Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (103)

103.

Ефенди му каза да си държи очите отворени и Езлек се оглеждаше непрекъснато през последните няколко часа. Не бе сигурен за какво точно трябва да внимава, нито пък дали ще познае въпросното нещо, дори ако го види. Сигурно ставаше въпрос за нещо необичайно, както бе обяснил Яшим.

Или пък нещо толкова обичайно, че никой не би му обърнал внимание, освен Езлек. Той знаеше къде какво става и кой може да се появи на пазара в петък.

Почеса се по главата. Всичко си беше в реда на нещата. И сергиите, и тълпата, и жонгльорите, и музикантите. Всеки път бе едно и също. На пазара се бяха събрали повече хора, защото бе петък. Какво необичайно можеше да се случи? Кебапчията му бе направил безплатна закуска, това бе единственото необичайно.

Кюфтетата му напомниха за нещо.

Опита се да се сети. Беше гладен. Видя, че човекът прави кюфтета, преди останалите да са се усетили. Видя го с крайчеца на окото си, когато тайничко дръпна комата хляб…

Езлек извъртя глава. Парче хляб. Никой не бе забелязал. На тази сергия нямаше никого, а малкото куче не спираше да подскача във въртележката. Такова нещо не бе виждал никога досега на пазара. И какво от това?

Реши да погледне още веднъж. Докато се промъкваше през тълпата, забеляза кебапчията, стиснал плоския нож в едната си ръка, а в другата питка хляб, готов да обслужи застаналия пред сергията му гладник. Само че гледаше в другата посока. Когато Езлек се приближи до тях, продавачът бе все още като вдървен, а клиентът започваше да роптае.

— Нали ти казах, със сос.

Кебапчията се обърна. По лицето му се бе изписало объркване. След това погледна ножа, хляба в ръцете си, сякаш се чудеше как са се озовали там. Мющерията изсумтя.

— Зарежи я тази работа. Животът е прекалено къс.

Продавачът изглежда не го чу. Обърна се отново през рамо.

Езлек проследи погледа му. Малкото кученце продължаваше да върти колелото с изплезен език. Ала не кучето привлече вниманието на Езлек, а месото, набучено на шиша и пред пещта. Бе стегнато, така че да не се разпада, но нямаше кой да изрязва готовите мръвки, за да прави дюнери, и месото започваше да се топи. С всяко завъртане на Езлек все повече му се изясняваше какво животно се пече на шиша. Двата крака, почти отделени от слабото тяло, бяха неестествено дебели, другите два, напротив, бяха слаби, изсушени, свити като за молитва. Можеше да мине за заек, само че бе поне десет пъти по-голямо от заек.

Сигурно и кебапчията бе забелязал аномалията, защото неочаквано се обади:

— Просто не разбирам какво става. На тази сергия няма никой още от сутринта. Кучето сигурно всеки момент ще издъхне. — Човекът преглътна и Езлек забеляза как адамовата му ябълка подскочи. — Какво, по дяволите, е това чудо, набучено на шиша?

Езлек усети как целият настръхва.

— Едно ще ти кажа, приятел — изръмжа. — Сигурен съм, че не става дюнер от него.

Стисна амулета си с ръка. Продавачът започна да мърмори нещо — молеше се, долови Езлек, изброяваше деветдесетте и девет имена на бога, докато се взираше ужасен във вече овъглените човешки торс и крайници.