Уилям Грифин
Заложникът (88)

(ДВЕ)

Апартамент 735

Хотел „Виктория Плаза“

„Плаза Индепенденция“ 759

Монтевидео, Уругвай

11:25, 30 юли 2005

 

Апартамент 735 в „Радисън Виктория Плаза“ се предлагаше на бизнесмени, които искаха да забавляват клиентите си в дискретна обстановка. Имаше спалня с две огромни легла, огромен хол с барче, хладилник, удобна маса за осем, която можеше да се използва както за трапезария, така и за конферентна маса. Огромен телевизор „Сони“ с плосък екран бе закачен на стената на хола, така че седналите на масата можеха да гледат презентации, канал HBO и порнофилми, които се осигуряваха срещу минимално заплащане.

Когато Кастило влезе в апартамента с Мунц и Юнг, вътре се бяха събрали десет души: полковник Джейкъб Торине, специални агенти Джак Бритън и Тони Сантини от Тайните служби, специален агент Солес от Агенцията за борба с наркотиците, господин Алекс Дарби, търговски аташе на американското посолство в Буенос Айрес, сержанти първи клас Робърт Кенсингтън и Сиймор Кранц от „Делта Форс“, ефрейтор Лестър Брадли от военноморската пехота на САЩ и миловиден мъж в средата на трийсетте, когото Кастило виждаше за пръв път.

Кастило пристъпи към Дарби, стисна го за ръката и го поведе към банята. Щом влязоха, попита направо:

— Какво, по дяволите, търси Брадли тук? И кой, мама му стара, е другият?

— Боб, би ли дошъл за момент?

Приятният човек влезе в банята и затвори вратата след себе си.

— Боб, запознай се с господин Кастило — започна Дарби. — Чарли, Боб — Робърт — Хауъл.

— Приятно ми е. — Боб Хауъл протегна ръка.

Кастило не отговори. Изви въпросително вежди към Дарби.

— Боб е културен аташе на американското посолство тук, в Монтевидео — обясни Дарби.

— Главният шпионин, така ли? — попита нетактично Чарли.

Дарби кимна.

— Повтори пред господин Кастило онова, което ми каза вчера, Боб.

Хауъл кимна.

— Посланик Монтвейл ми се обади по обезопасена линия…

„Какво? — помисли си Чарли. — Мили боже! Да не би този мръсник Монтвейл да се опитва да ми подлее вода?“

— Първо ме уведоми, че всичко, което има да ми казва, е строго секретно по заповед на президента — разказваше Хауъл, — че никой от посолството не знае какво става, дори посланикът. След това ми изреди причините, поради които бил убеден, че сте в Буенос Айрес. Нареди незабавно да се свържа с вас — според него господин Дарби щял да бъде наясно как да ви открия, — да бъда на ваше разположение и да ви окажа пълна подкрепа, каквото и да решите да предприемете. — Той замълча. — Затова позвъних на Алекс.

— Какво друго каза Монтвейл?

— Това е всичко, господине.

— Не ви ли предупреди да му се обадите и да му докладвате? Не поиска ли да знае какво става тук?

Хауъл поклати глава.

— Не спомена подобно нещо.

— Какво каза на господин Хауъл, Алекс? — попита Кастило.

— Само че тази сутрин ще бъда тук, че ни трябва сигурно дискретно място, за да се срещнем, и че ще бъдем десетина, не повече от дванайсет човека.

— Затова уредих този апартамент, господин Кастило — обади се отново Хауъл. — Използвал съм го и преди. Минах преди срещата и го проверих.

— Помолих го да остане, за да е наясно какво ще правиш, Чарли — обясни Дарби. — Тук той е на своя територия. Знае как стоят нещата.

Кастило кимна.

— Ами ефрейтор Брадли? Монтвейл и на него ли е позвънил?

— Може ли да говоря пред Хауъл?

Кастило се замисли за миг, след това подаде ръка на Хауъл.

— Добре дошъл в пътуващия цирк на Кастило, господин Хауъл — подхвърли той. — Тази мисия се извършва по заповед на президента и е строго секретна. Намерението ни е да открием и пленим американски гражданин, казва се Жан-Пол Лоримър, който е тук, в Уругвай — доколкото е възможно, ще действаме законно — под името Жан-Пол Бертран, влязъл в страната с ливански паспорт и в момента се намира в провинция Такуарембо. Целта ни е да го върнем в Щатите. Независимо дали иска, или не иска да бъде изведен от страната, ще бъде репатриран, без да минаваме през обичайната митническа проверка. Разбирате ли ме?

Хауъл кимна.

— А ще ми кажете ли какво е направил въпросният тип?

— Бил е много лошо момче — отвърна Кастило. — Има едни хора, на които много им се иска да го видят мъртъв. Затова се налага да го открием преди тях.

— Разбрах — кимна Хауъл.

Кастило се обърна към Дарби.

— Добре, Алекс. Какво ще кажеш за Брадли? Какво търси тук?

— Нали искаше гориво за хеликоптера? — напомни Дарби. — Въпросът бе — това беше, преди да ми се обади Боб, разбираш ме, нали? — как да го прекараме, без да ни задават излишни въпроси. Изходът бе да го прекараме в Аржентина. Осигуряването на горивото не беше проблем, но превозването му тук определено ни затрудни. Знаех, че не искаш в посолството да плъзнат въпроси. Получаваме доставките си с камиони, но знаех, че ще започнат да питат това и онова, ако решим да внесем в страната самолетно гориво и разни други неща.

— Щяха да възникнат проблеми, ако се опитаме да превозим стоката тук, но щеше да е много по-безболезнено, ако камионът е с дипломатически номера, още по-лесно щеше да стане, ако натоварим всичко в „Юкон“, а шофьорът е морски пехотинец. Затова се обадих на шефа на пехотинците и го помолих за услуга. Той даде „Юкона“ назаем… и ни отпусна шофьор.

— Само не можах да разбера какво ти харесва шефът. А шофьорът тъкмо се бе върнал от Щатите.

— И въпросният шофьор се оказа ефрейтор Брадли, безстрашният ми бодигард — завърши Кастило и поклати глава.

— Който вече знае повече, отколкото трябва — уточни Дарби. — Прецених, че е по-добре да го използваме…

— Е, какво толкова. Може пък да ми потрябва бодигард — реши Кастило. — Да действаме.

 

 

Сержант Сиймор Кранц седеше начело на масата. Пред него бе отворен лаптоп. Към компютъра бе свързан цял сноп кабели, малка видеокамера и принтер, които предаваха образа на огромния телевизор на стената.

— Моля те не ми казвай, че батериите са изтощени или че Юнг е забравил да махне капачката на камерата — започна Кастило.

— Нищо подобно, господине — отвърна сержант Кранц. — Работи дори по-добре, отколкото очаквах.

— Готови сме, така че остава само да натисна копчето и ще направим снимки, стига да ми покажеш как става.

— Веднага, господине. — Кранц подаде на Кастило контрола. — Всичко е вече в компютъра, така че можете да препращате каквото пожелаете във Форт Браг или във Вашингтон.

— Това може да почака — отвърна Кастило. — И така, господа. Сега ще видите обекта. Заснехме го тази сутрин. Успях да направя само една обиколка ниско над имението и се страхувам, че може да съм изпуснал нещо важно. Обърнете внимание на всичко, което ви се стори важно. Когато спусна Кранц днес следобед, ще направя нови снимки. — Той замълча. — Трябва ли да загасим лампите, за да се вижда по-добре? Я да видим.

На огромния екран се появи уругвайската провинция, а след това пред тях изникна градче.

— Това е Такуарембо. Не може да се нарече град. Пътят към имението се вижда най-горе. На около осемстотин метра след града е. Пътищата, поне според картата, са „асфалтирани“, което ще рече, че са покрити с камъни и кал. Най-вероятно с кал, защото сега е дъждовният сезон.

 

 

— Това е имението „Шангри-Ла“. Мержелее се през дъжда. Надявам се Юнг да е снимал, докато прелитах на стотина метра над имението. Дано видим повече подробности. Къщата поне личи ясно. Обърнете внимание на вътрешния двор и на съседните постройки.

 

 

— Това е пътят, който отвежда от „Шангри-Ла“. С други думи, се отдалечава от Такуарембо. Търсех място, където Кранц да монтира радиостанцията. Трябваше ми и подходящо място за утре, където да оставим хеликоптера, докато провеждаме операцията по отвличането. Прелетях осем километра в тази посока и не открих каквото ми трябваше. Всичко приличаше на блато — може би заради дъжда — или пък беше покрито със скали и дървета или и двете.

 

 

— Затова прелетях над това място. Много по-близо до целта. От въздуха не личи, но според картите е на хълм над имението. Знам, че мога да кацна, без да съм го виждал, освен това едва ли някой ще разбере, че е кацнал хеликоптер. Също така… това пък какво е? Ето. Поле без камъни и дървета, което не задържа водата.

 

 

— А тук, на около осемстотин метра от полето, се намира един от „асфалтираните“ пътища. Трябва да се върнеш чак до Такуарембо, ако искаш да излезеш на него. Ще вземеш Рикардо Солес със себе си. Лошото е, че нямам никаква представа какво да направя с проклетите дипломатически номера на „Юкона“.

Той спря видеото и погледна Дарби.

— „Юконът“ има аржентински номера, Чарли — отбеляза Алекс Дарби. — И аржентински документи в жабката.

— Аржентинските номера по-малко внимание ли ще привличат… — Кастило замълча, когато чу бръмчене откъм принтера.

— Уругвайските са по-удобни — призна Дарби. — Лошото е, че нямаше как да се снабдя с уругвайски номера за толкова кратко време. Както и да е, на уругвайските е отбелязана провинцията, в която са издадени. Докато от аржентинските номера не става ясно откъде са.

— Добре — примири се Кастило. — Брадли, ще си мълчиш, ако някой те спре. Рикардо е тексасец и говори безупречен испански, така че няма да е трудно да мине за местен. Ако се наложи, ще обясни, че си анемичният ми братовчед.

— Слушам, господине.

Щом приключим тук, двамата тръгвате за Такуарембо. Пътят е триста и петдесет километра, значи ще ви отнеме около пет часа, дори шест, ако пътищата са лоши, но поне до Такуарембо ще се движите по магистрала — тази сутрин минах над нея — така че може и да извадим късмет. Ако тръгнете към дванайсет и половина, ще стигнете до града към шест и половина. До пет и половина ще бъде все още светло. Най-важното е да прекарате горивото и оръжията, дори да се наложи да пътувате до полунощ. Значи колкото по-бързо стигнете, толкова по-добре. Ясно ли е?

— Да, господине — кимна ефрейтор Брадли. — Най-високата допустима скорост, съобразена с всички мерки за сигурност.

— И се сменяйте на волана — нареди Кастило, а след това си помисли: „Добре че Рикардо ще кара половината време.“ — Да се сменяте на всеки час.

— Слушам, господине — почти излая Брадли.

„Не бъди несправедлив. Той може и да прилича на гимназист, избягал от час, но е докарал «Юкона» тук. И никой не е задавал въпроси за горивото и оръжията.“

— В най-добрия случай ще пристигнете в Такуарембо към пет без петнайсет, дори по-рано. Така ще можете да намерите пътя за излизане от града, а след това и полето. Ще имате карта. Няма да е проблем да стигнете от пътя до полето. Огледайте го пеша, внимавайте, ама много да внимавате, автомобилът да не заседне в калта. Ако имате късмет и стигнете до полето с „Юкона“, стоварвате горивото и помпата. Не оръжията. Само горивото и помпата. След това намирате хотел „Карлос Гардел“ в Такуарембо. Лесно ще го откриете, защото друг хотел няма. Сами ще прецените дали да оставите оръжието в автомобила, или да го вземете със себе си в хотела.

— Не искаш ли да останем на полето? — попита Солес.

— Ако някой се натъкне на горивото, ще реши, че е оставено за тракторите. Затова пък ще започне да души, ако мерне двама непознати в „Юкон“.

— Добре.

— Ако не успеете да прекарате „Юкона“ в полето, ще се наложи да кацнем с хеликоптера на пътя и да презаредим там.

— Защо трябва да презареждаш? — попита Бритън. — Нали отиде и се върна…

— Защото от „Шангри-Ла“ ще летя направо за „Хорхе Нюбъри“ — обясни Кастило. — Затова резервоарът трябва да е пълен. Торине и Фернандо остават тук — при „Лиъра“ — докато им съобщим, че Лоримър е с нас. Ще знаем дали се е получило, между двайсет и един часа утре вечер. Когато — ако — им се обадим, веднага тръгват за „Хорхе Нюбъри“.

— На следващата сутрин — ще се наложи да изчакаме да съмне, за да отпътуваме — ще се наложи да пътуваме ниско, за да избегнем радарите. Не ми се иска да правим подобно нещо в тъмното.

Той погледна Мунц.

— Кажи на Алекс, че който му е продал хеликоптера, го е прецакал яко. В знак на приятелство ще му изпратя списък с проблемите.

— Някой е прекарал Алекс? — учуди се Мунц. — Кофти работа.

— Кой е Алекс? — попита Дарби.

— Не ти трябва да знаеш — сряза го Кастило.

— Ами ако нещата се скапят? — обади се Торине.

— Ще импровизираме — реши Кастило. — Може да останем още един ден и да се пробваме втори път. Или да изоставим цялата операция и да измислим нещо друго.

Торине кимна.

— Ако се получи и тръгнете за Буенос Айрес, веднага изнесете багажа от „Фор Сийзънс“.

— Багажа на всички ли? — попита Торине.

— На Бритън, моя, твоя и на Фернандо — уточни Кастило. — Кранц и Кенсингтън ще останат, за да приберат оръжията, екипировката и радиостанциите в Буенос Айрес. След това заедно с Дарби и Сантини прекарвате всичко в Щатите като дипломатическа пратка. Значи на тях стаите ще им трябват за още ден или два. Те ще се върнат във Форт Браг с обикновен полет. Алекс, нали няма да те затрудни да им уредиш билети?

Дарби поклати глава.

— Добре. Значи се разбрахме. Фернандо и Торине отиват на „Хорхе Нюбъри“, проверяват времето, подготвят летателния план, за да са готови, когато пристигнем с Лоримър, Юнг и Мунц. Тук ти ще изиграеш ролята си, полковник — Алекс каза, че можеш да ни помогнеш…

— Ама кой, по дяволите, е този Алекс? — попита отново Дарби.

Кастило не обърна никакво внимание на въпроса му.

— Ако успея да се разбера с Лоримър — продължи той, — ако го убедя, че единственият начин да остане жив е, като тръгне с мен, всичко ще бъде наред. Може дори да е запазил американския си паспорт от ООН в сейф. Ако ни създава неприятности, ще се наложи да го приспим — Юнг, който се оказа, че има неподозирани таланти, ми каза, че няма да е проблем да отвори сейфа му — и ще вземем поне ливанския му паспорт. Ако е в безсъзнание, още не ми е ясно как ще го прекараме на самолета.

— Аз ще се оправя — обади се Мунц. — Няма да има никакъв проблем.

— А аз се връщам в Монтевидео, нали? — попита Юнг.

— Не, ти пътуваш с нас за Щатите — отвърна Кастило.

— Ами разследването ми, ами материалите? Искам да остана тук.

— Въпросът не подлежи на коментар, Юнг — сряза го Кастило. — Тръгваш с нас. Прикритието ти на агент на ФБР няма да струва нищо, когато посланикът разбере какво се е случило. Така че днес следобед ще събереш един сак с дрехи за два дни и ще го дадеш на Фернандо. Малък сак.

— Ами материалите ми?

— Много си упорит — сопна се Кастило. — Въпросът обаче си го бива. Господин Хауъл, днес следобед, — когато отидете с него в апартамента му, господин Юнг ще ви предаде едни документи, които в момента са строго секретни по заповед на президента. Съхранявайте ги, докато реша как да ги върна в Щатите. Може би най-добре по дипломатически куриер.

— А какво ще стане с тях в Щатите?

— Каквото реши президентът.

— Което означава, че ще потънат в някоя от черните дупки на дипломацията.

— Не, ще направим друго — отвърна Кастило. — Полковник Торине, ще отидете ли с Хауъл и Юнг в апартамента на Юнг да вземете материалите на Юнг? Така ще ги вземем с нас.

Торине вдигна палци в знак на съгласие.

Кастило кимна.

— Приключихме с този въпрос, Юнг. Нали разбра?

Юнг въздъхна тежко.

— Добре. Сега да се върнем на щурмовия екип. Те двамата — Чарли посочи Кранц и Кенсингтън — имат основни познания в тази област. Затова ще участват. Което означава, че няма да бъдат на радиостанциите по време на нападението. Ще ги нагласите ли така, че някой друг да ги поеме вместо вас?

— Няма проблем, господине — отвърна сержант Кенсингтън.

— Едната радиостанция ще вземем с нас. Остава да решим къде да оставим втората. Може би тук? Просто насочвате антената към прозореца, както във „Фор Сийзънс“.

— Добре, господине. Ще опитам.

— Само че ако Милър или някой друг в Щатите се опита да разговаря с вас, няма да се получи, нали? Не искам никакви спънки и пречки по време на операцията.

— Разбрано, господине — кимна Кенсингтън.

— Колко е голяма антената? — попита Хауъл.

— Малко по-голяма от сателитна телевизионна антена — уточни Кенсингтън.

— Аз имам заден двор — отвърна Хауъл. — Оградата е висока. Ще стане ли там?

— Къде ви е къщата? — попита Кастило.

— В Караско, близо до апартамента на Юнг.

— Добре, вие оставате базовият ни оператор. Кенсингтън тръгва с вас, за да ви покаже как работи радиостанцията.

И двамата мъже кимнаха.

— Джак Бритън може да се справи с „Кар–4“, така че тръгва с нас, освен това се ориентира много добре в тъмното. Тони, ти ще дойдеш ли?

— Разбира се.

— Позволете да дойда и аз — обади се ефрейтор Лестър Брадли. — Никога не съм стрелял с „Кар–4“, но съм безпогрешен с „М–16“ и „Берета“, а в Ирак бях най-добрият от целия стрелкови взвод. Главно с „Ремингтън“, модел 700, модифициран за морската пехота.

— Бил си снайперист в Ирак, така ли? — попита сержант Кранц, неспособен да повярва.

— Нямаме снайперисти в корпуса, сержант. На най-добрите ни дават снайпери.

— Нали имаме „Ремингтън“? — попита Кастило.

— Аз имам — отвърна Кранц.

— В такъв случай, Лестър — отвърна Кастило, — ти си точно човекът, който ми трябва. Ще вземеш оръжието на сержант Кранц, намираш си прикритие, от което да наблюдаваш… Нали имаме бинокъл, Кранц?

Кранц кимна.

— И очила за нощно виждане. От новите са, много добри очила.

— Провери дали ефрейтор Брадли знае как да ги използва — нареди Кастило. — Той ще пази „Рейнджъра“, докато сме в къщата.

— Господине, тъй като става въпрос за пушката на сержант Кранц — обади се отново Брадли, — може би той ще предпочете да пази хеликоптера, а аз мога да се включа в екипа.

— По време на специални операции, Брадли — отвърна много сериозно Кастило, — нищо не става по желание. Сержант Кранц не е най-подходящият човек, който да пази хеликоптера. Ти си по-подходящ.

— Слушам, господине — отвърна без всякакъв ентусиазъм Брадли.

— Рикардо, ти искаш ли да дойдеш с нас? — попита Кастило. — Доколкото знам, нямаш опит в подобни операции.

„Моля те, много те моля, кажи «не». Ако нещо се скапе, теб ще те опукат пръв. А никак не ми се иска да обяснявам на Abuela как и защо се е случило. Още по-лошо ще бъде, ако трябва да съобщя на баща ти.“

— Нямам, наистина — призна младият агент от „Наркотици“. — Но съм минал пълния курс на обучение.

— Школа към Агенцията за борба с наркотиците… има ли такова нещо?

— Има и обучението е много сериозно. Но исках да кажа, че съм минал курса за рейнджъри в Бенинг и Хълбърт Фийлд. Дон Фернандо ще ти каже колко е тежко там. Да, много ми се иска да дойда. Не се притеснявай за мен.

— Добре, идваш с нас.

Той погледна Фернандо и забеляза, че братовчед му го наблюдава. Кастило сви едва забележимо рамене. Фернандо наклони глава на една страна.

„Мисли същото, каквото мисля и аз.

Няма какво друго да е.“

— Значи екипът ще се състои от седем души, нали така? — попита Дарби. — Плюс Брадли в хеликоптера, осем. Нали имате достатъчно черни костюми, оръжия и очила за нощно виждане?

— Как така станаха осем?

Дарби започна да изброява на пръсти:

— Кранц, Кенсингтън, Юнг, Бритън, Сантини, Солес, Мунц и ти. — Той вдигна ръце, протегнал пет пръста на едната и три на другата ръка. — Станаха осем. Докато изнасях чантите от Форт Браг от къщата, видях, че екипировката е предвидена за шестима.

— Това ви е лошото на вас от Агенцията — отвърна с усмивка Кастило. — Събирате фактите и бързате да извадите погрешното заключение. Не, заключения, в множествено число.

Дарби прибра пръсти и остави щръкнали само средните.

— Алекс, вие двамата с полковник Мунц ще пътувате до „Шангри-Ла“ с кола, която ще спре пред парадния вход на имението. — Хауъл ще я вземе под наем от „Херц“ на летището. Ще използва кредитната си карта, така че твоето име няма да фигурира никъде.

— Аз имам кола, необявена, която можете да използвате, господин Кастило — намеси се Хауъл. — Петгодишна е, светлосиньо пежо.

— Още по-добре — реши Кастило. — Нещата вървят толкова добре, че започвам да се притеснявам. Кажете, господин Хауъл, уругвайските бюрократи използват ли такива автомобили?

Хауъл кимна.

— Затова я купих.

— Алекс, ти ще караш петгодишното синьо пежо на господин Хауъл до Такуарембо утре рано следобед. Няма смисъл да пристигнете по-рано от пет и половина или шест…

— И какво ще правя, когато стигна?

— Отивате в хотел „Карлос Гардел“. Ако няма бар, сядате в кафенето. Двамата с Мунц ще те чакаме там към осем, осем и половина. Ще бъдем облечени в костюми и ще се опитаме да приличаме максимално на уругвайски бюрократи. Ти не ни познаваш. Допиваш си кафето и тръгваш. Връщаш се при колата. Ние ще я открием. Светлосиньо пежо, нали така? Няма да е трудно.

— Ами после?

— После тръгваме за „Шангри-Ла“ и размахваме значките си на вратата. Когато се срещнем с господин Бертран, го уведомяваме, че има нещо нередно с паспорта му, и искаме да го видим. — Ако всичко мине така, както се надявам, Лоримър ще отвори сейфа — така ще спести на Юнг усилието да го взривява — и ще извади или паспорта, или пари, за да ни подкупи, най-вероятно и двете. Щом отворим сейфа, Мунц ще му лепне белезници, а аз ще му обясня какво смятаме да правим, и се надявам той да сътрудничи. Ти чакаш търпеливо отвън, натоварваме го в пежото и тръгваме за Монтевидео. — Останалите отвън, щом видите, че пежото тръгва, значи сме в него — продължи Кастило. Веднага след това Бритън, Юнг и Солес прерязват телефонните кабели и всички кабели, които водят до сателитни антени. Кранц и Кенсингтън влизат в къщата, слагат пластмасови белезници на останалите обитатели, за да не се разбягат и да ни създадат куп проблеми. След това излизат, проверяват за неканени гости. Рикардо, Бритън и Юнг се връщат в къщата, след като са си свършили работата, вкарват всички в спалнята и както са с белезниците, ги връзват за мебелите. — После Рикардо остава да пази вързаните, а Бритън и Юнг претърсват къщата, за да открият нещо интересно, което Лоримър не е прибрал в сейфа. — Това е вече специалност на Мунц, така че той ще помогне. Аз ще се заема с Лоримър. — Малко преди зазоряване, извеждаме Лоримър от къщата и тръгваме към хеликоптера. Щом стигнем, потегляме. На вързаните ще им трябва около половин час до час, за да се освободят или някой, който живее наблизо, да се отбие за закуска и да открие, че Жан-Пол е бил отвлечен — това е важно — от хора, двама от които говорят съвършен испански, може би бизнесмени или бюрократи, или дори ченгета, точно като онези, дето ги показват по филмите. Черните маски на лицето много стряскат хората.

Дарби обмисляше внимателно сценария.

— Няма нужда да чакаш разрешението ми, за да кажеш каквото те мъчи, Алекс — обърна се към него Кастило след цели трийсет секунди.

— За бога, Чарли — усмихна се Дарби. — Тази работа може и да се получи.

— Без никой да пострада — отвърна Кастило. — Искам всички да внимавате. Това не е нападение. Единственият в имението, който заслужава да умре, е Лоримър, ала за съжаление мръсникът е жив. Целта на черните костюми, на маските и на оръжията е да стреснат всички обитатели на имението и да ги накарат да се държат както трябва. А пък маските няма да им позволят да ни опишат пред жандармерията, когато дойдат и започнат да задават въпроси.

— По кое време искаш да ви откарам двамата с Мунц? — попита Дарби.

— Към девет. По това време в къщата няма да са останали повече от двама, максимум трима слуги. Може и някое маце за забавление. Както и да е, Кранц и Кенсингтън ще наблюдават къщата поне час, преди ние да пристигнем, и ако има нещо притеснително, или единият, или другият ще ни даде знак. — Ако има нещо, ще се наложи да изчакаме. По всяка вероятност до полунощ. В такъв случай няма да се правим на бюрократи, отиваме с „Юкона“, нахлуваме, извличаме Лоримър, гръмваме сейфа и се изнасяме по най-бързия начин. Можем да се скрием в полето, където е хеликоптерът. А може дори да се качим и да заминем веднага.

— Според мен първият сценарий ще се получи — реши обнадежден Дарби.

— Искрено се надявам — отвърна Кастило. — Да догледаме заснетия материал. Водете си бележки, за да не пропуснете нещо, а аз ще огледам всичко, което не съм забелязал по време на полета.

Той натисна едно копче и записът отново тръгна.

 

 

— Това е пътят, по който Брадли ще влезе в Такуарембо. Не забелязах нищо важно по него, но въпреки това, ти, Брадли, внимавай.

 

 

— Така. Тук сме отново над полето. Аз не забелязах, но някъде трябва да има път или пътека. Гледай внимателно, Брадли. Не минавай през самото поле. Не можем да си позволим „Юконът“ да затъне в калта и всички да го видят, когато изгрее слънцето. Добре че се сетих. Ако все пак „Юконът“ на Брадли затъне, ще го застреляме и трупът му ще остане в автомобила, а Рикардо ще го подпали. Рикардо, Кранц да ти даде две термични гранати и да ти обясни как се действа с тях. Едната е за мотора, втората ще сложиш при резервоара.

— Виждал съм термични гранати и преди.

 

 

— Това е „Шангри-Ла“. Сега ще прелетя точно над ниската централна постройка, която е къщата.

 

 

— Господи, във вътрешната градина има някой.

Той спря касетката.

— Господа, това е Жан-Пол Бертран, известен още като Лоримър. Очевидно пие кафе в градината.