Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (117)

117.

„Кара Давут“ бе винаги оживена в петък вечер. Дюкянджиите и съдържателите на кафенета закачваха фенери над вратите, защото след посещението си в джамията семействата се разхождаха по улички и сокаци, спираха, за да пийнат шербет, редяха се на опашка или се настаняваха по кафенетата. Наоколо се гонеха деца, промъкваха се през тълпата, крещяха, смееха се, а родителите им добродушно се провикваха след тях. По масите в кафенетата се бяха скупчили млади мъже. Онези, които можеха да си позволят нещо за пиене, бяха насядали, а останалите се бяха подпрели на лакти и се опитваха да зърнат местните момичета, увити в чадра^[1] и яшмак^[2], които ситнеха благопристойно край родителите си, ала същевременно даваха знаци на младежите, ако не с походката, то с движенията на главите и ръцете.

Яшим не си въобразяваше, че тази вечер атмосферата е различна. Улицата бе пълна с народ, както обикновено, дори имаше повече хора от друг път, ала децата бяха по-тихи, сякаш ги държаха изкъсо, групите младежи изглеждаха по-нагъсто скупчени и по-големи, но по-притихнали от друг път.

Сякаш всички бяха затаили дъх в очакване. Докато приближаваше към палата, това впечатление не се разсея. Така и не успя да си намери стол и реши, че и носачите са решили да дадат своя принос към хаоса в града. Дори да не бяха бивши еничари, те си оставаха груба сган, мъже, готови да насъскат тълпата или първи да надигнат глас, щом усетеха удобна възможност.

Той подтичваше по улици и сокаци, и докато се оглеждаше, с изненада установи, че не вижда войници. Нямаше ги малобройните роти, които сераскерът трябваше да постави по кьошетата на града. Кога ли щеше да ги изпрати?

Получи частичен отговор, щом изскочи от лабиринта улички зад „Света София“ и попадна на откритото пространство между джамията и стените на сарая. Група униформени гвардейци затичаха към него с викове. Забеляза, че зад тях има още войници, част от тях на коне, няколко роти бяха строени в бойна готовност, другите се бяха отпуснали кротко на земята, кръстосали крака, в очакване да получат инструкции. Зад тях забеляза оръдия и мортири^[3].

Разположението на тези момчета тук вещаеше нещастие, каза си той. В същия миг двама от войниците стигнаха до него и му препречиха пътя.

— Забранено е да се минава. Трябва да се върнеш!

Бяха насочили пушки към гърдите му.

— Имам спешна работа в двореца — сопна се Яшим. — Пуснете ме.

— Съжалявам, приятел. Имаме заповед. Никой не може да минава.

— От сераскера? Кажи къде е?

Застаналият по-близо до него войник се смути.

— Не мога да кажа. Така или иначе, зает е.

Вторият войник се намръщи.

— А ти кой си?

Яшим разбра, че не бива да изпуска този шанс. Вдигна пръст.

— Не. Ти ми кажи кой си! Искам ранга ти и номера. — Не познаваше добре военната организация, ала се надяваше думите му да прозвучат по-уверено, отколкото се чувстваше. — Сераскерът никак няма да се зарадва, когато научи.

Войниците се погледнаха.

— Ами не знам — измърмори единият.

— Много добре знаеш кой съм — настоя Яшим. Дълбоко се съмняваше, ала поне гневът в гласа му бе неподправен. — Яшим Тогалу. Главният офицер по разузнаването на сераскера. Мисията ми е неотложна.

Войниците се размърдаха.

— Или ме отведете до Имперската порта незабавно, или ще поискам да говоря с командващия офицер.

Един от войниците се огледа. Черната внушителна порта бе само на стотина метра. Командирът им… кой знае къде се беше запилял.

— Хайде, върви — реши бързо войникът и махна с ръка. Яшим мина покрай него с бърза крачка.

След като се отдалечи, единият от младежите въздъхна с облекчение.

— Добре поне, че не му казахме имената си.