Андрей Гуляшки
Убийството на улица „Чехов“ (7)

2.

Въведоха Красимир Кодов в кабинета ми. Елегантният директор на новотела изглеждаше сега доста изпаднал в смачкания си костюм, без вратовръзка, брадясал и с коса, която не беше сметнал за необходимо да среши. Само очите му горяха дяволски, но не злобно, а с някаква святкаща, изригваща и, бих казал — надменна насмешливост. Поздравих го любезно и го поканих да седне на единствения стол в кабинета ми. Беше дъсчен, от най-простите.

Той обърна стола с облегалката напред и го възседна като кон. Облегна ръцете си на облегалката и мълчаливо се вторачи в лицето ми. На любезния ми поздрав отговори с мълчание.

Протегнах му цигарите си.

— Запалете! — рекох.

Той не благоволи дори да ги погледне. Извади пачка „Лорд“, английски, избра си цигара, без да бърза, и щракна с позлатената си запалка. Запалката беше може би златна, кой знае. Пое дълбоко от дима, по глътна малка част от него, а останалата издуха над главата ми. Очите му продължаваха язвително да ми се присмиват.

— Как сте, гражданино Кодов, имате ли оплаквания? — попитах го съвсем непринудено, въпреки че сърцето ми трепереше от възбуда.

— Някак си съм! — повдигна рамене Кодов. — Необичайно. Но след 12 часа, когато изтича срокът за задържането ми, аз ще бъда — вие това си го запишете! — аз ще бъда поне десет пъти по-добре от ваша милост.

— Похвално е човек да бъде оптимист! — рекох.

— Така е! — каза Кодов.

— А откъде сте сигурен, че ще бъдете по-добре от мен? — попитах. — Най-напред вие не знаете дали няма да поискам разрешение да удължа задържането ви?

— Гледах си на карти и картите показаха, че вие ще се разпоредите да ме пуснат, преди да стане 12 часът.

— Дано картите да са познали! — рекох. — Но не съм сигурен, че ще се чувствувате по-добре от мен!

— А, непременно! — усмихна се Кодов, като разтегна широко устни. — Че ще се почувствувам по-добре от вас, това ми е в кърпа вързано! А вие? Ох, след като с велико разочарование разберете, че напразно сте ме подозирали като възможен убиец на тъста си, че сте ударили на камък — в смисъл, че сте хвърлили геле на последната най-голяма миза в играта, а след като началството ви е дърпало ушите, защото не си вършите службата, както трябва; след всичко това вие ще се приберете вкъщи със свита опашка като бито куче и дори няма да удостоите с внимание картофената яхнийка, с която благоверната ви съпруга ще иска да позарадва измъчената ви душица? Пък аз, е-хе! Аз, приятелю — наричам ви така, макар че какъв приятел сте ми вие! Да ви кажа ли как ще прекарам аз вечерта си?

— Като сте започнали — разказвайте! — рекох. — Аз съм от търпеливите.

— Най-напред ще се изкъпя, и знаете ли в каква вана? Във вана, облицована с мраморни плочки, категория суперлукс! После ще ме завият в затоплени чаршафи, белоснежни? После ще се избръсна пред кристално огледало и ще наплискам лицето си с одеколон „Нина Ричи“. Чували ли сте такава фирма? Париж, улица „Риволи“, наляво от Шан’з Елизе, като вървите към градините Тюйлери. Да, да? След това ще си облека вечерен костюм, риза с колосана яка, ще си сложа светла връзка. И ще поканя приятелите си на вечеря, за да им разкажа за вас, да се посмеем от сърце? А след уискито, вечерята ще започнем с раци и пъстърва, и с бял мискет!

— Няма ли да поканите жена си на тази тържествена вечеря? — попитах.

— Жена ми? Какъв сте недосетлив! Ами че тя е в траур, другарю, как може!

— А доктор Беровски?

— Той не е по веселата част. Освен това, като добър и верен приятел на покойния ми тъст, той ще е в мрачно настроение. А когато докторът е в мрачно настроение, той е способен да ви направи на салата, не обичам такива?

— Виждам, че обичате лукса и че сте „човек на живота“, както се изразяваха едно време простите хорица. — Погледнах справката, която ми бяха изпратили от Управлението, и попитах: — Впрочем каква заплата получавате вие?

— Според щатната таблица, другарю.

— Да речем, че тя ще ви стигне за раците и пъстървата. А за уискито, за „Нина Ричи“ от улица „Риволи“ и за прочие от любимите ви удоволствия — откъде взимате?

Той ме изгледа насмешливо и повдигна рамене.

— Кажете — рекох. — Откъде взимате?

— Имам си източници!

— Например?

— Финансови начети, другарю, не са ми правени, а за кражби не съм даван под съд. Останалото си е моя работа.

Погледнах отново справката.

— Според мои лични сведения, другарю Кодов — рекох, — вие дължите на домакина на новотела и на главния му барман около 10 хиляди лева общо. Според други сведения съм останал с впечатление, че дължите още толкова пари на разни лица поради загубени партии на комар. Всичко прави към двадесет хиляди лева дългове. Предполагам, че нямам грешка — или вие ще възразите?

— Защо ще си губя времето да възразявам! Сметката на задълженията, засягащи честта ми, общо взето, е приблизително точна.

— Радвам се, че по този въпрос между нас не съществуват съществени различия. Любопитен съм да зная как смятате вие да възстановите на длъжниците си тия двадесет хиляди лева? Това не са малко пари.

Той се засмя пак така весело, като разтегна нашироко устни.

— Всичко на тоя свят е относително, другарю… как ви беше името? Канделаров. Да, другарю Канделаров, всичко на тоя свят е относително. Двадесет хиляди са и много, и малко. Всичко зависи от обстоятелствата. Един „дюшеш“ може да оправи нещата за нула време, един „епиек“ може да ги забатачи още повече. Обстоятелствата, шанса или малшанса — от това зависи какъв цвят ще има животът: розов или черен.

— Все пак — рекох — двадесет хиляди са доста пари. Горе-долу колкото струва вилата на покойния професор Астарджиев в Бояна.

Очаквах, че при споменаването на вилата в Бояна по лицето на Красето Кодов ще премине една неизбежна тръпка. Нищо подобно! Кодов се ухили още повече.

— Какви ги приказвате, другарю? Канделаров! Вилата в Бояна струва най-малко тридесет хиляди!

— Може би! — рекох. — Не съм много запознат с тия неща. Но си мисля — продължих след кратка пауза, — мисля си, че едни тридесет хиляди биха ви свършили добра работа.

— О, разбира се! — каза Кодов. — Но при положение, че аз продам тази вила.

Че защо да не я продадете?

— Хм! — наведе глава към лявото си рамо Кодов. — Само да съм продумал за продажба и моята съпруга ще ми извади и двете очи!? И защо да я продавам, мътните я взели! Нека да има място, където скъпоценната ми половинка ще има място за отдих и почивка съботен и неделен ден.

— Кодов — рекох, като се наведох напред и се вторачих в очите му, — вие говорите така, като че ли тази вила в Бояна е вече във вашата кесия?

— Ами да! — възкликна Кодов и разпери ръце. — Туй за вилата, слава богу, с вече свършен факт!

В сърцето ми запърха голяма радост. Едни камбани забиха вътре в мен като на голям празник.

— Радвам се — рекох, — много се радвам за тази вила. Но как я скътахте в кесията си? Просто не ми се вярва. Хайде, разкажете!

— Няма какво да се разказва! Всичко стана много просто.

— Как така — просто? Аз подочух, че професорът имал намерение да прехвърля вилата в Бояна на сина си Радой!

— Имал, ама не би!

— Защото ти му попречи? — Отново се вторачих в него и повторих още по-бавно: — Защото ти му попречи, нали?

Сега тон на свой ред се втренчи в лицето ми, гледа ме съсредоточено някое време, после прихна гръмогласно да се смее.

— Не се смей, а разказвай, каквото има да разказваш! — рекох строго. Психологическият момент беше настъпил и аз му заговорих безцеромонно на „ти“. — Разказвай! — чукнах с пръстена си по масата.

Той извади нова папироса, щракна със златната си запалка и пак издуха пад главата ми голямо кълбо дим.

— Няма сензации! — рече топ. — Аз съм по природа хрисим човек. Разярявам се само когато три пъти подред хвърлям лош зар.

— Чакам да чуя, гражданино Кодов, по какъв начин си осигурил вилата в Бояна за себе си! — рекох със смръщени вежди.

— Слушай! — рече той и насмешливият му поглед стана изведнъж неприязнен. — Слушай! — повтори той. — Ако са мислиш, че заради една пършива вила ще убия човек, и то тъста си — тебе трябва тутакси да те уволнят и да те изпратят на лечение в болницата за смахнати хора!

— Чакам да чуя, гражданино Кодов, КАК и по какъв НАЧИН си осигурил вилата в Бояна за себе си! — рекох за трети път. И понеже продължаваше да мълчи, предупредих го: — Няма да излезеш оттук — рекох, — докато не ми отговориш задоволително на този въпрос. Приказвай!

— Професорът го заяви снощи публично, пред ЦЯЛАТА компания — отговори троснато Кодов.

Помълчах, вслушах се в себе си — там само ехото от камбаните се чуваше още. А самите камбани сякаш бяха престанали да бият.

— КОГА каза това?

— След първата наздравица. Бяхме всички на масата, само жена ми я нямаше още.

— Колко беше часът?

— Около десет.

— Казваш, че всички сте били на масата. Кон поточно?

— Моя милост, доктор Беровски, доктор Анастаси Буков, Веселин Любенов и професорът, разбира се. В този час той беше още жив, нищо му нямаше.

Запалих цигара. Една такава мъртва тишина беше се изведнъж възцарила в душата ми, че дори се уплаших малко. Помълчах някое време, после попитах:

— Казваш, че Веселин Любенов и доктор Анастаси Буков са били на масата, когато професор Астарджиев е заявил, че вилата в Бояна ще прехвърли на дъщеря си.

— Вече ти изброих хората, дето бяха на масата! — рече Кодов.

— Ти кога пристигна на вечерята?

— Беровски, Буков, Любенов и аз, четиримата, пристигнахме заедно. Струва ми се, че наближаваше 8 часът.

— И кого заварихте в апартамента?

— В апартамента заварихме само професора. Шеташе.

— А икономката му Дора Басмаджиева?

— Тя си отива обикновено към 5 часа.

— По какъв повод професорът отвори дума за вилата си в Бояна?

— Той беше в особено настроение. Приповдигнато, тържествено, и както се случваше често напоследък — и малко тъжно, поради болестта му. Той отиваше много на зле със сърцето си. Но, общо взето, настроението му тази вечер беше приповдигнато.

— Имаше ли причини за такава приповдигнатост?

— Имаше. Другите знаеха за тази работа, по аз я научих, когато той вдигна първата наздравица. „Скъпи мои — каза човекът, — днеска аз депозирах в министерството заявка за откритието си срещу грипа. Това мое откритие не излезе, както аз го бях замислил първоначално, срещу всички грипове, но все пак? Срещу всички грипове е невъзможно да се изнамери една обща ваксина. Но моята ваксина — каза старецът — непременно ще предпазва хората от тия и тия грипове! — Той ги изброи по групи. — Затова — продължи той — днешния си имен ден аз посрещам с голяма радост!“ И изпи, бедният, цялата си чаша вино наведнъж. Туй беше нещо невероятно и затова аз заключавам, че тази вечер той беше в много приповдигнато настроение. Друг път той отпиваше по няколко глътки.

— Значи професорът каза, че е депозирал вече заявката си, така ли?

— Ами да, туй го чухме всички. После разбрах, че Беровски и Буков са знаели, по той повтори за тази работа, защото му беше драго.

Аз въздъхнах и помълчах. Хипотезата ми, че Беровски е убил професора или е участвувал в убийството, за да ограби откритието му — тази моя хипотеза се пръскаше на парченца като стъклена чаша, изпусната на камък. Каква „тайна“ ще краде Беровски, когато тази „тайна“ е била вече регистрирана на името на професора? За какъв дявол ще го убива?

— Как се държа д-р Беровски? — попитах унило.

— Целуна ръка на професора, а професорът заяви, че без неговата цепна помощ той не би постигнал целта си.

— Кажи сега за вилата! — рекох.

С Беровски пропаднах, сега имах малка надежда в Кодов. Че професорът му бил обещал вилата, че другите гости били чули това негово обещание — тия неща бяха още в сферата на приказките. Може би Кодов си ги измисляше сам.

— На професора му беше чоглаво, че синът му Радой отсъствува от тържеството — започна Кодов. — По едно време се сети за някакво си писмо, което бил получил наскоро, и ненадейно бръмбар му бръмна в главата да ни прочете това синовно писмо. Той се обърна към доктор Беровски и му рече: „Иди в килера, моля ти се, и извади от касичката туй писмо на Радой!“ Доктор Беровски, освен дето му беше пръв помощник в научната работа, беше същевременно и негов домашен приятел, домашен секретар и любовник на икономката му, така че познаваше всяко кътче от апартамента и знаеше всяко нещо къде се намира. Той донесе писмото на Радой и професорът ни го прочете на висок глас. Да си кажа правичката, аз лично останах втрещен от благородния жест на Радой, защото това момче не страдаше от кой знае какви братски чувства към сестра си. Затова като чух каквото беше написал, не се сдържах и извиках: „Брей, той да не е издрънкал писмено тия неща в пияно състояние?“ А моят тъст въздъхна, поклати глава и рече: „Радой е станал голям човек в Либия, директор е на смесена компания за добив на нефт, оженил се е за богата либийка и затова гледа през куп за грош на синовните си наследствени права. Той се отказва от боянската вила в полза на сестра си, отказва се от участие в делбата на тоя апартамент и като дойде тия дни в София, навярно ще се откаже и от имота ми на село. Доколкото разбрах, той е милионер и за него тия неща сега са дреболии!“ Аз не се сдържах от радост и извиках: „Да живее моят шурей, аз винаги съм мислел, че той е най-благородният човек на света!“ — и излях в гърлото си половин кана вино. Моят тъст ме погледна начумерено, но понеже и той беше пийнал свръх мярката си, прости ми разточителството и продължи: „Аз мисля — каза — ти и Надя да се откажете от своята част на апартамента, тъй като вие си имате свой апартамент вече, а и една хубава вила в Бояна. Аз мисля — казва — доктор Беровски да ви изплати частта, която ви се пада, а той да наследи, като мой продължител в науката, тоя апартамент!“ Аз извиках: „Ура!“, а доктор Беровски се изправи от мястото си и за втори път му целуна ръка? Туй стана около десет часа, приятелю… как ви беше името? Канделаров, да. Около десет часа. Жена ми пристигна около десет и четвърт. Тя си имаше свои грижи, защото й правеха ревизия в магазина, а аз бях вече доста пиян, за да я осведомявам за съдбовните неща, които Радой беше написал в писмото си. Пък и тя не остана при нас, а се втурна в кухнята да прави пандишпан — традиционния сладкиш, с който моят тъст си позволяваше да се гощава по веднъж в годината — на именния си ден. Малко преди единадесет часа влязохме в приемната, очаквайки пандишпана да изстине. Тогава моят тъст ме изпрати в мазето за още вино, а докато аз точех виното в мазето, проклетият телефон беше иззвънял?

Казах на Кодов, че ако свидетелите потвърдят думите му, той ще бъде освободен не по-късно от 8 часа.

Преди да се сбогуваме, аз го попитах:

— Според тебе професорът имаше ли врагове?

— Освен тия негови грипове, други врагове нямаше — отвърна Кодов.

Чувствувах се замаян, объркан и отчаян като ония нещастни кучета, дето стопаните им ги губят в самия най-оживен център на града.

3.

Любенов ме чакаше в гостната на покойния професор Астарджиев.

— Любенов — рекох му, — професор Астарджиев прочете ли снощи едно писмо от сина си Радой?

— Прочете го! — каза Любенов.

— Заяви ли професор Астарджиев, че ще прехвърли вилата си в Бояна на дъщеря си Надя?

— Заяви.

— Съобщи ли за намерението си да припише своя апартамент на доктор Петър Беровски?

— Съобщи.

— В колко часа прочете писмото и направи това съобщение?

— Беше около десет часът.

— В такъв случай Кодов и Беровски са хората, които са имали въпиещ интерес професорът да остане жив — поне до деня, в който ще успее да уреди „де юре“ наследствените им права. Това са хората, които са били най-малко заинтересовани и най-малко облагодетелствувани от една евентуална негова преждевременна смърт. Така ли е?

— Хм? Сигурно! — повдигна Любенов рамене.

— Доктор Анастаси Буков ще потвърди ли твоите показания?

— Има си хас да не ги потвърди! — усмихна се Любенов.

Благодарих му и го изпратих да си върви.

4.

Дора Басмаджиева ме очакваше в спалнята на Радой. Тя беше облякла палтото си, готова беше за излизане, стоеше в средата на стаята и ме гледаше с нескрито озлобление.

— Нямате никакво право да злоупотребявате с търпението ми! — рече тя.

— Моля ви се! — разперих аз ръце. — Вие можете да си ходите, когато поискате! Ако щете — още в тоя момент!

Тя тръгна към вратата.

— Само на един въпрос бих ви помолил да ми отговорите — по въпроса за ключа от черпня вход. Как тъй се случи, че забравихте да заключите тоя вход?

Както беше сложила ръка върху дръжката на вратата, тя се извърна към мен и злобното изражение на лицето й тутакси се стопи. Сега тя приличаше може би най-истински на себе си: беше нежна, но с хладна хубост, чувствителна, но с пресметлив ум.

— Когато вчера чух професора да се прибира, стори ми се, че разговаря с жена. Помислих, че е дъщеря му Надя. А с Надя не исках да се виждам, нито пък той желаеше да се състои тъкмо на именния му ден такава среща помежду ни. Избягах в килера. После чух външната врата да се затваря, тогава се измъкнах през черния вход и се спуснах по стълбите. Ключът остана в мен.

Тя извади от чантичката си два ключа и ми ги подаде.

— Единият е от главната врата, другият, по-малкият, е от черния вход. Преди един час донесоха бърза телеграма от Радой, че утре пристига със самолет. Предайте му, моля, тия ключове, тъй като той се явява пряк наследник на баща си.

Тази хитра хубавица беше ли отваряла касетката на професора и успяла ли беше да прочете писмото на Радой? Ако съдех по агресивното й държане тази сутрин, тя беше прочела писмото. Впрочем чела или нечела — това нямаше значение вече, представлението, което аз режисирах, беше приключено.

— Благодаря! — кимнах й и прибрах двата ключа.

Тя натисна дръжката на вратата и по лицето и се изписа едно малко смущение. Попита ме, преди да излезе:

— Нали вие няма да изобличите брат ми заради… оня котлон?

Махнах отегчено с ръка.

— Той е болнав, необходими са му допълнителни средства, за да си набавя някои неща! — рече тя.

— Лека нощ! — махнах й за втори път с ръка и обърнах гръб.

 

 

После, като излязох в коридора, сержантът Наум ми подаде един запечатан плик. От службата за птт проучвания ми съобщаваха, че на 7 срещу 8 януари т.г, към 11 часа вечерта ПО ТЕЛЕФОНА НА ПРОФЕСОРА СЕ ОБАДИЛ КМЕТЪТ НА РОДНОТО МУ СЕЛО. Разговорът продължил 3–4 минути. Сетне бил внезапно прекъснат ОТ СТРАНА НА ПРОФЕСОРА, а след 1 минута от централата преустановили връзката. Телефонът на професора продължил да отбелязва „заето“ още доста време.

И така, всичко заставаше постепенно на мястото си, за да се разкрие пред очите ми безутешната и отчайваща картина на една пълна неудача.

5.

Започнахме заключителното си съвещание точно в 5 часа следобед. Най-напред дадох думата на инспектора Манчев.

За разлика от тази сутрин, той беше без настроение, изглеждаше като да страда от зъбобол, не му се приказваше твърде.

— Както вие мислехте, другарю майор — започна той, — и аз мислех, че доктор Беровски е един от участниците в убийството. Издирванията ми за съжаление доказаха обратното. Тоест — опита да се поправи той — не за съжаление, а за негово щастие, не знам как точно да се изразя.

— За негово щастие! — каза Данчев.

— Добре, за негово щастие. Човекът с червеното шалче и със сивата шапка, дето пристигнал с такси вчера пред дома на професора към 10 часа сутринта, не с бил никакъв доктор Беровски, ами братът на Дора Басмаджиева, както тя ни уверяваше. Дора Басмаджиева не му е предала никаква касетка за от, почване, а ние заложихме на тази касетка всичките си надежди. Тя му е дала просто едни котлон, за да го поправи на „черно“. Не Беровски значи, а лично професорът е занесъл касетката си при ключаря бай Петър, за да я отключи. Бай Петър отключил тази касетка, но не я заключил повторно, защото на професора му се досвидяло да плати. Обстоятелството, че професорът оставил касетката отключена, показва, че той не е държал особено на книжата, които се намирали вътре. Доктор Беровски и Дора Басмаджиева са прочели писмото на Радой. Това писмо им е вдъхнало надежда, че професорът ще им припише ако не целия апартамент, то поне част от него. Така че само едни побъркани хора могат да убият човек, от когото очакват имот. А тъкмо напротив, Беровски и Басмаджиева не са от тия хора, дето не знаят къде зимуват раците. Според мене и двамата — и докторът, и Дора — за съжаление, пардон, за щастие, нямат пръст в убийството на професора.

Манчев замлъкна, запали цигара и с кисело изражение пое надълбоко от дима.

— Понеже моята хипотеза се схожда с тази на другаря Манчев отчасти или изцяло — рекох, — аз предлагам да се изкажа веднага след него. Имате ли нещо против, другарю Данчев?

— О, моля ви се! — каза Данчев. — Аз и без това правя моите изследвания по съвсем друг път.

— Е, дано вие да ни изненадате с някоя приятна вест! — рекох.

После им разказах всичко, каквото бях чул от Кодов.

Разказах им, че Веселин Любенов беше потвърдил думите на Кодов.

И като капак на тоя разказ прочетох им справката, която бях получил от службата по птт.

След кратко мълчание Данчев каза:

— Какво да се прави, случва се животът да обърне с главата надолу някои наши хипотези. Уж търсим обстоятелствата, които да подкрепят подозренията ни, случва се тъкмо обратното — откриваме обстоятелства, които правят първоначалните ни подозрения на пух и прах. Нещо подобно се е случило и с вас.

— Няма „вас“ и „нас“ — рекох. — Ние действуваме общо, преследваме една цел.

— Това е безусловно вярно, ние преследваме една цел, но ще се съгласите, другарю майор, че по пътя към тази цел вие с Манчев тръгнахте по една посока, а аз, с ваше разрешение, си избрах друга.

Нямах настроение за приказки, затова кимнах в знак на съгласие и го приканих да докладва.

Разказът му се състоеше в следното:

Още в самото начало на предварителното следствие той се усъмнил в подбудите, които ние с Манчев сметнахме, че лежат в основата на престъплението — материалната заинтересованост на Кодов и користолюбивото славолюбие на доктор Беровски. Като изследвал начина, по който било реализирано убийството, той дошъл до заключение, че било извършено „диво“, а дивите убийства според него обикновено се обуславяли от „диви страсти“ и повече или по-малко — от „диви“ по манталитет хора.

От дивите страсти най-дива била „мъстта“, жаждата за отмъщение. Жаждата за отмъщение избухвала най-често у ревнивци, у хора, които смятали честта си за „ограбена“ или „погазена“, или „засегната“ и прочие от тоя род. А професорът, от която и страна да го погледнел човек, не бил способен нито да „ограби“, нито да „погази“, нито да „засегне“ някому честта. Следователно той не е бил, нито могъл да бъде обект за отмъщение.

Тогава на Данчев хрумнала мисълта, че в случая ставал въпрос за някаква фатална ГРЕШКА. Просто отмъстителят убил професора по погрешка и туйто.

Тогава — кой е бил ИСТИНСКИЯТ ОБЕКТ на отмъщението? Как професорът е бил отъждествен, т.е. сбъркан с истинския виновник?

И най-посредственпят криминалист знае, че грешките стават, когато ОБСТАНОВКИТЕ, сред които живеят мнимият и истинският виновник, са СХОДНИ. Сходните обстановки благоприятствуват в най-висша степен грешките.

И така, Данчев си поставил за задача да изследва дали в непосредствено съседство с професора съществува обстановка, сходна с неговата.

Тази задача била решена с успех. На гърба на №80 на ул. „Чехов“ се издигал блок-близнак на №26 на ул. „Дзержински“, която била успоредна на улица „Чехов“. Вход „Б“ на блок №26 на ул. „Дзержински“ гледал срещу №80 на ул. „Чехов“, а пътят между Чеховия 80 и 26 на „Дзержински“ минавал през едни открит двор, дълъг най-много двадесетина крачки.

Така през онази тъмна и снеговита нощ на 7 срещу 8 януари отмъстителят сбъркал Чеховия 80 с блока на „Дзержински“ 26.

И понеже блоковете били близнаци, вторият етаж, където живял професор Астарджиев, си приличал като две капки вода с втория етаж, където живял някой си инженер Чохмаджиев.

Професор Астарджиев бил припознат от отмъстителя за тоя същия инженер Чохмаджиев и съответно заклан.

А каква била вината на Чохмаджиев?

Бидейки директор на една мина в Барутин, Чохмаджиев бил заподозрян, че изнасилил някоя си Фанка. Разследването не установило виновността на Чохмаджиев, но братът на Фанка, някой си Ралчо, се заклел в костите на всичките си деди, че непременно ще заколи тоя инженер. На два пъти опитвал да свърши тая работа, но Чохмаджиев все вадил късмет. Накрая Чохмаджиев заминал за София, но когато товарили багажа му, показал се Ралчо и пред всички се заклел, че не в София, ами на оня свят да замине, пак ще го намери, за да му „отрежи гръцмуля“.

Данчев не знаел нищо за тия работи, но отишъл в районния участък и попитал дали около Чохмаджиев нямало „нещо“. Тогава му казали, че Чохмаджиев бил представил оплакване срещу някой си Ралчо от село Барутни, който го заплашвал с убийство заради измисленото изнасилване на сестра му.

— Ето как стигнах до сърцевината на това престъпление! — каза тържествено Данчев. — Пристига Ралчо, сбърква къщата и вместо да си отмъсти на Чохмаджиев — забива ножа си в гърба на професора! След това произлиза бърканица, жертва на която са Красимир Кодов и доктор Беровски.

— А имаш ли доказателства, драги колега, че тоя Ралчо е бил на 7 срещу 8 в София? И имаш ли свидетелски показания и веществени улики, че той е извършил убийството? — попита го Манчев.

— Погрижил съм се, драги колега! — усмихна се скромно и скъпернически Данчев, но в ъгълчетата на скептичните му тънки устни лумнаха тържествени чувства. — Той погледна часовника си. — От управлението ми обещаха справка точно в 6.30 часа. Ще ми позволите ли, другарю майор?

Часът беше точно 6 и 30.

Манчев смучеше намръщено цигарата си, а аз си мислех тъжно дали през евентуалния успех на Данчев ще мога да позакърпя някак си собствения си неуспех.

Но Данчев се завърна от телефона с потъмняло лице. Сива пепел беше покрила лумналите тържествени чувства по краищата на тънките му устни. Той повдигна рамене:

— Дявол някакъв се подиграва с нас! — рече той. — И аз май ударих на камък.

— Че как иначе! — обади се мрачно Манчев.

Данчев помълча малко и рече:

— Този Ралчо, вместо да дойде да убива, играл хоро на сватбата на сестра си Фанка. Насилникът бил някакъв местен миньор. Сторил мръсотията, за да кандисат старите да му дадат Фанка за жена.

— Туйто! — махна Манчев с ръка.

Не ми стана ясно каква мисъл влагаше той в това махане с ръка.

Но някоя и друга минута помълчахме всички.

— И все пак кой е убиецът? — попитах аз.

Понеже никой не ми отговори, аз облякох бавно палтото си и тръгнах към генерала.

На улицата ме посрещнаха ледени ветрища и сняг.

6.

Почаках при едного от адютантите му, а когато стана 8 часът, той ме прие — изправен до бюрото си, огромен, посивял, със строги, но незлобливи сиво-синкави очи.

Поисках позволение да му докладвам. Той ми кимна мълчаливо да седна, а сам започна да се разхожда бавно и с безшумни стъпки по плътния и с убити топове килим.

Когато завърших доклада си, той продължаваше още да се разхожда тихичко напред и назад.

После той се спря на бюрото си и впери тежките си очи в лицето ми.

— Е? — попита той. — Ас обстоятелствата какво стана, не ти ли помогнаха? Нали според предложените обстоятелства около убийството Красимир Кодов и доктор Беровски бяха вътре с двата си крака?

— Обстоятелствата около убийството рухнаха в процеса на разследването, другарю генерал!

— Чудно нещо! Една солидна вила в Банкя за Кодов, едно знаменателно научно откритие плюс солидна част от обширен апартамент за доктор Беровски — и от това да не излезе нищо?

— Съжалявам, другарю генерал!

— Съжаляваш ли? Аз пък на твое място бих се зарадвал, другарю следовател!

Понеже замълчах, той продължи.

— Аз бих се радвал, ако в такова вулгарно убийство не са замесени МАТЕРИАЛНИ ИНТЕРЕСИ! Разбираш ли ме добре?

— Позволете ми да забележа, че още не се знае точно какви интереси са замесени! — казах аз.

— Като човек от по-старото време аз ще ти кажа, че когато материалните интереси се превърнат в корист, в цел на живота, в командир на човешкото поведение — от това по-страшно нима. Затуй ти заявявам, че ще се радвам, ако в тази мръсна афера не са замесени материални интереси!

Генералът седна пред бюрото си и се облакъти на зеленото сукно. Чуваше се как навънка вятърът вие и засипва стъклата със сняг.

— Ще ми разрешите ли да кандидатствувам отново за старото си преподавателско място? — попитах.

Той протегна ръка за пакетчето си цигари второ качество без филтър, възнамеряваше да запали, преди да ми отговори, но в тоя момент един от телефоните, дето бяха на бюрото му, меко иззвъня.

Той повдигна слушалката. Оттатък му съобщаваха нещо приятно и аз виждах как лицето му мигновено просветна и как строгият сиво-синкав поглед на очите му става все по-мек.

— Предайте му, моля, моите поздрави и моите благодарности! — кимна генералът пред слушалката. — Ще го чакам след един час! — продължи той. — Или не, когато на него му с удобно. Аз ще бъда тук.

Той постави слушалката и с тържествен израз на лицето ми съобщи:

— Убиецът на професор Иван Астарджиев току-що е задържан!

Аз се изправих като изхвърлен от пружина. Пред очите ми зашариха червени кръгове и кръгчета. В ушите ми забучаха водопади.

— А вие идете да си починете! — дочух гласа му през шумотевицата на водопадите. — Утре ще разговаряме по нашия въпрос. Лека нощ!