Андрей Гуляшки
Убийството на улица „Чехов“ (5)

2.

1. След стретоскопско изследване и прециптореакция било установено, че пробата, взета от грунда пред входа на апартамента, съдържала кръв от кръвната група на професора, АБ, и че тя била смесена с кръв от птица.

2. Върху външната и вътрешната дръжка на вратата, която води за черния вход на кухнята, бяха открити следи само от пръстите на един човек — от пръстите на Дора Басмаджиева.

3. Двете дръжки на главната входна врата носят следи от пръстите на всички упоменати в констативния протокол лица.

4. Върху двете дръжки на вратата, която води за килера, бяха открити следи от пръстите на Дора Басмаджиева и от пръстите на д-р Петър Беровски.

5. В столовата, коридора и салона, върху столовете и отделни участъци от пода бяха открити следи от пръстите и обувките на всички лица, упоменати в констативния протокол. В кухнята бяха открити следи от професора, от Дора Басмаджиева и от д-р Петър Беровски. В килера — следи само от Дора Басмаджиева и от д-р Беровски.

3.

И така, техниката ми предостави толкова много и разнообразни данни, че след като се запознах с тях и чух „показанията“ им — почувствувах се на първо време като човек, загубен сред огромен амазонски лес: нито виждаш слънцето, за да определиш световните посоки, пито забелязваш каквато и да било пътечка, по която да тръгнеш, за да излезеш непременно на бял свят.

Имах две пътечки наум — но едно е да имаш нещо „наум“, а съвсем другояче стоят нещата, когато трябва да откриеш тия пътеки в живата действителност, тоест на практика, както е обичайно да се казва на научен език. Едната от тия пътечки водеше към Красимир Кодов, а другата — към д-р Петър Беровски. Красимир Кодов — Красето, имаше куп основания от чисто материален характер, за да „желае“ смъртта на професора: мъртвият професор не би могъл да „презавещае“ вилата в Бояна на своя син, та него, Краси, специалиста по новотелите, да изпрати на село, а инженерчето по нефтодобива да се шляе в цивилизования свят. Освен това мъртвият професор не би могъл да припише своя дял от апартамента на държанката си Дора Басмаджиева, а тоя дял, пресметнат в цени на „черно“, правеше сума ти пари. Към тия най-преки облаги от смъртта на професора Краси имаше и други навярно, чиято парична равностойност можеше да направи живота му — поне за някое време — приятен и лесен. А към подобен живот навярно имат „афинитет“ мнозина управители на новотели и тутикванти заведения с марка „суперлукс“.

Втората пътека — съвсем тясна и трудно забележима, бих казал, — тя отвеждаше към елегантния и самонадеян д-р Беровски, първия специалист след професора в особеното отделение по микробиологични проучвания. Какъв интерес имаше той от предивременната смърт на големия учен? Бих отговорил тутакси: интерес двоен, морален и материален. Тоест — командировки в чужбина, международни срещи, симпозиуми. Той не е болнав като професора, за да се варди от преумори, нито е на годините му, за да бъде чужд на някои от основните житейски радости. Дотук става дума за материалната страна на въпроса. А моралната? Професорът е бил на път да завърши в най-скоро време епохално откритие в областта на епидемиологията, откритие, което би могло да помогне на медицината по най-радикален начин в борбата й срещу най-опасните грипове. За подобно откритие дават най-малко Димитровска награда, а в специални комисии правят предложения и за Нобелова премия. Защо да не се предположи например, че д-р Беровски също е бил в течение на тази работа, но не му е достигала една само стъпка, за да излезе на финиша пръв? Опитен любовник, каквито са мъжете самци между 35 и 40 години, той е завъртял красивата, но лекомислена главичка на младата вдовица Дора, вмъкнал се е чрез нея в дома на професора и е шпионирал от непосредствена близост работата му срещу опасните грипове.

Дотук и двете хипотези — едната да я наречем „Краси“, другата нека я кръстим например „д-р Беровски“, — дотук и двете хипотези изглеждат, както казват тарикатите, „бетон арме“. Според мен, като изхождам от личните си наблюдения върху живота, все още се случва понякога егоистичният интерес да определя поведението на човека или, както са казвали навремето нашите деди — интереса да клати феса. Гладът за пари и слава още помрачава на този или на онзи сивото вещество. Иначе углавните дела за престъпления с користни подбуди отдавна да са прошнуровани и прономеровани като експонати в музея на междуличностните и личнообществените отношения. Не е ли така? Аз съм юрист и като такъв не страдам от романтични увлечения, а гледам живота право в очите. Да, времето, което прави шерлок холмовците обществено необходими, не е изчезнало още, макар исторически да е обречено безусловно.

Но приказките са си приказки и с приказки не можеш никому да заковеш ръцете в белезници, нито пък да получиш служебно повишение за специални заслуги в областта на борбата с престъпността.

И така, аз казах, че мотивите за това убийство са от имуществен характер — що се отнася до Краси; и от морален — по отношение славолюбивите амбиции на д-р Беровски. Оттук нататък, както вече имах случай да се изразя метафорично, нашего брата попада в безпросветния амазонски лес. Защо?

Защото, доколкото съм следил нашата и международната криминалистика, в графата на убийците рядко, съвършено рядко — по-скоро като куриози и изключения! — можещ да срещнеш в графата на вулгарните убийци директори на хотели „суперлукс“ и бактериолози от по-първа ръка. А доколкото ги има (като изключения и куриози), най-истински изключения и куриози са ония от тях, които са взимали някому душата с нож. Директорите на хотели „суперлукс“ и докторите рядко убиват, а когато все пак убиват някого, обикновено избягват да си служат с ножове. Случаите, когато тия хора убиват с нож, са равни ПОЧТИ на нула — от гледище статистическо и в международен мащаб.

Но да речем, че на моето рамо е кацнала птичката на щастието и ми е поднесла една скъпоценна рядкост, за да получа повишенийце, за да вдъхновя сина си на предстоящия конкурсен изпит в езиковата гимназия и за да може жена ми да летува коляно до коляно със съпругите на полковниците и генералите. Не искам да бъда придирчив неблагодарник като опя рибар от приказката за златната рибка, затова свалям шапка на съдбата, задето ми предлага подобен случай, и смирено й целувам ръка? Е, и после? После — това значи, първо: кого от двамата, Краси или д-р Беровски, да обвиня в убийство? И за двамата има много улики, доставени от техниката, че са убийци, и много други улики, доставени също от техниката, че те не са изобщо помирисвали такава пъклена работа. Кого да „вкошариш“, кому да заковеш ръцете в белезници?

Право казано, на мен в края на краищата ми е все едно, защото аз съм безпристрастен следовател и не изпитвам злоба или съчувствие към когото и да било. И тъкмо затова изпитвам неудобство като човек, попаднал в безпросветния амазонски лес: как да разбера кой от двамата е отпратил по такъв груб начин професора на оня свят, за да го изправя, негодника, пред олтара на възмездието?

Е, доста наивен ще съм бил в началото на това предварително следствие, като съм „лелеял“ в душата си идиотската надежда, че с един куршум ще ударя не един, не два, а ТРИ заека наведнъж: за мен — инспекторска слава и повишение; за сина — много перспективно средно образование; а за съпругата: „добър ден, как си?“ — със съпругите на най-висшите началници? И всичкото това щастие, господи, само срещу някаква си присъда (може би разстрел, но какво ме засяга това!) за нарушителя на законността!

За в бъдеще ще знам: три заека с един куршум — това е просто дивотия! Не отиват такива гламавщини в мисленето на човек с висше юридическо, специализирал криминология, кандидат за каскета на Шерлок Холмс!

И все пак — Красимир Кодов или д-р Петър Беровски?

Един от двамата, разбира се! Един от двамата.

4.

Поръчах да донесат термос с горещо кафе за всички ни и да предложат кафе и на икономката Дора Басмаджиева. Сетне свиках на съвещание моите помощници, а специалистите изпратих да си вървят по живо, по здраво, те бяха свършили прецизно работата си, въпреки че, казано между нас, тъкмо тази тяхна прецизност ме напъха в проклетия амазонски лес. Но както и да е!

Вече отбелязах нали, че утрото беше се избистрило за час-два, сетне силно притъмня. Човек добиваше впечатление, че нощта е съжалила, дете си е тръгнала толкова рано, и ето, хрумнало й отново да се завърне, та под крилцето й героите от „подземията“ да си довършат дяволските начинания. Нали нощта според статистическия наръчник винаги е била вярна приятелка на престъпния свят! А поетите, на които морето за тия работи е винаги до колене, възпяват ли, възпяват нощните поетичности, осеяни със звезди и огрени от разни лунни светлини. Тия поети трябва да разпитат нас, криминалистите, за да им разкажем колко струват на държавата и на обществото „поетичностите“ на нощта. Тъй или иначе мрачевината се разпръсна, настъпи един млечен, белезникав предобед, а от надвисналите оловни облаци взе да се сипе гъст, пухкав сняг.

Изпихме мълчаливо по една водна чаша кафе, запалихме цигари и с просветлени мозъци започнахме да разплитаме сложните възли на снощното необичайно убийство. Казвам „необичайно“, защото всеки божи ден не убиват професори и защото съвсем не всеки ден на мушката на предварителното следствие кацат такива предполагаеми убийци, каквито бяха Красимир Кодов — Красето, уважаван директор на почтен и реномиран новотел, и д-р Петър Беровски — още по-уважаван работник в областта на епидемиологични изследвания.

И ето, часът удари, както се казва, и аз изложих концепцията си сбито, с малко думи. Наблегнах, разбира се, на имуществените и на моралните подбуди на двамата „хипотетични“ убийци — Красето Кодов и д-р Петър Беровски. Подхвърлих предположението, че Дора Басмаджиева, икономката, е съучастница на д-р Беровски. И за да бъда честен пред съвестта си, защото все пак аз съм един социалистически следовател, изказах учудването си и огорчението си, че сто на, двама такива отговорни граждани попадат под сянката на углавното подозрение. Факт, който показва, че все още остатъците от буржоазната душевност не са напълно ликвидирани от времето.

— Да бъдем внимателни, другари! — заключих аз. — Уликите са против Кодов и против Беровски. В това ужасно дело — продължих — виждам сянката на една жена, Дора Басмаджиева. А тя е бивша съпруга на също такъв именит работник от сферата на микробиологичната наука. Много отговорно трябва да пипаме! — предупредих сътрудниците си. И за да не внасям паника и страх в мисленето им, допълних тутакси: — Доказателствата ни трябва да бъдат абсолютно убедителни и категорични — щях да кажа: „бетон арме“, но тази дума ми се стори неподходяща за обстановката. Освен това убийството на професора представляваше една твърде заплетена афера, каквато рядко се среща сред аналите на международната криминалистика. Накратко, трябваше да внимавам за равнището на приказките си.

Пръв поиска думата инспекторът Манчев.

— Тази историйка — започна той — като всички други подобни историйки — изглежда някак си много сложна. Цял сборник от гатанки! — ще рече човек. Но така изглеждат винаги тия наши историйки. Какво да правиш! Аз ще ви кажа от собствен опит, че това е само от пръв поглед. Едно лъжливо впечатление! Надвиеш ли сащисването, което те цапва по главата в най-началния момент на следствието, виждаш — ама непременно виждаш!, — че тая сложност е само външна, а вътрешно нещата са свързани много просто. Моля за внимание! От всички присъствуващи на вечерята САМО следите на ТРИМА души обикалят около мястото на произшествието. Кръв има по дрехите на Красимир Кодов и д-р Беровски; отпечатъци от пръсти по вътрешните дръжки на вратите — на вратите, ЗАОБИКАЛЯЩИ мястото на произшествието — пак има от същите тия двама герои, Красимир Кодов и д-р Беровски. Но към техните следи тук се прибавят и следите, оставени от тази кукла, извинявайте, от икономката Дора Басмаджиева. Тя е вътрешният човек, тоест тя е „троянският кон“. Погледнете, моля ви се! Ясно е като две и две! Всеки път, отивайки си, тя е заключвала като всеки нормален човек и двете външни врати на апартамента — вратата на „черния“ вход и вратата на обикновения. А вчера — гледайте само колко била разсеяна тази дамичка! — забравила да заключи „черния“ вход! Представете си! Забравила да заключи „черния“ вход същата тая вечер два-три часа преди да заколят професора? А? Обикновено ТЕ казват винаги така: „Не помня да съм оставила отключено!“ Или: „Навярно професорът (тоест лицето, което вече не може да приказва), навярно професорът е отключил!“ А че ключа изобщо го няма никакъв — какво я интересува! Ние да си блъскаме главите и да го търсим, нали за това ни плащат!? А ТЕ винаги са вън от играта, те винаги са невиннички? Всъщност защо Дора Басмаджиева оставя отключена вратата на „черния“ вход? Ще ви кажа! За да може любовникът й д-р Петър Беровски да излезе на стълбищната площадка, КОГАТО ДОТРЯБВА! Умно е премислено.

Връща се Красимир Кодов от мазето, носи в ръцете си чиния с шунка, кана с вино и един нож. Чувайки стъпките му, д-р Беровски, който НЕ ЗА ТОЯ, ДЕТО ДУХА се намира в кухнята, излиза навън, поема от Красето Кодов виното и шунката, отваря му официалната входна врата за апартамента и любезно го пропуща да влезе вътре.

Влизайки в антрето, Красимир Кодов забива ножа си в гърба на професора, а д-р Беровски чака в кухнята. Красимир Кодов поема в ръцете си падащия професор и внимателно го полага на пода, а д-р Беровски, излизайки от кухнята, разлива отдалече виното на пода като за „бог да прости“, изтърсва там и шунката, оставя каната и чинията на пода и отново се прибира в кухнята. Няколко секунди Красимир Кодов, който между другото е и доста пиян, стои, коленичил до трупа, носле се втурва към салона, застава на прага и симулирайки ПОТРЕСЕН човек, крещи: „Професорът е убит!“ Подире му, сякаш ни лук ял, ни лук мирисал, довтасва и д-р Петър Беровски?

Такава е според моя милост простата картинка на туй уж „загадъчно“ убийство. Физическият убиец е Красимир Кодов, а негови съучастници са д-р Беровски и любовницата му Дора Басмаджиева.

Аз съм изцяло съгласен с оценката на майор Ламби Канделаров относно подбудите за убийството. Като него мисля, че тройката Кодов-Беровски-Басмаджиева трябва да бъде предадена на прокурора.

 

 

Инспекторът Манчев седна на мястото си и доволно потърка ръце. Той беше развързал възлите, беше разкрил убийците, с останалото можеха да се заемат и сержантите!

— Извинявайте, Манчев! — рекох. — Вие произволно ми приписвате свои изводи. Кога съм казвал, че виждам връзка между Кодов и двойката Беровски-Басмаджиева? Вие, Данчев, чухте ли да изказвам подобна мисъл? Не, пали? Благодаря. Според мен, другарю Манчев, връзка между Кодов и двойката Беровски-Басмаджиева не съществува. В случая или Кодов е убил професора сам, без каквото и да било съгласуване с Беровски-Басмаджиева, или Беровски-Басмаджиева са премахнали професора, без да се договарят предварително с Красимир Кодов и без да са съгласували действията си с него. Връзка между тия две страни — подчертах, като повиших глас — не виждам! Следите, оставени от тия две страни — продължих след малка пауза, — доколкото се преплитат около мястото на произшествието, те са една случайна комбинация, едно случайно стечение на обстоятелствата!

— Разрешете, другарю майор! — изправи се Манчев. Тържественият одевешен израз на лицето му беше заличен като с невидима гъба, накисната в оцет. — И аз мисля безусловно като вас! Но аз изхождам от обстоятелствата около убийството. Преплитането на толкова много уличи не мирише на СЛУЧАЙНОСТ. Освен това на мен ми се вижда абсолютно невъзможно — от практическа гледна точка — Красимир Кодов да е убил професора САМ!

Нещастният Манчев! Голямо усилие му струваше тази кратка пледоария, той искаше да защити непременно професионалния си усет, па макар и с цената на една нежелана дискусия с прякото си началство!

— Когато човек е сръчен, всичко му иде отръки! — рекох. — Но не може да се получи сговор — и то за убийство! — между две толкова различни страни, каквито са Кодов и д-р Беровски. Д-р Беровски да влезе в сговор за убийство с Красимир Кодов — Красето? Хайде де!

— Напълно съм съгласен с вас! — каза Манчев и дори угоднически ми кимна, по в гласа му прозвучаха тъжни нотки. — Все пак — продължи той с неочаквана упоритост — сам човек да извърши убийство при дадените ОБСТОЯТЕЛСТВА — това ми изглежда неправдоподобно, просто, как да ви кажа, невъзможно!? И това струпване на улики! — По лицето на Манчев се изписаха следи на голяма вътрешна борба. Извинявайте! — въздъхна той.

Манчев отново въздъхна и някак виновато и несръчно седна на мястото си.

Погледнах през прозореца — навън се сипеше сняг на едри, пухкави парцали. „Само за снежни топки!“ — мерна се в главата ми и тутакси пред очите ми изскочиха група момчетии, стискат сняг в шепите си, мятат топките, а сред момчетата и моето синче. Само че то не мята топки, а се заглежда нанякъде си и на мен ми се струва, че гледа тъкмо към тоя същия прозорец, през който гледам и аз!

Надвих и пропъдих умората, която за миг-два беше омотала като мъглица мислите ми, запалих цигара и рекох:

— Дотук се очертават две мнения — моето и на лейтенант Манчев. Аз мисля, че или Кодов е извършил тази грозна работа, или д-р Петър Беровски в съучастие с Дора Басмаджиева. Разбира се, съучастието на тази жена трябва да бъде тепърва доказано, тъй като досега уликите срещу пея говорят само за присъствие, но не и за СЪУЧАСТИЕ. А лейтенант Манчев мисли, че убийството е било замислено и извършено от „сосиетето“ Кодов и Беровски с участието на Басмаджиева, като смъртоносният удар е бил нанесен от Кодов. Лейтенант Данчев! — обърнах се към инспектора, който имаше мъжествено, силно лице, с мрачни очи и скептични уста. — Какво мислите за нашите хипотези и има ли нещо да добавите?

Инспекторът Данчев се изправи чинно, но без показното усърдие на Манчев. Той повдигна рамене и като че ли се замисли за някое време. Върху мрачното му лице легна една още по-гъста сянка.

— Вие, другарю майор, и моят колега Манчев, вие и двамата изпускате от очи една допълнителна следа. Имам предвид размитите две-три капки кръв върху грунда на стълбищната площадка.

— Другарю Данчев — усмихнах се снизходително (никога не са ми се нравили мрачните красавци), — другарю Данчев — рекох, — учудвам се, че обръщате внимание на следа, която специалистите определят за „птича“. Една следа от птича кръв, когато всяко почти второ или трето семейство се гощава с печена гъска или пуйка, и убийството на професора по микробиология Астарджиев са толкова свързани помежду си, колкото могат да бъдат свързани помежду си например една шоколадова торта и една пуйка, напълнена с ориз и стафиди!

— Все пак! — каза Данчев.

— Все пак — рекох — аз ще ви кажа какво мисля за тази „следа“. Час или два или три преди убийството на професора по стълбите е минал човек, който е носел в празната си мрежа я заклана гъска, я заклана пуйка. В момента, когато се е изкачил на стълбищната площадка, осветлението е угаснало. Той премества мрежата от дясната си ръка в лявата, за да напипа и натисне електрическия бутон. По време на това преместване закланата птица в мрежата е била разклатена и от нея са се стекли две-три капки кръв. После е минало време. Когато убиецът или убийците на професора са свършили работата си, под вратата е изтекла тънка струйка кръв — няколко капки. Площадката е мокра, тия капки се размиват върху грунда й и така размити, се сливат с вече размитите капки кръв от закланата птица. Кран. Какво загадъчно има дотук? И какви по-сериозни изводи могат да се направят във връзка със случая, който ни е събрал? Запомнете от мен: следа, която не може да има пряко отношение с разследваното събитие, не е никаква следа! Тя е просто „призрак“ и нищо повече!

Кой знае дали щях да издрънкам толкова приказки, ако хладната и мрачна красота на тоя човек не ми действуваше на нервите.

— Не знам! — повдигна отново рамене Данчев. — По отношение на тия птичи капки кръв навярно сте прав. Но всичко останало ми се вижда доста нереално!

— Нереално ли? — щях да подскоча от мястото си. — Но трупът на професора е от снощи в моргата — рекох, — това, мисля, е напълно реален факт. Реален е и медицинският протокол, според който сърцето на професора е било прободено с нож откъм гърба. Вие, другарю Данчев, какви „нереалности“ имате предвид?

— Затруднявам се да ви отговоря обстоятелствено, другарю майор — каза Данчев замислено, — по ми се струва, че не сме построили търсенията си върху най-подходящата основа, че други са причините за убийството, и накрая — че други са убийците.

Замълчах. Сякаш изведнъж бях се изправил пред една десетметрова дебела стена „бетон арме“. Тоя човек не приемаше моите мотиви за убийството, наричаше ги „нереални“. За тоя хубавец жаждата за имущество или жаждата за слава бяха нереални неща!

— Говорете! — рекох с колкото се може по-спокоен и студен глас.

— По ми се ще да вярвам — каза Данчев, — че в основата на престъплението лежи някаква ревност или любов, или кой знае какво друго, но от подобен характер. Един удар с нож в ГЪРБА — това е деяние ДИВО и обикновено се извършва от дивак или от човек, подивял от жажда за мъст? Или от пиян човек — все едно, в чисто размътено съзнание бушуват първичните страсти: мъст, ревност, любов. Не зная как ме разбирате, но?

— Хе, хе! — изсмя се с най-искрено удоволствие Манчев. — Хе, хе!

— Тихо, Манчев! — почуках с пръст по масата. И като се извърнах към Данчев, рекох: — Продължавайте, другарю Данчев! Минутите пи са скъпи, но пък времето с романтично, вали сняг като в приказка, защо да не чуем и някоя хипотеза от по-романтичен характер?

— Ама ние не сме на кино! — обади се Манчев.

— Защо това деяние да не е извършил един човек, влюбен до лудост в Дора? — продължи спокойно и все така замислено Данчев. — Не става дума за д-р Беровски, а за друг, по-нисш от него духом и поради това — с огромна ненавист в душата си! Бедните духом хора са способни да ненавиждат до безумие!

— Тогава този влюбен идиот трябваше да заколи Беровски, а не професора! — избухна Манчев. — Истинският любовник на Дора е Беровски, а професорът е една минала работа, болен и стар човек. Защо да бъде ревнуван и клан?

— Професорът! — усмихна се пренебрежително и насмешливо Данчев. — Разбира се, че той не е любовникът! Любовникът е д-р Беровски и тъкмо от д-р Беровски е искал да се отърве — както вие се изразихте — влюбеният идиот!

— Но защо не е заклал Беровски, ами е забил ножа си в гърба на професора?

— По погрешка! — каза Данчев. Този път той се усмихна някак си тихо и загадъчно.

— Хубава работа! — изпъшка Манчев. — Ами де са следите от този идиот? Да не би да е седял с шапка невидимка в салона и с обувки от въздух, и с ръце, които не оставят следи? И търпеливо да е чакал своя час?

— Не знам! — каза Данчев. — Но аз бих те попитал тебе, другарю: ако не беше СЛУЧАЙНО позвънял телефонът, щеше ли Кодов или „сосието“ Кодов-Беровски да изпълни своя смъртоносен замисъл? Извинявайте — той се обърна към мен, — но вие, другарю майор, изграждате с моя колега Манчев един сложен механизъм, чиито многобройни колелца се задвижват за съжаление САМО от една чиста случайност: позвъняването на телефона! Ако не беше иззвънял телефонът, професорът нямаше да излезе в антрето и в такъв случай Кодов не щеше да забие ножа си дори в сянката на своя тъст! Аз бих казал, че това никак не е по-сериозно от хипотезата за моя идиот. И не виждам прокурор, дето би изградил сценария си за убийството на професора само върху една хипотетична вероятност. Не ми се вярва, че ще се намери такъв прокурор!

Данчев седна на мястото си, запали цигара и пое дълбоко от дима. А на мен ми стана горещо, въпреки че парното в салона не беше пуснато на високи обороти.

— Много се изсилваш, драги колега! — обади се след кратко мълчание Манчев. — Представи си, че позвъняването по телефона е било предварително уговорено и уредено? Проста работа! Какво невъзможно има за едно предварително уговаряне например еди-кой си да позвъни точно в еди-колко си часа? При условие че този „еди-кой си“ е доверен човек. А? Какво невъзможно има тук…? А твоят идиот е просто една смешка, извинявай!

Данчев сви вежди, стисна устни и лицето му доби зъл израз.

— Твоето уговорено обаждане по телефона е вероятност, равна на нула! — изсумтя той, без да става. — Защото нито Кодов, нито Беровски са такива безумци, че да заложат живота си в ръцете на едно „трето“ лице! Когато някой замисля опасно и вулгарно убийство, той се бои дори от себе си, и в себе си се съмнява, че може да се издаде, и поначало не се доверява никому — ни на баща, ни на брат. Само в света на професионалните престъпници са възможни подобни договаряния, там за издайничество се плаща с куршум, по какви професионални престъпници са Кодов и д-р Беровски?

Този път Манчев изпадна в необичайно за него мълчание, сетне се обади с глас, в който не звучеше предишната сигурност:

— Аз мисля, че ти довеждаш някои неща до крайност, любезни! Има и такива приятели, които са готови по-скоро да умрат за приятеля си, но да не го издадат!

— Стига, моля ти се! — сряза го Данчев, като че ли моето присъствие беше се изпарило. — Ако ти откриеш телефона, по който „близкият“ приятел на Кодов или на Беровски уж се е обадил на професора; и откриеш самия този „близък“ приятел, разбира се; и му внушиш да направи самопризнания — само в такъв случай прокурорът ще даде ход на това дело, като се опре на хипотезата ви, че Кодов е извършил убийството, или „сосието“ Кодов-Беровски. Ако постигнеш всичко това, ти ще си един Шерлок Холмс на XX век!

— Хе, хе! — каза Манчев, без да се засмива.

После Манчев разправи една история, ни в клин, ни в ръкав, филм някакъв; как един известен гангстер се обадил на дежурния инспектор от полицията и му съобщил името на улицата и номера на къщата, където току-що бил извършил убийство; и че очаквал полицията, за да се предаде, понеже тази работа му била омръзнала вече. Инспекторът пристигнал на посочения адрес, намерил трупа на убития, а до него — свалената слушалка на телефона, и един магнетофон до слушалката, който непрекъснато въртял думите на „покаялия“ се убиец.

— Хе, хе! — Манчев истински се засмя над измислицата си. — Може би в случая — рече той — Кодов или Беровски да са погодили един такъв номер на професора. А защо не? Не е кой знае колко мъчно. Нали, другарю майор?

Не ми се приказваше. Дърпах от цигарата си и разсеяно гледах как зад стъклата на прозорците се сипеше кротък сняг.

 

 

В този, бих казал, критически психологически момент в салона се втурнаха двамата сержанти Рашко и Наум. Рашко, по-здравеняк и бабаит, носеше в прегръдките си една сива касетка от дебела ламарина, голяма колкото двуседмично прасенце. Наум вървеше подир другаря си с физиономия на средновековен алхимик, открил ненадейно вълшебната формула за превръщане на желязото в злато.

Рашко остави касетката на масата, въздъхна с облекчение и победоносно ме погледна:

— Открихме тази вещ в килера, другарю майор! — рапортува той. — Беше затрупана под куп вехтории.

„Голяма работа!“ — рекох си наум.

Но Манчев се отнесе към тази находка много по-бурно!

— Другарю майор! — подскочи той от мястото си и заситни бързо с късите си крака към масата. — Главата си залагам, че тъкмо туй нещо е предала Дора Басмаджиева на човека с червеното шалче!

Надежда просветна в душата ми, сякаш през шубраците на амазонския лес видях началото на спасителна пътечка. Макар да беше все още рано за светъл оптимизъм и розови надежди, дощя ми се да протегна ръка на добросърдечния инспектор, набит като чувал е картофи и дебелак по дух.

Вратичката на касетката не беше заключена. Манчев вмъкна в ключалката острието на ножчето си, подръпна и една купчина книжа тутакси се изсипа на масата: квитанции за електричество, за топлата вода, за телефона, разписки за закупени дребни вещи от битов порядък. Съвсем в стила на скъперника-професор! Но две неща ми направиха по-особено впечатление: писмо от Либия, на чийто печат личеше скорошна дата, и едно обемисто тефтерче, натъпкано с изписани химически формули и скици на бактерии и вирусови микроби — едни имаха форма на пръчици, други приличаха на гадно нагънати косъмчета и колелца.

Взех писмото, изпратено от Либия, и отидох да го прочета до прозореца. Радой пишеше на баща си, че щял да пристигне в София към 10-ти януари, че се радвал на намерението му да припише вилата в Бояна на Надя и че нямал особено мнение относно НАСЛЕДЯВАНЕТО (к.м.) на апартамента. По този въпрос щял да вземе окончателно решение, след като чуел мнението на сестра си. Съветваше го да щади сърцето си и го поздравляваше с Новата година.

Какви изводи трябваше да се направят от това писмо? Първо: че Кодов можеше да си живее спокойно, вилата в Бояна му беше „вързана в кърпа“. Кодов нямаше причини да се бои от шурея си, тъй като той не предявяваше никакви претенции към боянската вила. Кодов нямаше основание да се бон и от тъста си, в смисъл че под влиянието на Радой ще се отметне от решението си да прехвърли боянската вила на дъщеря си. Следваше законният въпрос в такъв случай: за какъв дявол му беше необходима смъртта на професора? Защо трябваше да го убива? Наистина за какъв дявол?

Апартаментът? Е, разбира се, Надя имаше амбиции по отношение на апартамента, но от писмото на Радой не можеше да се разбере дали Дора беше включена в аритметиката, тоест дали професорът щеше да се поддаде на изкушението да ощетява дъщеря си за сметка на своята държанка.

Тук имаше за моя радост едно „НО“.

Това „но“ пронизваше като с рентгенови лъчи неясностите и даваше възможност на предварителното следствие да избегне всякаква прилика с прочутата картина „Бой на негри в тунел“.

1. Известно ли беше Радоевото писмо на Кодов? Ако Кодов е действувал самостоятелно, бездруго той не е бил запознат със съдържанието на писмото. Той е живял със страха, че тъстът му ще прехвърли боянската вила на Радой. И за да не допусне боянската вила да бъде прехвърлена на Радой, решил да убие тъста си.

2. Каква е гаранцията, че от касетката не е бил изваден някакъв ВАЖЕН документ — например отнасящ се до наследяването на апартамента?

3. Тефтерчето с формулите. Ако това тефтерче е открило пред д-р Беровски пътя към СЛАВАТА, от само себе си се разбира, че присъствието на професора в играта е станало ненужно? Или още по-точно — че професорът е трябвало да бъде ИЗВАДЕН от играта, за да може Беровски да се възползува от формулите.

И тъй, вече имах чувството, че държа юздите на понататъшните издирвания в ръцете си. Нека Данчев си мънка за своя телефон. Добър е господ, с помощта на писмото от Либия и с добрите услуги на тефтерчето — ще се оправим някак!

Оставих писмото обратно в касетката и потърках ръце, както правеше Манчев. Хубав сняг валеше навън!

Часът беше единадесет. Казах на сътрудниците си:

— Възлагам на лейтенант Манчев да докаже, че тази касетка е била отваряна от Дора Басмаджиева и д-р Петър Беровски. За целта той трябва да проучи кой е бил човекът с червеното шалче и сивата шапка и къде е била носена тази касетка. Освен това той трябва да събере данни кога д-р Беровски е излизал вчера от службата, от колко часа до колко и къде е ходил из града. А вие — обърнах се към Данчев, — вие вървете по пътя на вашата хипотеза, търсете си вашия идиот!

— Хе, хе! — засмя се тихичко Манчев.

Изказах благодарност на сержантите за ценната им находка, поръчах им да са внимателни към Басмаджиева, но да не я допускат до телефона. Заповядах на инспекторите да се явят на оперативно съвещание днес на същото място в 17 часа.

И тръгнах за доклад при генерала.

5.

Разказах на генерала „точ в точ“ за обстановката, сред която беше извършено убийството, и му изложих двете хипотези, по които предлагах да тръгнем, за да стигнем до физическия убиец и неговите помагачи: моята хипотеза и хипотезата на инспектора Манчев. Споменах му с няколко думи и за становището на Данчев, Постарах се да не наблягам излишно на „телефонното позвъняване“, защото се надявах, че в процеса на търсенията и тази „случайност“ ще намери своето покритие.

Генералът, човек на години, с посивели коси, мъжествено лице и хитри, малко скептично настроени очи, търпеливо ме изслуша, като през цялото време ходеше из кабинета напред и назад и лениво дърпаше от цигарите, които бяха от второ качество и без филтър. Когато завърших приказките си, той седна на стола пред огромното си бюро, помълча някое време, после снизходително повдигна рамене и разпери леко ръце.

— Като сте тръгнали по този път, действувайте — рече той. — Действувайте, макар да си мисля, че тоя път ще ви заведе в края на краищата до тупик. Защо мисля така — не бих могъл да ви обясня; то е по-скоро едно чувство, повече чувство, отколкото, както се казва, „трезва мисъл“? Да! Има нещо в съзнанието ми, което се съпротивлява на вашите „имуществени“ и „морални“ подбуди? Хм!

Както се полагаше по устава, аз чинно си мълчах.

— Странно! — пак разпери леко ръце генералът. — Да бъде убит в днешно време човек като професор Астарджиев заради някаква си вила — подобно предложение изглежда просто обидно! А това обсебване на антигрипното му откритие направо ми прилича на стока с марка „USA“!

— Предварителното следствие изхожда само от предлаганите обстоятелства, другарю генерал! — не се сдържах.

Той беше от по-старото поколение началници и навярно измерваше нещата с една по-отдавнашна своя мярка.

— Обстоятелства! — възропта той и махна с ръка, сякаш искаше да разреди лютивия дим от цигарата си. — Като чуя думата „обстоятелства“ — рече той, — която вие, по-младите, толкова обичате, знаете ли, налягат ме критични мисли по отношение на вашето обучение, пък и на възпитанието ви!? Обстоятелства! Ами човекът? Какво са обстоятелствата без човека? Вещи, които можеш да местиш и така, и иначе, и да подреждаш една обстановка по свой вкус и разбирания!? Вие сте подредили вещите по един начин; лейтенант Манчев — по друг; той се доближава до вашия стил; а Данчев — на него пък му хрумнало да прави една уредба, коренно различна от вашата? Да, всички вие местите насам и натам едни и същи вещи. Размествате на РАЗЛИЧНИ места едни и същи ОБСТОЯТЕЛСТВА!

Той угаси в една огромна метална пепелница догарящия фас, стоя прав някое време, замислен и намръщен; после се извърна неочаквано рязко към мен:

— Довечера бих желал в 20.00 ч. да ми докладвате докъде сте стигнали! Искам да чуя вашето окончателно мнение.

— Разбрано, другарю генерал! — отрапортувах по уставному.

Той се усмихна снизходително, измери ме с поглед от петите до главата и сви рамене.

— Внимавайте в картинката! — повдигна той показалец. — Ако не установите КОИ и ЗАЩО се е обадил на професора по телефона — да завиете в една амбалажна книжка хипотезата си и да я хвърлите на боклука!

— Ще се постарая, другарю генерал, да изясня и това обстоятелство! — отговорих мрачно аз.

Спуснах се бързешком по стълбите на Управлението и с една служебна кола отхвърчах до отдела, където се помещаваха централните технически служби. Казвам „отхвърчах“, защото заплашително вдигнатият показалец на генерала стърчеше пред очите ми като телеграфен стълб. Тия паши началници от по-отдавнашното време още не можеха да отвикнат от патриархалния си навик да пи смятат за свои и като техни — да ни потупват с подобаваща бащинска строгост, за да ни увират мозъците по-добре?

Отидох при началника на службата по птт, разказах му в телеграфен стил за снощната случка и го помолих да открие на живот или на смърт човека, дето беше се обадил на професора към 11 ч. вечерта.