Андрей Гуляшки
Убийството на улица „Чехов“ (1)

1.

В гостната на професор Иван Астарджиев бяхме трима: Надя Астарджиева, по мъж — Кодова, дъщеря на професора; Веселин Любенов, най-младият в нашата служба, лаборант, сътрудник на Астарджиев; и моя милост — бившият ветеринарен доктор от село Момчилово Анастаси Буков, понастоящем бактериолог, също сътрудник на проф. Астарджиев.

В момента, когато започваме нашия разказ, прочутият учен се намираше във входното антре на апартамента и разговаряше по телефона. Някой безсъвестен, а може би нетактичен или просто несъобразителен човек беше си позволил да го безпокои в това доста по-напреднало вечерно време — старинният часовник с махало току-що беше отброил единадесет часа.

Повтарям — трима от поканените бяхме в приемната. Когато единадесетият удар на часовника с махалото отзвъня, двама от гостите не бяха при нас. Доктор Петър Беровски, помощник на професора и негов пръв заместник по служба, търсеше минерална вода в кухнята и, кой знае защо, бавеше се още, макар че бутилките с минерална вода бяха сложени на съвсем видно място, на кухненската маса. А Красимир Кодов — Краси, съпругът на Надя Астарджиева, той беше слязъл в мазето и беше потънал там като в кладенец. Изпратил го беше в мазето тъстът му, професорът, да наточи още една кана вино от голямата дамаджана и да отреже още едно по-едро парче от опушения свински бут; тия специални неща професорът държеше долу, на тъмно и на хладина, за да не се развалят в кухнята, където поради парното отопление биваше винаги топло.

Тая вечер, Коледа по старому, професор Иван Астарджиев, вдовец от отдавнашни времена, беше ни събрал на имен ден. Той живееше сам и в дома му рядко се събираха много гости.

Та, значи, когато камбанката на старинния часовник иззвъня мелодично единадесет пъти, доктор Петър Беровски и Кодов — Краси не бяха в салона.

Аз бях разсеян тази вечер, малко отегчен, бях в типично за един стар ерген състояние, но при всеки сгоден случай гледах да срещна очите на Надя Астарджиева, по мъж Кодова. Тя имаше доста оригинални очи, с цвят на смарагд, със златисти точици около зениците. Бях разсеян, но вътрешно се вълнувах, а защо — не ми се мислеше по този въпрос. За малко ли неща може да се вълнува един видял и препатил стар ерген дори когато е разсеян и му е едновременно и малко скучно, и малко тъжно и дявол знае още какво. Ето например изведнъж пръкна отдавнашен спомен в душата ми и навярно заради него се развълнувах. Не заради самия спомен, разбира се, а защото той се появи съвсем неочаквано. Спомняте ли си Христина, дъщеричката на дядо Рангел от село Кестен, онази малка и дива чаровница, дето не пожела нито един път да ме погледне дружелюбно, макар че й рецитирах прочутото стихотворение „Леонели“ от Едгар По и се опитах да й подаря с най-чистосърдечни намерения чудесен гердан от драгоценни мъниста? И Христина от село Кестен имаше подобни очи като Надините, само че нейните бяха небесносини, а точиците от злато около зениците й бяха същите. Колкото и да бях разсеян, не можех да не си давам сметка, че очите на Надя Астарджиева-Кодова излъчваха една особена светлина, която много приличаше на светлината, дето се излъчваше от очите на някогашната моя приятелка Христина.

— Да ви налея ли чашка коняк? — рекох между другото на Надя.

За пръв път я заговорих тази вечер, а имах чувството, че отдавна си приказваме, и за какво ли не.

Но по това същото време ето какво се случи:

Вратата на гостната се отвори с трясък и на прага й застана един зловещ призрак, само че жив. Това беше Красимир Кодов — Краси. Но какъв Краси, господи! Върху мургавия загар на мъжественото му лице беше легнала синьо-зеленикава сянка като от прозрачен сатен, а в жълтите му очи, веднъж ласкаво-хитри, по котешки, друг път безцеремонно нагли, сега се четеше някаква невероятна смесица от пламнала възбуда и отчаян страх на диво животно, попаднало в капан. Тоя плещест здравеняк стоеше в рамката на вратата с разперени окървавени ръце, разпънат сякаш на невидим кръст, с ужасни кървави петна по долната част на карираното си спортно сако.

— Професорът е убит! — извика той.

Но викът му беше толкова глух и пресипнал, че по-скоро приличаше на съскащ шепот, сякаш суфльор подаваше реплика на отдалечен в дъното на сцената актьор.

Надя изпищя страшно, както пищи навярно всяка жена, която ненадейно види пред себе си окървавен човек.

— Как тъй — убит? — запита учудено доктор Петър Беровски. Той влетя в гостната подир кървавия Краси. Беше отишъл в кухнята да донесе минерална вода и макар че бутилките с минерална вода бяха поставени върху масата, необяснимо дълго беше се лутал, докато ги открие. И той беше около четиридесетгодишен, колкото Краси, по-мек и заоблен в раменете и с по-затворен израз в очите си. Тоя израз на мене лично винаги ми беше напомнял затворена врата на докторски кабинет, където докторът се занимава с частна практика; врата, вапцана със замърсена сива боя. Разбира се, тази представа нямаше нищо общо с действителността, защото доктор Петър Беровски не се занимаваше с никакви болни и с никаква частна практика, той беше бактериолог. — Как тъй — убит? — повтори той, но така, сякаш Краси си правеше с него непристойна шега.

— Ей тъй! — каза Краси, като отпусна разперените си ръце. От пръстите на десницата му се стекоха върху лакирания праг няколко гъсти капки кръв. — Намушкал го някой в гърба!

Веселин Любенов, лаборантът, скочи от мястото си, блъсна Краси встрани и припна към антрето. Доктор Беровски го последва, но си личеше, че краката му бяха доста натежали. Надя седеше като заспала в креслото си, прегъната и наведена напред. Тя беше припаднала в мига, когато мъжът й, избълван от ада сякаш, произнасяше фантастичната фраза: „Професорът е убит!“

Единствен аз бях запазил спокойствие и се държах невъзмутимо. Само стаята се поклащаше малко пред очите ми, но тази измамна представа се дължеше естествено на чашката коняк, която бях изпил одеве. Открай време понасям лошо силния алкохол.

Любенов и Беровски бързо се завърнаха в гостната. Стори ми се, че и двамата ме гледат някак си вторачено, може би им се виждаше странно, че седях спокойно на мястото си. Те ме познаваха бегло и затова не знаеха колко бяха издръжливи моите нерви.

Доктор Беровски извади внимателно кърпичката си и започна старателно да бърше малкото кръв, която беше наквасила дясната му ръка. С нея беше опипвал пулса на убития.

— Ще прескоча до участъка! — рече той. — Тази работа трябва да се разследва тутакси, и то от специалисти с много висок ранг. Аз познавам някои от началниците.

Понечи да тръгне към изхода, но Любенов му препречи пътя.

— Не си правете труд! — поклати той глава и по лицето му се изписа един много решителен израз. Сякаш беше станал началник на Беровски, а докторът — негов подчинен.

— Какво? — намръщи се Беровски.

И нему, очевидно като на всички началници по света, не беше приятно да слуша разпореждания от хора с по-долен чин.

— Никой не трябва да излиза от апартамента! — каза Любенов. — Такъв е редът. Докато не дойде милиция, никой не бива да излиза!

— Но за да дойде милиция, някой ще трябва да я уведоми все пак! — надигна глас Беровски.

— Ще се обадим на милицията по телефона! — каза Любенов.

— А-ха! — кимна Беровски. — Разбирам ти съображенията момче? Ако аз например съм извършил тази мръсотия, да не би като изляза навън, да си духна на петите, или пък да залича компрометиращи следи, останали по мен. Прав си! — Той кимна на Любенов по посока на външното антре: — Хайде, момче, върви се обаждай, какво чакаш още?

Любенов тръгна за телефона, а аз изведнъж се почувствувах гузен, надигнах се от мястото си, за да помогна на Надя.

Тя седеше в креслото клюмнала, приведена, приличаше на забравена и ненужна никому вещ.

2.

Внесох припадналата Надя на ръце в спалнята на професора. Ако бях магьосник и имах власт над разстоянията, щях да удължа пътя между гостната и спалнята стая поне с един километър. Не затова, че носех на ръце и по необходимост притисках към гърдите си една прекрасна жена, прости ми, боже. Просто исках да удължа по-нататък във времето ужасния момент на нейното пробуждане. Като повечето търговски работнички, и тя сигурно не беше кой знае колко сантиментална и едва ли обичаше отчаяно баща си, но все пак! Дъщерите са поначало чувствителни към своите татковци, затова се боях от нейното пробуждане. Щеше ми се да дойде в съзнание, когато всичко бъде сложено вече в ред: трупът — отнесен в моргата; кръвта в антрето — измита, а и собственият й съпруг — приведен в нормален вид.

Отнесох Надя в спалнята на професора, а спалнята се намираше само на 3–4 крачки от гостната, както бива в повечето апартаменти. На това място от моя разказ може да се постави следният въпрос: „Защо Краси, законният съпруг на Надя, не занесе жена си в спалнята, ами моя милост трябваше да извърши това дело?“ Ако някой мисли, че в оня миг ние сме се надпреварвали с Краси в кавалерство, жестоко се лъже. Какво приказвате! В оня страшен миг Краси не беше в състояние да повдигне една карфица, камо ли жена си! Той беше извън себе си. Подчертавам „извън себе си“, защото шега ли е да се препънеш в тъста си, който се валя на пода, намушен с нож в гърба? Това е зловеща картина, уверявам ви, и вие не ми възразявайте, защото аз съм виждал какви ли не страхотии и зная добре какво приказвам. Аз съм гледал например коне с търбуси, надути като гигантски мехове, и с муцуни, които са се озъбвали в предсмъртни гърчове. Потресаващи гледки, ей богу! Но да зърнеш наведнъж тъста ся намушкан с нож в гърба — пред такава картина, ще се съгласите, не може всеки да издържи. Отгоре на всичко Краси беше и малко пиян. Както читателят ще види след малко, той си призна пред следствените органи, че долу е изпил сам половин кана вино. Количеството не е много, но ако се притури към него вече изпитото вино, ще се получи едно общо количество от около един литър, доза предостатъчна, за да се сторят на човек грозните неща по-грозни, отколкото са всъщност, а красивите — по-красиви. Грозната картина, каквато е представлявал намушканият професор, беше се видяла на Краси стократно по-ужасна, затова не бива да се чудим, че в оня момент той не можа да забележи припадъка на жена си, нито да го виним, че не й се притече на помощ.

Но аз бях на мястото си и както се е случвало често в критични моменти, не загубих самообладание. Намокрих челото й с вода и само след няколко секунди тя отвори очи. Всъщност тя ококори очи, но нали не са ми по вкуса драстичните думи, казвам „отвори“.

— Събирайте сили, другарко Кодова! — рекох й, за да я успокоя. — Каквото е станало с вашия баща — станало е, нищо не може да се поправи. Вие да сте жива и здрава!

Като ме гледаше втренчено, тя въздъхна дълбоко и поклати глава. Моите приказки бяха тъжни, но в тях имаше желязна логика и на нея не й оставаше нищо друго, освен да се примири.

— Вашият баща ще остане във времето със своите противогрипни серуми! — рекох й, за да посмекча малко голямата й скръб.

Тя продължаваше да ме гледа втренчено. Стори ми се, че устните й се поразтвориха леко, навярно събираше сили да ми зададе някакъв важен въпрос във връзка със серумите на баща си. А най-важният серум, над който работеше напоследък покойният й вече баща, беше тясно свързан с превантивната битка против хонконгския грип, тоя бич за съвременното човечество. Затова побързах да продължа мисълта си, още повече че в подобни минути е повече от неудобно да се мълчи. Рекох й:

— Доктор Беровски също работи напоследък върху един серум против хонконгския грип. Двамата учени като че ли се съревноваваха кой от тях пръв ще достигне до великото откритие. Но аз имам чувството, че покойният ви баща беше отишъл много по-напред. Той беше може би само на крачка пред един световен успех, пред една Нобелова награда. И ако не беше туй нещастие! — махнах аз с ръка.

— Не ми се вярва доктор Беровски да е убил баща ми! — каза тя и поклати глава. — Вие намеквате за такава една възможност, но на мен не ми се вярва!

— Доктор Беровски? — заекнах аз.

Подобна мисъл, кълна се в честното си име, до тоя миг не беше се мяркала в главата ми. И ако се беше втурнала в стаята кълбовидна мълния например, нямаше да ме изненада повече.

— Не, не ми се вярва да е доктор Беровски! — повтори тя.

— Да, разбира се! — промънках аз и потърсих с очи някакъв стол, на чиято облегалка да се подпра, защото стаята като че ли отново захвана да се клати пред очите ми. — Разбира се! — кимнах аз, но с какво се съгласявах — не ми беше ясно. Възможността Беровски да е убиец пробождаше и разтърсваше съзнанието ми като ток.

— Ох, да бяхте ми дали чаша вода! — изстена тя.

Изоставих идеята за стола, макар да чувствувах ужасна необходимост от облегалка. Протегнах ръка за гарафата водата, но не успях да я докосна, ръката, ми увисна. На прага на стаята беше застанал окървавеният Краси. Той гледаше жена си — не бих казал начумерено, а по-скоро с някакво мрачно любопитство. Сякаш беше проиграл на комар последния си лев и сега очакваше да чуе от нея как да постъпи: да сложили тутакси примка на шията си или да отложи тази последна работа за по-нататък.

Но тя, за превелико мое учудване (ах, тази вечер изненадите нямаха край!) — за невъобразимо мое учудване не поиска да изслуша от него нито дума, нито звук.

— Вън! — изкрещя тя, като се надигна на лактите си. Гледаше мъжа си така, както човек би гледал смъртта си, ако смъртта би се появила пред очите му в образа на жив човек. — Ти!? — задъхваше се тя. И повдигна заплашително пръст, сочейки коридора: — Навън!? Вън!

Само една пяна от бесен гняв дето не хвърчеше от устата й в тоя миг!

Краси като да се вцепени за някое време и изразът на мрачно любопитство, с който беше се появил, започна бързо да се заменя с едно глуповато-идиотско изражение, каквото се изписва по муцуните на мацароците, когато биват грубо отритнати от своите капризни любимки.

Сцената беше напрегната, изпълнена, както казват литераторите, с „шекспировски“ драматизъм: нито Краси си отиваше, нито Надя сваляше показалеца си, който беше най-категорично насочила към вратата. Чудех се каква роля да поема отгоре си — Надя много приличаше на някогашната моя Христина, но пък Кодов — Краси й беше законен съпруг. От друга страна, тя беше по-потърпевша, защото нейният баща беше убит, а пък на Краси му нямаше нищо. От съзнанието ми при това не изскачаше мисълта, че във външното антре на апартамента лежи трупът на намушкания професор Астарджиев и че Надя Астарджиева — Кодова беше намекнала, макар и по обиколен път, че възможен убиец на баща й може да бъде и доктор Беровски? Ето сред каква сложна обстановка се намирах, когато навън прозвучаха тревожно сирените на милиционерските коли. Разбира се, аз щях бързо да се ориентирам в ролята си, в това отношение винаги съм действувал твърдо и безпогрешно, но в случая бях заварен още неподготвен психологически от представителите на реда.

3.

Предварителното следствие по убийството на проф. Иван Астарджиев започна към 11.30 часа през нощта на 7 срещу 8 януари в жилището му на улица „Антон Павлович Чехов“ №80. Бяха разпитани близките и приятелите му, които същата тази вечер той беше по-канил у дома си.

Но преди да продължа разказа си, мисля, че ще бъде полезно да кажа набързо няколко предварителни думи за квартала, където стана убийството, и за някои от хората, които посещаваха дома на убития.

Апартаментът, в който живееше проф. Астарджиев, беше негов собствен, намираше се на втория етаж на една сива и безлична жилищна сграда, каквито бяха повечето постройки в този сравнително нов софийски квартал. Допреди петнадесетина години по тия места се зеленееха китни дворчета, овощни градини, кипреха се бели двукатни къщи като малки вили — всичко това беше пометено за едно само десетилетие от ускорено панелно строителство.

Помежду зелените дворчета се промъкваха едно време улици с имена на писатели — Антон Павлович Чехов, Димчо Дебелянов; и други улици с поетични наименования — Люлякова градина, Латинка, Тинтява. Предполагам, улица „Чехов“ да е напомняла на по-книжовните жители на кварталчето, да речем, повестта „Степ“ от същия писател или драмата му „Чайка“, или прелестната му и винаги съвременна новела за „лекомислената“ жена. Може би улица „Димчо Дебелянов“ да е извиквала в съзнанието на мнозина почитатели на поета спомени за безгрижните времена на младостта им, преживяна сред тишината на провинциални дворове, под сенките на „белоцветни вишни“. Слава богу, същите улици ги има и днес. Сега те се промъкват между скучни 5–6-етажни блокове, по чиито еднообразни балкони се ветрее проснато за съхнене шарено пране.

Няма ги дворчетата, зашумелите градинки, няма ги „белоцветните вишни“. Вихрушката на урбанизацията запокити в небитието „тихите“ домове, а напрегнатият ритъм на живота изпрати в света на антикварията тихите и поетични утринни мечтания. В днешно време сутрин, когато всичко живо, годно за работа и учене, се втурва към предприятия, училища и университети, едва ли ще се намери човек, който, минавайки, да речем, по улица „Чехов“, да свърже в ума си името на улицата с Чеховата „Чайка“ или с „Дамата с кученцето“, или с „Лекомислената“, или с кое да е друго произведение от великия писател. Едни тичат презглава да гонят трамваи и рейсове, други повтарят в паметта си домашни заръки за хляб, масло и не знам още какво си, на трети е още горчиво от поредната семейна свада и ако някой се сети все пак за Чеховата „Чайка“ или за Димчовото „Помниш ли“, или си помисли за цветя и люляци, той ще да е непременно или скорошен пришелец от най-новия град на републиката, или непоправим чудак.

Навярно читателят си спомня, че в този квартал се засели някога, преди доста години, и Авакум Захов, по времето, когато го произведоха майор от контраразузнаването. Зад гърба си вече имаше момчиловския случай, шапната афера и току-що приключилата история с кинорежисьора от документалната студия, веселяка Асен Кантарджиев. Къщата беше собственост на жилфонда при градския съвет и затова не беше обвързана с никакви наследници; в партерния етаж живееше пенсионираният военен доктор Свинтила Савов с племенницата си Виолета, тогава студентка в художествената академия; а Авакум се разпореждаше в горния етаж — две стаи с веранда, която гледаше към боровата гора. В голямата стая беше изкусурена чудесна камина и сигурно заради нея Авакум реши да купи непременно къщата — както знае читателят, отбелязвали сме го неведнъж, той беше „болен“ по камините, истинските, напомнящите старовремските оджаци.

Той спазари къщата година след смъртта на Свинтила Савов. Виолета се омъжи за висш чиновник от външното министерство, замина с него за Нигерия и къщата се оказа в изключително благоприятно положение за продажба — партерният й етаж беше свободен от наематели. Камината, верандата, боровата гора; усамотението и тишината — това съчетание напомняше златната птичка, която каца само един път върху рамото на човек, или рядкото щастие да хвърлиш два пъти поред „дюшеш“. Разбира се, златната птичка и двойният дюшеш нямаше да свършат никаква работа, ако полковник Манов, Авакумовият шеф, не беше водил един „специален“ разговор с финансовия инспектор, от когото зависеше продажбата на Тоя имот.

Поетичната някога окрайнина, където се засели навремето Авакум, представляваше днес — както отбелязахме вече — един модерен панелен квартал. Трамваи и автобуси го свързваха с центъра на града, а от две години беше ощастливен и с универсален магазин. Споменавам тази подробност не за друго — в кой ли столичен квартал вече няма универсален магазин!, — а защото тъкмо в тоя храм на потребителството се срещаха, между щандовете за хранителни стоки и спиртни напитки, двамата видни интелектуалци на квартала професор Астарджиев и Авакум Захов. В момента, разбира се, те не се знаеха, а запознаването им стана съвсем случайно.

— Това вино, гражданино, е една боядисана водица! — казал Авакум Захов на професора, като го видял да протяга ръка към лавицата, където били изложени бутилки „розово“ вино.

Авакум щял да си купува бисквити за чай, а те били наредени точно срещу щанда с вината.

— Не разбирам много от вина — казал стеснително професорът, — но ми се ще да си избера нещо по-леко.

Професорът хвърлил бегъл поглед на неочаквания си съветник и тутакси изпитал към него едно смесено чувство на симпатия и уважение. Ризата на Авакум била с колосана яка — неосъществена мечта за професора, а освен това черният му лоден се спускал на Дължина под коленете, тоест не бил съобразен с късата мода, обстоятелство, което още на секундата го издигнало високо в строгите му очи. Професор Астарджиев намирал късата мода — женска или мъжка — за неприлична, проява на лош вкус и неподходяща в никакъв случай за интелигентен човек.

— Вземете си бяло карловско или червено сухиндолско — посъветвал го Авакум.

Професор Астарджиев колебливо снел от лавицата бутилка червено сухиндолско.

— Не си взимайте от тия бисквити! — на свой ред рекъл той на Авакум. — Те са стари и миришат на запарено. Оня ден взех от тях и ги изхвърлих до една. Бих ви препоръчал ей тази марка! — и услужливо посочил с пръст.

Както и сега се случва често, дори още по-често, в тоя най-натоварен час действувала само една каса, пред гишето и се нижела дълга върволица народ. Захов и Астарджиев продължително и упорито заспорили кой да мине пръв.

— Аз не бързам! — настоявал Авакум. — Моля, минете! Аз съм ерген и мене никой не ме чака вкъщи!

— И аз не бързам! — деликатно го подканял пред себе си Астарджиев. — Аз съм вдовец и мене също никой не ме чака по това време. Ще ми дойдат гости, но чак за вечеря.

— Ето, виждате ли! — усмихнал се Авакум. — Ще трябва да приготвите за гостите си това-онова!

— Ами, ами! — не отстъпвал професорът. — Какво толкова ще приготовлявам! Ще ми дойдат дъщерята и зетят. Те не ми придирват много!

Когато излезли най-после навън, и двамата си спомнили, че не са се представили един на друг.

— Институтът за вирусологични проучвания ли? — засмял се от сърце Авакум Захов. — Така и предполагах! Вие разкопчахте пардесюто си, за да си извадите очилата, и аз забелязах на ревера ви значката от симпозиума на вирусолозите. Чудесно! Директорът на института ми е познат — продължил той все така зарадван. — А в отделението за специални поръчки работи един мой добър приятел, доктор Анастаси Буков. Знаете ли го? Той носи също на ревера си такава гадост. Веднага се набива в очи!

— Анастаси Буков ли? Ами да, сещам се! — кимнал Астарджиев. — Сещам се! — повторил той. — Анастаси Буков. Така! Едип кротък и прибран човек.

Скромната ми външност и учтивите ми маниери заблуждават мнозина, подвеждат ги да ме мислят едва ли не за пансионер? Хе, хе!

— Ще ви изпратя до вкъщи! — рекъл Авакум. — Аз не бързам, нали ви казах, пък и такъв сладък дъждец вали, само е за разходки! Вие живеете на улица „Чехов“, нали?

— Нима знаете къде живея? — попитал го поласкан професорът. Макар и скромен като повечето сериозни учени, той за миг платил данък на суетата човешка, като си помислил, че Авакум Захов непременно ще му отговори: „Та кой от нашия квартал не знае, моля ви се, че професор Астарджиев живее на улица «Чехов»!“

Но Авакум, уви, начаса го попарил:

— Улицата, където живеете — рекъл, — е изписала името си върху полите на вашето пардесю. Ето! — и той посочил едни ясно забележими петна. — На улица „Чехов“ — продължил той — копаят тунели за парното и пръстта, която изкопчиите изхвърлят, има червеникав цвят. Тия петна по краищата на вашето пардесю издават улицата, където живеете! — засмял се той. — Затова не беше мъчно да се досетя, че къщата ви се намира на улица „Чехов“, нали?

— Е, да! — въздъхнал Астарджиев, навярно вътрешно засрамен малко. — Е, да! — въздъхнал повторно той. — Улицата е разкаляна и няма нищо чудно, дето по краищата на палтото ми има следи от тази червеникава кал! Но вие сте наблюдателен човек, твърде наблюдателен, и това качество ви прави чест. — И изведнъж предложил най-чистосърдечно: — Като искате да се разходите по улица „Чехов“, уважаеми другарю археолог, защо не дойдете вкъщи? Ще изпием заедно по чашка кафе! Синът ми работи в Либия и ми изпраща оттам най-истинско кафе, прекрасно на вкус и аромат!

Ето как Авакум Захов се запознал с професор Астарджиев.

Случайна ли е била първата им среща и случайно ли било това запознанство?

Кой знае! Вече не смея да мисля нищо по-определено за случайността. Според Авакум процентът на ИСТИНСКИТЕ случайности е много нисък в сравнение с НЕИСТИНСКИТЕ. И ако е тъй?

Но както и да е. На тази първа среща между два мата професорът поднесъл с кафето и по чашчица гръцки коняк. И като разказал на Авакум, че имал на село роднини, които ползвали негов имот, попитал го, помолил за съвет:

— Ония хора ми предлагат всяка есен по една двайсетлитрова дамаджана домашно вино и по един при готвен на шунка свински бут — вместо наем за имота. Дали да се съглася?

Авакум го посъветвал да се съгласи.

Читателят знае вече, че вечерта на именния си ден Астарджиев изпратил зет си Краси в мазето на своя дом да му отреже парче шунка от свинския бут и да му наточи вино от двайсетлитровата дамаджана. На връщане, като носел тия неща, Краси заварил тъста си намушкан с нож?

Проклети случайности! Не са ли нещо като тъмен лес, където човек броди без пътища и посоки и където може да се препъне най-неочаквано във всевъзможни коварни коренища и лукаво пречнали се клони?

— Каква метафизика ти е размътила ума! — погледна ме подозрително Авакум, след като го запознах с моите метафорични представи за случайностите в живота. — Какви коренища и клони са те пратили по асфалта на улица „Антон Павлович Чехов“?

Авакум Захов и професор Астарджиев бяха кореняци граждани на квартала, за който става дума; моя милост, Кодов — Краси и Надя Кодова, по баща Астарджиева — ние бяхме „чуждоземни“ и прихождахме в квартала като гости. В дома на професора ме заведе Авакум. Склонен по природа към приключения, аз бях същевременно тих и търпелив играч на шах и това ми качество много допадна на професора. Когато започнаха да му изпращат от село дамаджаните, той ме черпеше от сърце, но ми наливаше чашата до половина с вино, останалата част допълваше догоре с чешмена вода.

— Да има от винцето и за после! — поклащаше глава и заговорнически ми смигаше.

Беше по характер скъперник, а това вино особено му се свидеше, нали го провождаха от родния му край!

Освен на Авакум, още на едного не доливаше чашата с чешмена вода — на сина си Радой. Радой беше по-млад от сестра си Надя с две години, работеше като инженер-нефтодобивник в Либия и когато си дохождаше в отпуска, професор Астарджиев се подмладяваше сякаш, една голяма вътрешна радост заличаваше като с вълшебен сюнгер поне десетина години от изпитото му и нарязано от дълбоки бръчки лице. Той беше хубавец — донжунаовски тип, веселяк по душа, но зад тая ефектна и забавна фасада надничаше зорко един студен и пресметлив ум, който — поне на мен така ми се чинеше — във всеки момент си даваше точна сметка „кое колко пари струва“ на житейския пазар; за да не се излъже случайно и да хвърли „на вятъра“ някой и друг „грешен“ лев?

Ще приключа краткото си въведение, като спомена още едно лице, което посещаваше дома на професора. Това лице беше икономката му Дора. За нея знаех следното: че е на години колкото дъщеря му Надя, че е вдовица на един бивш сътрудник при института, че дохожда в дома на професора сутрин и си отива следобед. Тя беше нежна, русокоса хубавица, северен тип. В наследствения й ген, след стотици комбинации през вековете, бяха пръкнали навярно родовите черти на някой нормандски рицар, минал през българските земи по време на кръстоносните походи. Какво ли не се е случвало на тоя свят! Така или иначе Дора беше от категорията на жените-загадки. Една жена, както се изразяват на поетичен език — мечта.

Но ако северната хубост на Дора беше една „мечта“, присъствието й в професорския дом — загадка, приятелството, което бързо се установи между Авакум и професор Астарджиев, дълго време остана непроницаемо за ума ми като уравнение от най-висш алгебричен разряд. В животоописанието си за тоя особен и знаменит човек аз съм отбелязал, че към петдесетте си години той беше станал вече самотник — нямаше приятели, доколкото дружеше с жени — бяха случайни познанства. Вярно, че аз вървях подире му и се движех в сянката му и не е лъжа, че той ме обичаше, но приятелство помежду ни не съществуваше, пък и не можеше да съществува. Ние с него бяхме неравностойни като личности, неравноправни в отношенията си. Защото, грубо казано, можеше ли между идола и неговия поклонник да има приятелство? Поклонникът изпитва непоклатимо възхищение към идола, а идолът се отнася снизходително към нищетата на своя поклонник, и когато случайно се мерне в полезрението му — потупва го снизходително по рамото, дори го препоръчва с два-три реда до някое учреждение, да го назначат на добра и подходяща работа. Да, идолът не е способен да изпитва приятелски чувства към поклонниците си, защото много знае за тях и вижда онова в душите им, което те крият от другите, а понякога и от себе си. И си мисля, че идолът поради знанието си за човеците е всъщност много самотно същество на света.

Тъй или иначе Авакум се сприятели с професора и стана чест гостенин на неговия дом.

Толкова сега за моите приятели и познати, които посещаваха къщата на улица „Чехов“.