Уилям Грифин
Заложникът (89)

(ТРИ)

Имение „Шангри-Ла“

Провинция Такуарембо

Република Уругвай

21:10, 31 юли 2005

 

Жан-Пол Бертран не само че вечеряше сам, ами беше приготвил сам вечерята.

Причините бяха няколко. Първо, беше отегчен. Второ, представата на готвача за вкусна изискана вечеря бе да сложи някоя мръвка — най-често говежда, понякога свинско, за пилешко почти не се сещаше — върху скарата, да прегори месото, след това да му го поднесе с картофено пюре и нарязани домати. Да завие картоф в алуминиево фолио и да го опече, очевидно бе свръхусилие, затова не бе част от кулинарните му умения.

В Уругвай имаше чудесни готвачи, но не и в Такуарембо. А на него му се налагаше да остане в Такуарембо. Жан-Пол бе убеден, че северноиталианската кухня — каквато предлагат в добрите ресторанти в Монтевидео и Пунта дел Есте — бе много по-добра от френската.

Тази вечер, заедно с Анна-Мария, готвачката, която остана да гледа, за да се научи — той приготви „Шатобриан“. Първо, след като препаса престилка, извади остър нож и изряза мазнината от месото. Беше избрал най-крехкото телешко, което в Париж струваше по четирийсет евро килограма, докато тук се продаваше по за девет или десет. А беше наистина първокласно. След това отряза дебела пържола и я остави настрани.

После наряза останалото месо на хапки. Утре или вдругиден щеше да направи телешко по бургундски.

Натри пържолата със скилидки чесън, посоли със сол и пипер и я остави, докато подготви зеленчуците. Зеленият боб беше чудесен, ала морковите бяха дебели колкото китката му и се наложи да ги нареже на тънки парчета. Включи уреда за варене на пара, за да приготви и боба, и картофите, и няколко стръка целина, а накрая добави десетина едри гъби.

Накара Анна-Мария да отвори бутилка „Каберне“. Само да го отвори, да не го налива в декантер. След това го остави в кухнята, за да диша.

Накрая наряза още десетина гъби на много тънки резенчета и ги задуши в тиган. Накрая добави супена лъжица брашно и разбърка прозрачните резенчета гъби. След това добави чаша местно „Мерло“. Включи газовия котлон на най-слабо и започна търпеливо да бърка соса. Едва тогава добави чесън, босилек, сол и пипер.

Отиде до скарата пред кухнята и внимателно нагласи дървените въглища, проверявайки с ръка дали температурата е добра. Когато реши, че е наред, постави пържолата върху скарата.

Когато се върна в кухнята, кабернето беше на масата, а до него бе оставена чаша. Той си сипа и отпи глътка.

Мария също влезе в кухнята. По лицето на най-новото му развлечение личеше, че се притеснява, че го е ядосала. Каза й, че иска да чете, докато вечеря, да си направи нещо за ядене. Истината бе, че възпитанието й доста куцаше, а да й сервира от вечерята, бе все едно да предложи на прасе кладенчова вода. Ако месото не бе почерняло отвън и кърваво отвътре, Мария го гледаше подозрително и ядеше единствено, за да му достави удоволствие.

Мария и Анна-Мария го наблюдаваха как проверява гъбения сос, как добавя още половин чаша „Мерло“ и слага зеленчуците в уреда за варене на пара. След това излезе отново навън и обърна пържолата.

Върна се в кухнята, отпи нова глътка „Каберне“ и нареди на Анна-Мария да сложи прибори за един и да запали свещите. След това нареди на Мария да отиде в спалнята и да му донесе очилата и книгата с червена обложка, оставена на нощното шкафче, и да ги остави в трапезарията на масата.

Отново отиде при скарата, обърна пържолата, тя покафеняваше равномерно, и пак се върна в кухнята. Сосът бе почти готов, „Мерлото“ бе малко повече, затова той увеличи котлона.

След това пробва зеленчуците с вилица. Пет минути по-късно всичко бе готово. Погледна часовника си, отпи от „Кабернето“ и реши, че е време да седне на масата.

Свали пържолата от скарата, прехвърли я в чиния и я отнесе в кухнята. Прехвърли я в кръгло плато и я захлупи с първата чиния.

Опита гъбения сос за последен път, добави щипка сол и отново захлупи тигана.

Извади внимателно половината зеленчуци и ги подреди в платото.

Прехвърли пържолата на дъска за рязане. Наряза я на тънки резени и ги прехвърли в средата на платото.

С ножа избута зеленчуците от едната страна на месото, а от другата сипа останалите.

Посегна към тигана с гъбения сос и заля подреденото ястие.

— Анна-Мария — обяви той. — Това се казва „Шатобриан“.

— Si, senor.

— Прехвърли соса в сосиера, след това сервирай. Аз сам ще взема виното.

— Si, senor.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Мария.

— Не, мила. Благодаря ти. Защо не отидеш да се изкъпеш? Идвам след малко.

Той взе бутилката „Каберне“ и чашата и се премести в трапезарията.

Анна-Мария внесе платото.

— Донеси и хляб, ако обичаш. От питките. И масло. Не забравяй, разбира се, солта и пипера. И соса.

След като Анна-Мария донесе всичко, той се огледа, за да е сигурен, че всичко е наред.

— Благодаря ти, Анна-Мария. Можеш да си вървиш. Не ме безпокой повече.

— Si, senor — отвърна Анна-Мария и излезе от трапезарията.

Три минути по-късно се върна.

Жан-Пол се подразни. Нали й каза ясно, че не желае да го безпокои. Едва бе подредил резенчетата месо, които ухаеха великолепно.

— Нали ти казах да не ме безпокоиш повече!

— Моля да ме извините, господине, ама навън чакат двама… служебни лица.

— Служебни лица ли? Какви са тези служебни лица?

— Служебни лица. От правителството. Имат значки.

„Това пък какво е, по дяволите?“

— Искат да ви видят, господине.

Жан-Пол се надигна нервно, хвърли салфетката на масата и закрачи към входната врата.

На прага чакаха двама непознати.

— С какво мога да ви помогна, господа?

— Вие ли сте господин Жан-Пол Бертран?

— Да, аз съм. А вие кои сте?

— Аз съм помощник главен инспектор Мюлер от бюро „Имиграция“ — представи се по-едрият. — Това е инспектор О’Фалън.

Той подаде документите и на двамата.

— Моля да ни извините за безпокойството, господине — започна Мюлер. — Идваме в такова неудобно време, при това вечер. Искрено се извинявам, господине.

— За какво става въпрос?

— Имате ли паспорт, господин Бертран?

— Естествено, че имам.

— Сигурен ли сте, господине?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо питате?

— Господин Бертран, както вероятно знаете, бюро „Имиграция“ вече е компютъризирано.

— Чух.

— Днес следобед, господин Бертран, според нашия компютър, сте се опитали да влезете в страната с полет на „Вариг“ от Рио де Жанейро.

— Пълен абсурд!

— Според нашия компютър сте влезли в страната преди известно време, но не сте я напускали.

— Точно така.

— Подозираме, господин Бертран, че другият господин Бертран, когото задържахме, не е човекът, за когото се представя. Паспортът му или е подправен, или той по някакъв начин се е добрал до вашия паспорт.

Помощник главен инспектор Мюлер остави на Жан-Пол Бертран време да помисли, след това продължи:

— Вариантите са два, господин Бертран. Можем много лесно да разрешим въпроса. Ако имате паспорт, значи другият е подправен. Следователно другият господин Бертран ще бъде подведен под отговорност. Ако обаче вашият паспорт е… не е налице… Подобни неща се случват, господине. Ако по някакъв начин се е озовал в ръцете на другия господин Бертран, тогава трябва да разнищим въпроса. Не мога да повярвам, че господин с вашето положение би заел паспорта си…

— Разбира се, че не бих! — възмути се Жан-Пол. — Паспортът ми е… би трябвало да бъде в сейфа. Ще го донеса.

— Много ви благодаря, господине.

— Да ви предложа ли по чаша кафе, нещо за пиене, докато чакате?

— Не, господине, благодаря — отвърна инспектор О’Фалън. — Дежурни сме.

— Връщам се веднага — заяви Жан-Пол Бертран. — Сейфът ми е в кабинета в задната част на къщата.

— Благодаря, господине — обади се помощник главен инспектор Мюлер.

— Заповядайте в хола — покани ги Жан-Пол. — Бихте ли изчакали тук? Наистина ли не искате нищо за пиене?

— Не, благодаря, господине — отвърна Мюлер.

 

 

Сейфът беше занитен и към една от вътрешните стени, и към пода. На Жан-Пол му бе най-удобно да седне на пода, когато търсеше нещо вътре. И сега бе седнал.

Не успяваше да открие паспорта, но най-сетне го откри.

„Паспортът е фалшив. Как е възможно да се появи паспорт с моето име на него? Какво става?

Ама, разбира се. Ако някой провери, съществува валиден паспорт на името на Жан-Пол Бертран.

Господи, възможно ли е това да стигне до пресата?“

Чу някакъв звук и погледна през рамо.

По-младият, инспектор О’Фалън, бе застанал зад него.

„Този пък какво търси тук?“

— Инспектор О’Фалън, нали? — попита Жан-Пол.

— Не съвсем — отвърна Кастило на английски.

— Какво?

— Нали знаеш как е, Лоримър? Понякога хората използват чужди имена. Би ли ми подал паспорта, а след това се изправи.

— Какво става тук?

Кастило грабна паспорта от ръката на Лоримър, прекрачи го и отвори широко вратата на сейфа.

Жан-Пол се провлачи по пода и се опита да се изправи.

След това усети, че някой го изправя на крака.

— Сложете ръцете си отзад — нареди мъжът, който се бе представил като помощник-инспектор Мюлер.

Жан-Пол се подчини безропотно.

Огледа кабинета.

Мюлер правеше нещо с ръцете му.

Жан-Пол огледа внимателно лицето на инспектор О’Фалън, който го бе нарекъл Лоримър на американски английски.

В следващия момент нещо привлече погледа му.

От прозореца надничаше лице и непознатият се канеше да счупи прозореца.

Последното, което Жан-Пол Лоримър видя, преди деветмилиметров куршум да се забие в челото му, бе оранжев блясък, който счупи прозореца.

 

 

Кастило реагира инстинктивно, когато прозорецът се счупи и се чу гърмежът. Той се просна на земята и се претърколи зад бюрото, а след това посегна към „Беретата“, пъхнат в колана.

„Какво, по дяволите, беше това?

Бюрото ще ме защити точно колкото и кутия с носни кърпички срещу деветмилиметров куршум.“

Отвън се чу стрелба. Той веднага позна тътена на „Кар–4“. Не беше само една. След това долови пропукването на 7.62.

„Не чух ли 7.62 тъкмо преди проклетият автомат да започне да гърми?“

Забеляза някакъв шнур на пода до бюрото.

„Ако не могат да те видят, значи не могат и да те застрелят.

Освен ако не започнат да стрелят напосоки с автомат.

Какво, по дяволите, става тук?“

Дръпна рязко шнура и лампата на бюрото на Лоримър се строполи на пода. Ала не загасна.

„Мама ти стара!“

Чу се нов пукот от 7.62, неразбираеми викове и нови изстрели от „Кар–4“.

Кастило придърпа лампата, откри ключа и загаси. Стаята потъна в мрак.

Изправи се на колене и се хвърли към ъгъла. Никой не се опита да го застреля. Напипа стената и се изтласка по-близо до ъгъла. Изчака миг, за да свикнат очите му с тъмнината. За да загаси лампата, се бе взрял в крушката и сега почти не виждаше.

Най-сетне различи очертанията на прозореца и вдигна „Беретата“ с две ръце.

— Алфредо? — повика той Мунц.

— Уцелиха ме — отвърна Алфредо. — Не знам дали е зле.

Мозъкът на Лоримър ме оплеска целият.

Последва нов залп от „Кар–4“, този път от по-далече.

След това долетя гласът на Кенсингтън.

— Има ли някой жив вътре?

— Само добрите — провикна се Чарли.

Някой ритна вратата, за да я отвори. В отвора се появи ръка с насочено напред фенерче и лъчът пробягна из стаята.

Кенсингтън влезе заедно с ефрейтор Лестър Брадли, вдигнал в готовност снайпера.

— Разкарай проклетия фенер от очите ми — нареди Кастило. — Лампата падна отстрани на бюрото.

Кенсингтън я откри, включи я и се отправи към Кастило. Изчака го да се изправи и заяви:

— Онези плужеци, които и да бяха, са успели да минат през Кранц. Можеш ли да повярваш?

— Той добре ли е?

— Прерязали са му гърлото, майоре — отвърна Кенсингтън.

— Мама му стара!

Кастило отново се приближи до бюрото и погледна експлодиралата глава на Жан-Пол Лоримър, а след това към кръвта, която продължаваше да се стича от раната на полковник Алфредо Мунц.

— Мама му стара! — повтори той.