята има нужда от правителство, което да пипа с яка ръка. Трябва да управляват хора, които знаят как се командва. Помисли само за Русия.

— Русия ли?

— Русия е непристъпна. И без царя ще покори целия свят. Без разните князе и аристократи, и придворни. Представи си само какво би било, ако се управляваше от експерти, инженери, войници. И това ще стане, ала няма да е в Русия. Ще се случи тук. Трябва ни руската система — контрол над труда. Контрол над информацията. Това е нещо за теб, стига да го искаш. Казвал съм, че те бива. Съвременната държава се нуждае от уши и очи. Ще имаме нужда от тях утре, когато изгрее първият ден на Отоманската република.

Яшим не откъсваше поглед от него. Спомни си сераскера такъв, какъвто го видя за пръв път — настанил се на дивана, кръстосал крака в тесни панталони, защото не искаше да седне на масата с гръб към стаята. Страхотен западняк би излязло от него, няма що. Заради това ли бе цялата работа?

— Република ли? — повтори той непознатата дума. Помисли си за султана, за валиде и за всички жени в двора. След това си спомни фанатичния блясък в очите на евнусите и неочакваната смърт на началника им.

Сераскерът е знаел, че ще се съберат заедно. А Яшим лично бе убедил султана да позволи артилерията да навлезе в града.

— Точно така — потвърди сераскерът. — Това беше краят на старите слабаци. Ще ми дрънкат те за традиции! Обикалят гнездото си като пилци. Опитват се да отблъснат историята.

Той се изправи.

— Приеми цялата работа като… операция. Ще боли, разбира се. Ножът на хирурга е безпощаден, но поне изрязва гнилото място.

Яшим усети как сърцето му се свива. Затова пък умът му се проясни.

Сераскерът продължаваше да обяснява:

— За пациента агонията носи облекчение — разсъждаваше той. — Можем да бъдем модерни, Яшим. Налага се да бъдем модерни. Наистина ли мислиш, че модерността е нещо, което може да бъде купено? Модерността не е стока. Тя е състояние на ума.

Нещо проблесна в спомените на Яшим. Той се опита да го задържи. Беше неуловима сянка, необичаен подбор от думи, каквито бе чувал и преди. Сераскерът не млъкваше; той усети как споменът отлита.

— Това е състояние на силите на властта. Старата власт е минало. Трябва да мислим за новата.

— Ние ли?

— Управляващите. Учените хора. Хора като мен и като теб.

Никой, помисли си Яшим, не е като мен.

— Хората имат нужда от напътствия. Това не се е променило. Променя се начинът, по който ги ръководят.

Всички сме различни. Аз не съм като другите.

Аз ще остана свободен.