Иля Варшавски
Връщане в Пенфилд (Съвременна приказка)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поездка в Пенфильд, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1глас)

Информация

Сканиране
Xesiona(2008)
Разпознаване и корекция
Mandor(2009)

Издание:

Иля Варшавски. Тревожни симптоми няма

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1980

Съставител: Димитър Пеев

Преводач: Цвета Пеева

Редактор: Гергана Калчева

Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

История

  1. —Добавяне

— Благодаря, аз ще пийна още коняк — каза Лин Крег.

Прислужницата, която сервираше чая, многозначително погледна Меф.

Той сви рамене.

— Защо пиете толкова много, Лин? Във вашето положение…

— В моето положение една чашка повече или по-малко нищо няма да промени. Вчера ме прегледа Уитроу.

— Вече можем и сами да се оправим, Мери — каза Меф. — Оставете ни коняка и кейка.

Той изчака да излезе прислужницата от стаята.

— И какво ви каза Уитроу?

— Каквото казва лекар в подобни случаи на пациента. Вие ще пийнете ли? — Крег протегна ръка към бутилката.

— На мен налейте съвсем малко — каза Меф.

Няколко минути той въртеше мълчаливо чашата в пръстите си.

— Лин, знаете, че е извънредно трудно да се подберат подходящите за случая утешителни думи. Пък и не винаги са нужни, особено на човек като вас. И все пак разберете ме правилно… Нали и в подобни случаи винаги остава някаква надежда…

— Не е нужно, Езра — прекъсна го Крег. — Не разбирам какъв е този стремеж у приятелите да прибавят към физическите ти страдания и мъчението на надеждата.

— Добре, да не говорим повече за това.

— Вие знаете, Езра — рече Крег, — че животът ми не е бил лек, но ако бих могъл да върна един-единствен момент от миналото…

— Оная история ли имате пред вид?

Крег кимна.

— Никога не сте ми разказвали за нея, Лин. Знам само, че…

— Стараех се да я забравя. За съжаление, не можем да се разпореждаме със спомените.

— Май се беше случило в планината, нали?

— Да, в Пенфилд. Точно преди четиридесет години. Утре се навършват четиридесет години от сватбата ни и от моето овдовяване. — Той отпи голяма глътка. — Всъщност аз бях женен само пет минути.

— И мислите, че ако имате възможност да върнете тия пет минути?…

— Да си призная, постоянно мисля за това. Измъчва ме мисълта, че тогава аз… с една дума, не се държах, както трябва. Имаше възможност, но аз…

— Винаги така ни се струва — каза Меф.

— Може би. Но този случай е по-особен. В момента, когато Ингрид загуби равновесие, ми беше съвсем ясно, че тя ще полети в пропастта. Аз съм достатъчно добър в завоите при спукането и можех…

— Глупости! — възрази Меф. — Цялата тази картина сте измислили после. Такава е човешката психика. Ние неизбежно…

— Не, Езра. Просто тогава за миг ме обзе някакво вцепенение. Странно фаталистично предчувствие, че бедата е неизбежна, и сега съм готов да продам душата си на дявола за този един миг. Така ясно си представям какво е трябвало тогава да направя!

Меф отиде до камината и застана с гръб към огъня.

— Много съжалявам, Лин — каза той след дълга пауза. — По всички канони би трябвало сега да ви отведа в лабораторията, да ви настаня в машината на времето и да ви отправя в миналото. За съжаление, така става само във фантастичните разкази. Бързеят на времето е необратим, но дори и самият дявол да ви прехвърлеше в миналото, всички събития във вашата нова система на отчитане биха били строго детерминирани от несъществуващото още бъдеще. Примката на времето, както и да си я представяме, е все пак примка. Надявам се, че ме разбрахте?

— Разбрах — усмихна се тъжно Крег. — Наскоро прочетох един разказ. Човек попада в далечното минало и смачква там пеперуда и от това всичко се е изменило в бъдещето: политическият строй, правописът и още много неща. Това ли имахте пред вид?

— Приблизително, макар че фантастите винаги са склонни да преувеличават. Причинно-следствените връзки могат да бъдат различно локализирани в пространството и във времето. Трудно е да си представим какви биха били последствията, ако Наполеон бе умрял като бебе, но, вярвайте ми, Лин, ако вашата далечна прародителка си беше избрала друг съпруг, светът, в който живеем, едва ли би се изменил.

— Благодаря ви! — каза Крег. — И това ли е всичко, което може да ми каже философът и най-добрият физик на Дономага Езра Меф?

Меф разтвори ръце:

— Преувеличавате възможностите на науката, Лин, особено що се отнася до времето. Колкото повече навлизаме в природата му, толкова по-объркани и противоречиви представи добиваме за него. Дори теорията на относителността…

— Ясно — каза Крег, — виждам, че наистина е по-добре да имам работа със Сатаната, отколкото с вашего брата. Няма повече да ви досаждам.

— Ще ви поизпратя — каза Меф.

— Не е нужно, на две крачки съм. За двадесет години така изучих пътя, че мога да го извървя със затворени очи. Лека нощ!

— Лека нощ — отвърна Меф.

* * *

Крег дълго не можа да улучи дупката на ключалката. Доста залиташе. Телефонът вътре звънеше непрестанно.

Най-сетне отключи вратата и в тъмнината отиде до апарата.

— Слушам.

— Ало, Лин! Обажда се Меф. Всичко наред ли е?

— Наред.

— Лягайте да спите. Вече е дванайсет часът.

— Тъкмо време да си продам душата на дявола!

— Добре, стига да не е евтино. — Меф сложи слушалката.

— На вашите услуги, доктор Крег.

Лин запали лампата на бюрото. В креслото до библиотеката седеше непознат човек в тъмен костюм, прилепнал по мършавата му фигура, и с наметната на раменете черна пелерина.

— На вашите услуги, доктор Крег — повтори непознатият.

— Извинете — смутено каза Крег, — но ми се струва…

— Че от една литературна щампа попадате на друга? Нали така? — усмихна се посетителят. — За съжаление извън тези щампи проблемът за пътуване във времето е неразрешим. Или машина на времето, или… аз. И така, с какво мога да ви бъда полезен?

Крег седна в креслото и си потърка челото.

— Не се безпокойте, аз не съм призрак — каза гостът, като метна крак връз крак.

— Да, но…

— Ах, това ли? — Той посочи лакираните си по контешки копита, подаващи се от панталоните. — Това да не ви смущава. Мода от отдавна минали времена. Много по-удобни и елегантни са от обувките.

Крег неволно хвърли поглед на пелерината, прикриваща гърба на непознатия.

— Това ли било! — намръщи се гостът и свали пелерината. — Всъщност немият ви въпрос ми е напълно понятен, като се има пред вид нелепостите, които са разправяли за нас поповете в продължение на векове. Аз разбирам, скъпи докторе, че постановката за експеримент от подобен род е твърде примитивна и неуместна, но щом аз… тоест исках да кажа, че щом вие… с една дума, ако такъв експеримент би бил допустим от етична гледна точка, щяхте със собствените си очи да се убедите, че нямам и помен от опашка. Всичко е нагла клевета!

— Кой сте вие? — попита Крег.

Гостът отново седна.

— Човек като вас — рече той, като намяташе пелерината си. — Чували ли сте за цикличното развитие на всичко съществуващо?

— Чувал съм. Развитие по спирала.

— Нека бъде по спирала — съгласи се гостът, — това не променя нещата. И така ние с вас се намираме на различни стъпала на спиралата. Аз съм представител на цивилизация, предшествувала вашата. И постиженията на нашата наука: лично безсмъртие, способност да се управлява времето, някои трикове с трансформацията — неизбежно пораждаха в невежите умове на хората от вашия цикъл суеверни представи за нечиста сила. Затова малцината оцелели до днес представители на нашата ера предпочитат да не афишират своето съществуване.

— Глупости! — рече Крег. — Това не може да бъде!

— Ами ако на моето място седеше сега пришълец от Космоса — попита гостът, — щяхте ли да повярвате в реалността на посещението му?

— Не знам, навярно по̀ бих повярвал, но пришълецът от Космоса не би се опитвал да купи душата ми.

— Пфу! — На лицето на непознатия се изписа погнуса. — Нима вярвате в тия приказки?! Мога ли аз — представител на войнствуващия атеизъм, плашило за всички църковници — да се занимавам с подобни мистификации?

— Защо сте тогава тук? — попита Крег.

— От чисто научен интерес. Занимавам се с проблема за пренасяне във времето и не мога без съгласието на обекта…

— Наистина ли? — Крег скочи, като за малко не събори креслото. — Бихте ли могли да ме върнете назад във времето преди четиридесет години?!

Непознатият сви рамене.

— А защо да не мога? Наистина с известни ограничения. Детерминизмът на причинно-следствените връзки…

— Вече го чух днес — прекъсна го Крег.

— Знам — усмихна се гостът. — И така, готов ли сте?

— Готов!

— Отлично! — Той свали от ръката часовника си. — Точно четиридесет години назад?

Крег кимна.

— Добре! — Той премести стрелките и го сложи на ръката на Лин. — В момента, когато поискате да започне трансформацията, натиснете това копче.

Крег погледна циферблата, изписан с непонятни знаци.

— Това какво е?

— Не знам как най-добре да ви обясня — обърка се непознатият. — На човек суеверен бих казал, че е вълшебен часовник, за физика по-подходящ би бил терминът генератор на поле с отрицателна вероятност, макар че пак не би разбрал що за поле е това, но за вас, доктор Крег, това е без значение. Важно е, че механизмът, който е на ръката ви, е средство да ви пренесе в миналото. Надявам се, че обяснението ви удовлетворява?

— Да — не много уверено отвърна Крег.

— Преди да ви напусна — каза гостът, — необходимо е да ви предупредя за три съществени обстоятелства: първо, при цялото ми дълбоко уважение към литературните паметници, не мога да не отбележа някои груби неточности, допуснати от господин Гьоте. Подмладеният с моя помощ Фауст не е могъл да запази жизнения си опит на старец, за което впрочем свидетелствува и нелепото му поведение в цялата оная история. В нашия експеримент, щом се подмладите с четиридесет години, вие ще се лишите от всичките знания, които сте придобили през това време. Ако все пак искате нещо да запазите в паметта си, мислете за него по време на трансформацията. Второ, вероятно знаете, че физическо тяло не може едновременно да се намира на различни места. Затова пристъпете към трансформацията в оная точка на пространството, в която сте се намирали по същото време преди четиридесет години. Иначе не отговарям за последиците. Разбрахте ли ме напълно?

Крег кимна.

— И на края нещо пак за причинно-следствените връзки. Макар че отново ще попаднете в старата ситуация, можете да се държите по-иначе в сравнение с първия път. Обаче до какво ще доведе това, предварително не може да се каже. В случая са възможни… ъ-ъ-ъ… различни варианти, определяни от степента на пространствено-временната локалност на все същите връзки. Впрочем вие го знаете. Сетне… — Той направи нисък поклон. — Ах, дявол да го вземе! Аз май съм понацапал тук с копитата си! Това, знаете ли, е едно от неудобствата…

— Дреболия! — рече Крег.

— Моля великодушно да ме извините. Сега ще изчезна. Боя се, че ще трябва след това да проветрите. Горивото ми е от сяра. За съжаление, съвременната химия не може да предложи засега нищо друго за трансформацията. Желая ви успех!

Крег изчака да се разнесе жълтеникавият облак дим и позвъни по телефона:

— Таксиметровият парк ли е? Моля изпратете ми една кола. Улица „Грено“, номер три. Не, за извън града. Трябва спешно да замина за Пенфилд.

* * *

— Навлизаме в Пенфилд — рече шофьорът.

Крег отвори очи.

Това не беше онзи Пенфилд. Ярко осветени прозорци на многоетажни здания се мяркаха от двете страни на улицата.

— В хотела ли да ви закарам?

— Да. Познавате ли добре града?

Шофьорът с удивление го погледна:

— И още как! От много години вече карам насам скиори. От всички зимни курорти…

— А да помните случайно къде живееше свещеникът? Малка къщичка, горе на хълма.

— Умря — каза шофьорът. — Близо пет години вече откакто го погребаха. Сега има друг свещеник, той живее в града, до църквата. И при него ми се е случвало да карам хора… По всякакви дела — добави той, като помълча.

— Бих искал да пообиколя града — рече Крег.

— Може — съгласи се шофьорът.

Крег гледаше през прозорчето. Не, това беше решително друг Пенфилд.

— Ето я и въжената станция — каза шофьорът. — Сега повечето предпочитат да се изкачват догоре с лифта. Времената се менят, дори и ски-спортът…

— Достатъчно, откарайте ме в хотела — прекъсна го Крег.

Мярна се старинното здание на кметството. Стрелките на часовника на кулата показваха два часа.

Крег позна мястото. Ей сега, вляво, трябва да е хотелът.

— Пристигнахме — рече шофьорът, като спря колата.

— Това не е същият хотел.

— Друг няма тук.

— По-рано имаше — каза Крег, като оглеждаше зданието.

— Имаше дървена постройка, а после на нейно място построиха този хотел.

— Сигурен ли сте?

Шофьорът сви рамене:

— Ама защо мислите, че ви лъжа?

— Добре — каза Крег, — можете да се връщате, аз ще остана тук.

Той стъпи на тротоара.

— Приятно пързаляне! — рече шофьорът, като пъхаше парите в джоба си. — Снегът сега е превъзходен. Ако имате нужда от хубави ски, съветвам ви…

— Стига! — Крег със злоба хлопна вратичката.

… В празния хол дежурната дремеше на рецепцията.

— Искам стая на втория етаж с изглед към площада — каза Крег.

— Дълго ли ще останете?

— Не знам. Може би… — Крег се запъна. — Може би няколко дена.

— Ще се пързаляте на ски ли?

— Какво значение има? — раздразнено попита той.

Дежурната се усмихна:

— Никакво, разбира се. Попълнете, моля, формуляра. — Тя му подаде бланка, на която Крег написа името си и адреса.

— Това ли е всичко?

— Да. Елате да ви покажа стаята. Къде е багажът ви?

— Утре ще го получа.

Изкачиха се на втория етаж. Дежурната взе от таблото ключа и отключи стаята.

— Заповядайте.

Крег отиде до прозореца. Зданието на кметството се виждаше малко по-вляво, отколкото би следвало.

— Тази стая не ми харесва. А другата до нея?

— Стаята до нея е свободна, но там още не е почистено. Освободиха я късно.

— Няма значение.

— Да, но камериерката си отиде.

— Казах, че това няма значение!

— Добре — въздъхна дежурната, — щом настоявате, сега ще сменя бельото.

Като че ли беше същата стая, но креватът тогава стоеше до другата стена.

Крег почака дежурната да постеле чаршафите.

— Благодаря! Нищо повече не ми трябва. Веднага ще си легна.

— Лека нощ! Да ви събудя ли утре сутринта?

— Сутринта? — Изглежда, той не разбра въпроса. — Ах, сутринта! Както искате, това няма значение.

Дежурната си подсвирна и излезе от стаята.

Крег дръпна завесите, премести леглото на отсрещната страна и като угаси светлината, взе да се съблича.

Лежа дълго загледан в шарките на тапетите, докато луната не огря главата му. Тогава стисна очи и натисна копчето на часовника…

* * *

„Ако искате да запазите нещо в паметта си, мислете за него по време на трансформацията.“

… Заобикаляйки пъна, тя рязко сви наляво и загуби равновесие. Когато прехвърли тежестта на тялото си върху втората ска, тя извика, пропастта беше само на няколко метра. Тя разбра, че няма да успее да намали скоростта, и падна на лявата си страна. Големият снежен пласт под нея почна бавно да се свлича…

Крег се събуди със странна тежест в главата. Лъчите на утринното слънце огряваха очите му, проникваха през затворените клепачи. Обърна се настрана, като се мъчеше да си спомни какво се бе случило вчера.

Май вчера с Ингрид се пързаляха до два часа през нощта на лунна светлина. После в хола тя каза… Ах, дявол да го вземе! Крег скочи и припряно взе да навлича неизсъхналия напълно пуловер. Да се успи в такъв ден!

Спускайки се по стълбата, той за малко не събори изкачващата се нагоре управителка с колосано боне и ослепително бяла престилчица.

— Побързайте, господин Крег! — На лицето й се изписа добродушно-хитро изражение. — Госпожицата отдавна ви чака. Гледайте да не…

Крег с два скока се справи с останалите стъпала.

— Ингрид!

— А моят съвет е: до сватбата не го целувай! — изтананика Ингрид, оправяйки си прическата. — По-добре сядайте да закусвате. Да си призная, бях почнала вече да мисля, че сте се разкаяли за безразсъдството си и сте офейкали в града, изоставяйки измамената Маргарита.

… Когато прехвърли тежестта на тялото си върху втората ска, тя извика…

— Не мога да проумея как съм се успал — каза той, като бъркаше кафето си. — Обикновено ставам толкова рано.

— Да не сте нещо болен?

— Н-н-не.

— Съжаления за загубената свобода?

— Какво говорите, Ингрид!

— Тогава смажете и моите ски. Ще се изкачим с лифта, а ще се спуснем…

— Не!! — Крег разля кафето върху покривката. — Не бива да се спускаме със ските!

— Какво става с вас, Лин?! — запита Ингрид, като почистваше опръсканата си с кафе рокля. — Трябва наистина да сте болен. Откога…?

— Там… — Той закри с ръце очите си.

… Заобикаляйки пъна, тя рязко сви наляво и загуби равновесие…

— Там… има пънове! Боя се… Ингрид! Умолявам ви, нека се върнем по пътя. Можем да се спуснем и с лифта.

Ингрид се нацупи.

— Странно, вчера не се бояхте от никакви пънове — каза тя и стана. — Дори снощи не се бояхте. Изобщо днес се държите някак странно. Още не е късно…

— Ингрид!

— Престанете, Лин. Нямам никакво желание да се мъкна три километра пеш подръка с добродетелния си и страхлив съпруг или да стана за посмешище на всички, спускайки се с лифта. Отивам да се преоблека. Имате на разположение десет минути да размислите. Ако наистина го правите против волята си, има още възможност…

— Добре — каза Крег, — сега ще смажа вашите ски…

* * *

— … Съгласен ли сте да вземете за съпруга тази жена?

… Пропастта беше само на няколко метра. Тя разбра, че няма да успее да намали скоростта, и падна на лявата си страна…

— Да.

— А вие съгласна ли сте да вземете за съпруг този мъж?

— Съгласна съм.

— Разпишете се…

Церемонията свърши.

— Е? — закачвайки ските си, Ингрид погледна към Крег. В очите й имаше предизвикателство. — Готов ли сте?

Крег кимна.

— Да тръгваме!

Ингрид се засили с щеките и се понесе напред…

На Крег му се струваше, че веднъж вече е сънувал всичко това: и сивкавобелия сняг, и фонтаните от пръски, изскачащи от ските на Ингрид при завоите, и червения, развяваш се от вятъра шарф, и яркото, заслепяващо очите слънце.

Отпред самотно стърчеше стар бор. Ингрид се стрелна край него. Нататък в снега трябваше да е пънът.

… Заобикаляйки пъна, тя рязко сви наляво и загуби равновесие.

Ингрид навлезе в десния завой. В десния! Крег отдъхна с облекчение.

— Няма чак толкова пънове — подвикна тя и рязко зави наляво. — Страховете ви… — Обръщайки се да погледне спускащия се след нея Крег, тя загуби равновесие. Дясната ска се вирна нагоре.

Крег приклекна и отблъсвайки се с всички сили с щеките, се стрелна надолу да й пресече пътя.

Сблъскаха се на няколко метра от пропастта.

Падайки в пропастта, той чу пронизителния вик на Ингрид. После целият свят потъна в непоносимо ярка светлина.

* * *

— Ето ви вестника, доктор Меф — каза прислужницата.

Езра Меф допи кафето си и си сложи очилата.

Няколко минути с израз на отвращение преглеждаше съобщенията за събитията в Индокитай. После прочете набързо статията за новия метод при лечението на ревматизма и хвърли поглед на последната страница. Вниманието му привлече съобщение в черна рамка, напечатано с петит:

В стаята си в хотела в курорта Пенфилд е починал известният учен филолог, професор при държавния университет на Дономага, доктор Лин Крег. Нашата наука загуби…

Меф остави вестника и отиде в спалнята.

— Не, Мери — каза той на прислужницата, — приберете това сако в гардероба, ще облека черния костюм.

— Сутрин? — запита Мери.

— Да, днес трябва да бъда в траур. Налага се да изпълня някои формалности.

— Да не е починал някой ваш близък?

— Лин Крег.

— Бедният! — Мери извади от гардероба костюма. — Напоследък той изглеждаше много зле. А вие вчера дори не го изпратихте!

— Починал е в Пенфилд — каза Меф. — Отишъл е май да се пързаля със ски.

— Господи! На неговата възраст! Навярно се е блъснал в нещо!

— Вероятно, с пространственно-временния континуум не бива да си играе човек. Ах, Сатана!…

— Какво има, доктор Меф? — запита прислужницата.

— Пак сте дянали нейде обувалката! Не можете да си представите колко трудно пъхам старите си копита в тия модерни обувки!

Край
Читателите на „Връщане в Пенфилд“ са прочели и: