Уилям Грифин
Заложникът (9)

(ДВЕ)

Стая 404

Хотел „Мейфлауър“

Кънектикът авеню, СЗ, 1127

Вашингтон, окръг Колумбия

11:20, 21 юли 2005

 

Стая 404 или както в хотела я наричаха „апартаментът за администратори“, се състоеше от хол, просторна спалня, малка трапезария и втора спалня, в която бе поставено бюро и можеше да се използва за кабинет, бе регистрирана на името на Карл В. Госингер и платена за дълъг период. Сметката се плащаше редовно, на всеки две седмици, с платежно, изпратено по факса от „Тагес Цайтунг“ във Фулда, Германия, и парите пристигаха на следващия ден с трансфер по сметката на хотела през Национална банка „Ригс“.

Когато се настани в стаята, хер Госингер поиска да му бъдат осигурени две независими от централата на хотела телефонни линии. Едната бе на негово име, а другата на името на „Тагес Цайтунг“. Вторият номер не трябваше да бъде обявен и щеше да се използва за факс. Освен това съобщи на рецепцията, че господин К. Г. Кастило, американски колега, ще отсяда в апартамента, когато е в града, затова да приемат и телефонните обаждания, и колетите, и всичко останало, което пристига за господин Кастило.

 

 

Карл Вилхелм фон унд зу Госингер бе роден в Бад Херсфелд, Германия, извънбрачно дете на осемнайсетгодишна германка и деветнайсетгодишен офицер от Американската армия, пилот на хеликоптер. Пилотът на „Хюи“ бе заминал за Виетнам почти веднага след връзката, продължила три дни и две нощи.

Тъй като Хорхе Кастило не написа нито ред след заминаването си, макар да бе обещал, Ерика фон унд зу Госингер се опита да го забрави, ала когато момченцето се роди, тя го кръсти Карл Вилхелм на баща си и на брат си.

Фрау Ерика — макар че не се омъжи, я наричаха „фрау“ от уважение — се обърна към Американската армия с молба да й помогнат да открие бащата на единственото й дете, веднага след като й поставиха диагноза рак на панкреаса в крайна фаза. Карл бе на дванайсет по онова време. Дядо му и чичо му, единствените му роднини, бяха загинали преди няколко месеца в автомобилна катастрофа. Фрау Ерика бе убедена, че е най-добре да отрасне сред роднини, вместо да остане сирак в Германия. Макар че щеше да бъде сирак с огромно семейно наследство.

Благодарение главно на усилията на майор (по онова време) Нейлър от 11 разузнавателна част, разпределена на границата с Източна Германия близо до Фулда, най-сетне успяха да открият подофицер 1-ви клас Хорхе Алехандро Кастило от Сан Антонио, Тексас.

Беше погребан в гробището на Сан Антонио. На надгробната му плоча имаше изсечен медал на честта. Беше загинал във Виетнам като герой, очевидно без дори да подозира, че има потомство.

Веднага щом стана ясно, че става въпрос за извънбрачното дете на офицер, награден посмъртно с най-високото отличие за храброст, бюрократите от армията се задействаха и направиха всичко по силите си за момчето.

На бърза ръка командироваха майор Нейлър в Сан Антонио, за да открие и да поднесе възможно по-деликатно новината за детето на семейството на покойния офицер Кастило.

Нейлър бе прагматичен човек и предварително бе обмислил неприятните варианти. Първият бе, че родителите на господин Кастило може и да не останат очаровани, когато научат, че синът им има извънбрачно дете в Германия, и да се съгласят да се погрижат за него срещу солидно обезщетение. Подобна възможност щеше да хвърли нова — и определено неприятна — светлина на въпроса.

Военните адвокати имаха намерение да основат тръст, който да може да се ползва единствено и само от момчето.

Притесненията му се оказаха напълно безпочвени. Генерал Еймъри Т. Стивънс, командир на Форт Сам Хюстън, съквартирант на бащата на майор Нейлър в Уест Пойнт, кръстник на Нейлър, веднага му каза, че познава родителите на покойния господин Кастило.

— Фернандо и Алисия Кастило — каза Стивънс. Двамата бяха известни на обществото в Тексас като дон Фернандо и доня Алисия. Наричали ги дон и доня не само защото притежавали почти целия център на Сан Антонио плюс огромни парцели извън града, плюс една от многото огромни ферми близо до Мидланд, под която се намира Пермският басейн, а заради нещо много по-значимо за Тексас.

— Доня Алисия е пра-пра колкото там трябва… правнучка на Мануел Мартинес. Дон Фернандо произлиза от рода на някой си Гуилермо де Кастило. Мануел и Гилермо паднали в битката при Аламо заедно с Джим Бауи, Уилям Тревис и Дейви Крокет.

— Опитвам се да ти кажа, Алън, че ако момчето в Германия има нужда от помощ, дон Фернандо веднага ще изпрати чек, независимо от сумата. Не съм сигурен обаче — най-вече се съмнявам за доня Алисия — дали ще искат да приемат извънбрачното дете на сина си и германка — по всяка вероятност протестантка, — един малък гринго в семейството. Фамилия Кастило могат да преподават на кралицата на Англия обноски и снобизъм.

Двайсет и два часа по-късно, след като майката на покойния офицер Кастило била информирана много тактично, че има извънбрачно внуче, доня Алисия вече била пред къщата на семейство Фон унд зу Госингер в Бад Херсфелд. Дон Фернандо пристигнал девет часа по-късно.

След две седмици американското консулство във Франкфурт на Майн издало паспорт на Карлос Гуилермо Кастило. Дон Фернандо имал стабилни връзки във Вашингтон. Същия ден — тъй като фрау Ерика, вече в болница, била преценила, че не иска синът й да я помни изнемощяла и унесена от лекарствата, отпусната на смъртно легло — Карлос се качил на самолет „G747“ на „Пан Американ“ за Съединените щати. Фрау Ерика починала след пет дена.

След смъртта й, според законите на Федерална република Германия, независимо че имал американски паспорт и ново име, Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, роден в Германия, ставал последният от фамилията Фон унд зу Госингер.

При навършването на двайсет и една, малко преди К. Г. Кастило да завърши „Уест Пойнт“, Карл Вилхелм фон унд зу Госингер влязъл във владение на германското си наследство, което включвало вестникарската верига „Тагес Цайтунг“, две пивоварни, обширни — за мащабите на Германия селскостопански земи и други имоти.

В миналото втората самоличност като хер Карл Госингер, чуждестранен кореспондент на „Тагес Цайтунг“, се бе оказала много полезна за майор К. Г. Кастило от американските Специални части и сигурно щеше да му послужи отново в Аржентина.

 

 

В апартамента си в хотел „Мейфлауър“ К. Г. Кастило почти бе приготвил багажа си. Внимателно подреди дрехи за четири дни в малкия куфар, който спокойно можеше да вземе като ръчен багаж във всеки самолет. Средата на лятото във Вашингтон бе средата на зимата в Буенос Айрес. Предполагаше, че няма да му се наложи да остане по-дълго.

Оставаше единствено да си приготви куфарчето, което също като пътническия куфар беше на колелца, достатъчно голямо, за да побере лаптопа му. Това бе по-трудно, защото трябваше да отдели внимателно уплътнението от рамката. Вътре се криеше пластмасова папка. Отвън бе от лесно залепваща се материя, за да не се плъзга. Материалът бе специален и скенерите по летищата не го засичаха. Кастило внимателно прибра в папката американския си паспорт; военната карта, издадена от Американската армия; шофьорската книжка от Тексас и всички документи, които удостоверяваха, че е специален агент, наблюдател към американските Тайни служби, а след това пъхна папката в подплатата на куфарчето.

После влезе в малката трапезария и извади от хладилника бутилка бира „Дос Екуис“, отвори капачката и отпи огромна глътка, оригна се, а след това влезе в хола и седна на червения кожен фотьойл — негов личен, не на хотела, — намести се удобно и посегна към телефона.

Набра номер, който помнеше наизуст, отпи нова глътка „Дос Екуис“, и се отпусна във фотьойла, докато чакаше сигнал. Генералният директор на фирма „Госингер“ ООД, който бе и главен редактор на „Тагес Цайтунг“, се обади след двайсет секунди.

— Гьорнер.

— Wie geht’s Otto? — попита Кастило.

— Ach, der verlorene Sohn.

— За теб може и да съм блуден син — Кастило мина на английски, — въпреки че предпочитам да се възприемам като един от най-добрите ти чуждестранни кореспонденти.

— Не знам дали си най-добрият, но със сигурност си най-скъпият.

За Кастило Ото Гьорнер бе най-старият му приятел. Ото бе учил в университета „Филипс“ в Марбург с Вилхелм фон унд зу Госингер, чичото на Карл, и бе постъпил на работа в „Тагес Цайтунг“ веднага след като се дипломира. Открай време той бе за него чичо Ото. Освен това помнеше онова ранно утро, когато Ото съобщи на майка му за смъртта на баща й и брат й.

Помнеше още как майка му каза, че са открили семейството на неговия баща и че сигурно — „след това“ — ще замине при тях в Съединените щати, а той изпадна в истерия и настоя — „след това“ — да остане да живее при чичо Ото.

Нямаше да забрави раздялата на летището във Франкфурт, как по лицето на Ото се стичаха сълзи, когато го изпращаше за Щатите. След това остана най-добрият му приятел.

 

 

— Как са старата, как й беше името, и хлапетиите?

— Старата, как й беше името, и кръщелниците ти са добре, благодаря ти, че се сети да попиташ. На какво дължа честта да си спомниш за мен?

— Заминавам за Буенос Айрес да пиша един материал и реших да те попитам дали не искаш да поръчаш нещо, което да свърша, докато съм там.

— Не се сещам за нищо, Карл — отвърна Ото.

Гьорнер не попита какъв материал ще пише Кастило в Аржентина.

„Той изобщо не е глупав — помисли си Чарли за стотен път. — И без да задава излишни въпроси знае с какво се занимавам. Въпреки това не пита, а аз никога не споменавам и дума. Независимо от това винаги ми осигурява каквото искам.“

— Няма да остана дълго — обясни Чарли. — По всяка вероятност по-малко от…

— Всъщност сетих се за нещо, Карл — прекъсна го Гьорнер.

— Казвай.

 

 

Карл Госингер, кореспондентът на „Тагес Цайтунг“ във Вашингтон, имаше по една статия на седмица. В повечето случаи това бяха перифразирани — откраднати — статии от списание „Американ Кънсърватив“. Причините за това бяха две. Първо, ако някой провереше Госингер, снимката му бе под заглавието на последния материал, изпратен от Вашингтон. Ако огледаха самия вестник по-внимателно, несъмнено щяха да забележат, че вестник „Тагес Цайтунг“ е бил основан през 1817 от германеца Херман фон унд зу Госингер. Като използваше материали от „Американ Кънсърватив“, Чарли Кастило имаше възможност да запознае германските читатели с онова, което американците — включително и Чарли — мислеха за факта, че германците са обърнали гръб на Америка, когато Съединените щати помолиха за помощ по време на войната в Ирак.

Ото редактираше статиите единствено за да оправи граматическите грешки и публикуваше изпратеното от Чарли, без да коментира. Чарли нито знаеше, нито питаше дали това е така, защото Ото бе съгласен, че германците са постъпили неправилно, или защото Чарли притежаваше вестника.

 

 

— „Граф Шпее“ — изстреля Гьорнер.

Чарли знаеше историята на „Адмирал граф Шпее“. Германският „джобен линкор“, наречен на герой от Първата световна война, бе потопен на излизане от пристанището на Монтевидео, Уругвай, през 1939 година, за да не бъде пленен от трите британски кораба, които го дебнели да излезе в открито море. Екипажът заминал за Буенос Айрес. Капитанът Ханк фон Лангсдорф, облякъл парадната си униформа, положил бойното знаме на пода в хотелската си стая, застанал така, че тялото му да падне отгоре, и се застрелял в слепоочието. Бил погребан в Буенос Айрес.

Моряците от екипажа останали да живеят в Аржентина. Когато войната приключила, повечето отказали да бъдат репатрирани. Много от завърналите се в родината, още щом видели жалките останки от Райха, побързали да се отправят обратно в Аржентина.

— Какво за „Граф Шпее“? — попита Чарли.

— Някой си Бардо — млад и страшно богат финансист от Хамбург, е осигурил пари, за да извадят кораба и да го сложат в музей в Монтевидео. Една статия за оцелелите ще ми свърши добра работа. Те сигурно са към осемдесетте. Повечето живеят в Аржентина.

„Да се открият оцелелите — ако имаше такива — нямаше да е кой знае колко трудно. Нямаше да са проблем и снимките, и самата статия. Така журналистът Госингер щеше да си има основателно и напълно правдоподобно извинение за престоя в Аржентина.“

— Ще се заема — отвърна Чарли. — Нещо друго?

Гьорнер се поколеба, преди да отговори.

— Карл, никак не ми се иска да говоря по този въпрос…

— Кой въпрос?

— Преди две седмици ходих до Марбург. Бяха организирали благотворително събитие, за да съберат пари за библиотеката на университета. Бяха поканени всички, завършили Марбург. Дочух какво си говорят големите клечки. Думите, които привлякоха вниманието ми, бяха нещо от сорта: „Фюрерът бе първият, на когото му хрумна тази идея. Ха, ха!“

— Нещо не те разбрах.

— Нали знаеш, че по време на Втората световна война Хитлер — шефът на нацистите — изпратил огромни суми в Аржентина, за да е сигурен, че заедно със съмишлениците си ще имат убежище, когато загубят войната.

— Е, и?

— Тези типове обсъждаха прехвърлянето на пари в Аржентина.

— За да си купят убежище ли? Убежище от какво? Да не би да ми говориш за наркопари?

— Мислех за иракските подкупи от програмата „Петрол срещу храни“, които са влезли в джобовете на тези типове.

— Господи!

— Господи, я! Както и да е, поръчал съм въпросът да се провери, а идеята ми е — едва ли е много добра, — ако дочуеш нещо в Аржентина…

— Ще си отварям ушите — каза Чарли.

— Нищо повече, Карл — нареди много сериозно Гьорнер. — Ако чуеш нещо, каквото и да е, незабавно ми предай информацията. Но не прави нещо повече. Разбра ли ме?

„Това е, все едно че ми каза: «И двамата много добре знаем, че не си истински журналист.»“

— Разбрах.

— Освен това съм поръчал да проверят тайнствената смърт на хора, които са били запознати с подкупите около „Петрол срещу храни“.

— Разбрах, Ото.

— И да хапнеш една хубава пържола, да изпиеш една бутилка вино вместо мен и гледай да не пръскаш прашец по повече от десет или дванайсет от прелестните аржентински госпожици.

— Не ти ли казах? Дадох обет за целомъдрие. Липсата на женска компания повишавала умствените способности.

— Ach, Gott, Карлхен — разсмя се Гьорнер. — Обаждай се.

— Целуни кръщелниците ми и предай много поздрави на старата, как й беше името.

— А ти предай много поздрави на Фернандо и баба си. Auf Wiedersehen!

Разговорът прекъсна.

Кастило затвори, поизправи се на фотьойла, а след това скочи на крака. Допи бутилката „Дос Екуис“, докато оглеждаше апартамента, за да се увери, че не е забравил нищо, след това си облече сакото.

Огледа се.

„Докато пристигна в «Хаятс», след като кацна в Буенос Айрес, сигурно ще замръзна, но иначе ще се наложи да мина през международните летища «Рейгън» и «Маями» с вълнено палто.“