Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (112)

112.

Когато същата петък вечер Яшим си тръгна от двореца, вече се бе стъмнило и на пазара край „Кара Давут“ търговците започваха да палят факли.

Яшим се запита дали не трябваше да отиде да вечеря с Ибу, стройния архивар, защото не бе хапвал нищо целия ден и усещаше, че му се вие свят от глад. Отказа се почти веднага. Съжаленията и колебанията не го измъчваха дълго — бяха безсмислени чувства, които се бе научил да отблъсква, за да не стане по-зле. Познаваше мнозина в неговото състояние, разяждани от горчивина, много мъже — и също и жени — оставаха парализирани от колебания, обмисляха промени, които нямаше начин да осъществят.

Георгиос, гъркът, изскочи иззад сергията тъкмо когато Яшим избираше останали измежду поувехналите салати. Изпадна в ярост, щом го видя надвесен над сергията.

— Що дошъл толкоз късно, а? Ще ми купува стари боклуци! Ти бабичка? Зайци отглежда, а? Аз сичко прибрал.

Сложи ръце на кръста.

Яшим се опитваше да мисли. Ако Палевски се отбиеше на вечеря, както бе обещал, трябваше да приготви нещо обилно и хранително. Супа, след това месо — ала месарката със сигурност си беше тръгнала. Можеше да направи сос от маслини и чушки от буркан. Чесън имаше.

— Ще взема тази — посочи той оранжева тиква. — И праз, ако имаш. Може ли по-дребен?

— Дребен праз, добре. Да не би да правиш балкабаги^[1]? Треба и два лука. Добре. За яхния един морков, лук, магданоз, дафинов лист. Струва ти двайсет и пет пиастра.

— Сложи и покупките от онзи ден.

— Забравил аз онзи ден. Днес си е днес.

Намери на Яшим торба за зеленчуците.

Месарката все още не си бе тръгнала, както се опасяваше Яшим. Купи половин килограм месо, тестени хапки, пълнени с месо, за супата от тиква и половин килограм кисела сметана от съседния магазин, след това поръча да му завият бюрек, все още топъл от фурната. Накрая се отправи към къщи. Имаше чувството, че не се е прибирал от дни.

Щом влезе, запали лампите, събу обувките, с които ходеше навън, и закачи наметалото на кукичка. Увеличи пламъка на лампите и отвори за малко прозорците, за да се смени застоялият въздух. Намаза с мас парцал, уви го около сухи съчки, драсна клечка кибрит и сложи отгоре няколко буци въглища. След това се зае да сготви.

Постави зеленчуците за яхнията в гърне, добави вода от каната и сложи глинения съд да къкри на печката. Ливна зехтин на дъното на тежък тиган, накълца лук, почти целия стрък праз, няколко скилидки чесън и ги запържи. С остър нож разряза тиквата отгоре, издълба семето и го отдели. Внимаваше да не нарани оранжевата сърцевина, докато изгребваше семките. След това разбърка лука, добави щедра щипка смесени подправки и канела, а накрая — лъжица бистър мед. След няколко минути дръпна тигана от огъня и на негово място премести гърнето.

Сложи кърпа и калъп сапун в празния леген и слезе до помпата в малкия заден двор. Развърза чалмата, съблече се гол до кръста и се разтрепери под студения ситен дъждец. Пое си въздух и пъхна глава под чучура. След като се изми и избърса с енергични движения, без да обръща внимание, че кожата му все още пари, той напълни каната с вода. Щом се върна в стаята, се подсуши по-внимателно и си облече чиста риза.

Чак тогава се сви на дивана и отвори книгата на валиде, „Les Liaisons Dangereuses“. Чуваше как яхнията бълбука на печката. Веднъж капакът подскочи и ароматна пари изби навън с тихо съскане. Четеше същото изречение поне за десети път, затова затвори очи.

Когато ги отвори отново, не бе сигурен дали е спал. Някой чукаше на вратата. Той се стресна, засрами се от себе си, скочи и се втурна към задната врата.

— Станислав!

Не беше Станислав.

Мъжът бе доста по-млад. Тъкмо изритваше обувките си и навиваше на ръката си копринена корда.