Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (102)

102.

— Видях те, когато пристигна — обясни Мурад Езлек. Беше познал Яшим веднага и се бе спуснал да го поздрави, преди евнухът да потъне сред тълпата. Вече бе светло и покрай сергиите се бяха скупчили хора, за да напълнят кошниците си със свежи продукти. — Оглеждах се непрекъснато, както искаше. Не видях нищо необичайно. Дошли са неколцина изпълнители, които не познавам, но никой подозрителен не се е мяркал. Тихо е, всичко си е нормално.

— Ами кулата?

— А, проверих я. Вратата, за която ми каза, е все още вързана с веригата. Престоях там цял час.

— Хм. Има още една врата, от другата страна. По-ниско е от тази. Ще ида да погледна. Ти стой тук и си дръж очите отворени. Ако не се върна до половин час, събери момчетата си и тръгнете след мен.

— Я чакай. Дай ми половин минута и ще пратя някого с теб още отсега.

— Ами добре — съгласи се Яшим. — Защо не.

Отне им няколко минути, за да стигнат до парапета. Носачът, когото Езлек бе повикал, го следваше, без да проявява какъвто и да е интерес, ала евнухът бе доволен, че не е сам — при спомена за тъмните стълби, които отвеждаха към чистата стая, потръпна. Махна веригата и отново блъсна вратата с рамо.

Носачът запротестира.

— Не можем да влизаме тук. Забранено е.

— На мен не ми е забранено — заяви Яшим. — А ти си с мен. Тръгвай.

Този път му се стори по-тъмно, ала Яшим знаеше къде отива. В началото на стълбите той постави пръст пред устните си, за да даде сигнал на придружителя си да мълчи и пое надолу. В текето всичко бе както го бе оставил вчера. Пробва да отвори вратата — и сега бе заключена. Носачът чакаше уплашен до стълбите и се оглеждаше смаяно. Яшим се приближи до раклата и вдигна капака. Вътре бяха прибрани чиниите и чашите. От кадета нямаше и следа.

Евнухът се изправи.

— Хайде, връщаме се — реши той.

Носачът не чака да го подканят.