Уилям Грифин
Заложникът (83)

(ЕДНО)

„Нуестра пекеня каза“

Кънтри клуб „Майерлинг“

Пилар, провинция Буенос Айрес, Аржентина

13:05, 29 юли 2005

 

Алекс Дарби — предупреден от охраната на портата, че гостите му са пристигнали — чакаше пред вратата на просторната къща, когато Кастило, Бритън и Сантини спряха колата.

— Влизайте — покани ги той. — Лесно ли ме намерихте?

— Следвахме табелите — отвърна Чарли. — „Нашата малка къща“. Това не е ли твърде сладникаво име за убежище, Алекс? — Той огледа фоайето и приятно обзаведения хол. — Доста изискано. Колко струва тази къщурка на агенцията?

— Има убежища и убежища, Чарли. Това наистина е убежище, но не е на агенцията. Мое е. Откраднах го.

— Твое?

Дарби не отговори.

— Влизайте, ще пием по кафе. Ако предпочитате, може и нещо по-силно.

— Пие ми се нещо по-силно, но не точно сега — отвърна Кастило, докато влизаха в хола и се настаняваха около масичката.

— Знам, Чарли — съгласи се Дарби и протегна крак под масичката.

Чарли го видя да натиска някакво копче на пода. Чу се далечен звънец и само след миг в хола влезе жена на средна възраст, облечена в униформа на прислужница.

— Заповядайте, господине.

— Хуанита, би ли ни сервирала кафето? — помоли Дарби. — И някакъв сладкиш.

— Разбира се, господине.

— Много изискано — отбеляза Кастило. — Казваш, че къщата е твоя. Не, откраднал си я.

— И двете — уточни Дарби. — Колко, според теб, струва?

— Поне половин милион. Може и повече, доста повече, след като се казва „Майерлинг“.

— Знаеш ли какво стана тук преди няколко години с „песофикацията“?

— Специален агент Юнг изнесе лекция по този въпрос, докато бяхме в Караско.

— Бях тук от няколко месеца, когато се случи. Никой не разполагаше с долари. Правителството тъкмо ги бе превърнало в песо на една трета, не, на една четвърт от стойността им. Хората отчаяно се нуждаеха от долари, а пазарът на недвижими имоти беше стигнал дъното. Платих сто седемдесет и пет хиляди за това тук.

— Това си е пладнешки обир. Тук ли живееш?

— Не, давам я под наем на „Сиско Системс“. Плащат ми по дванайсет хиляди на месец, за да може представителят за южната част на Латинска Америка да живее на изискано място. Когато ми трябва, той ми позволява да я ползвам.

Алекс забеляза изражението по лицата на Кастило и Сантини.

— Нали знаете какво са „Сиско Системс“?

— Не беше ли нещо свързано с обмен на информация? Нямаха ли нещо общо с интернет?

— Те са най-големите на пазара. Имате ли представа каква част от информацията, която минава през тях, ме интересува?

— Представителят да не би да работи под прикритие за Агенцията?

— Не, но е пенсиониран полковник свързочник. Работил е за „Интел Сат“. От време на време ми казва неща, които са му се сторили интересни. Друг път — като сега например аз го моля да ми отстъпи къщата, за да мога да се измъкна от града за някой и друг ден. „Сиско“ имат апартамент на „Плаца Алвеар“, който се използва от висшите служители, когато дойдат на посещение. Така че полковникът и жена му се преместиха на „Алвеар“ за няколко дни. Тъкмо ще пообиколят ресторантите, ще се поразходят…

— Добра сделка!

— Всичко е изплатено, така че наемът си е за мен. — Той замълча и се усмихна. След това се разсмя. — Това, разбира се, беше забелязано от някои хора в Ленгли. Банка „Ригс“ е преценила, че е техен патриотичен дълг да им съобщят, че внасям значително повече пари, отколкото — Агенцията ми плаща. Затова те започнаха разследване. Изпратиха цял екип и цели три седмици ровиха.

— И какво стана?

— Вече бях казал на шефа си какво съм направил. Той ми завидя, но не изказа неодобрение. Така че, когато доволно подхвърлили на бюрото му доклад, че неговият човек в Буенос Айрес се бил обзавел с хубава къщичка, той просто казал: „Известно ми е.“

Кастило се изсмя.

— Освен това, Чарли, ще ти отговоря на въпроса, преди да си го задал. Представителят на „Сиско“ не задава въпроси, а аз не му давам обяснения.

— Алекс, ти си значително по-умен, отколкото изглеждаш — отбеляза Кастило.

— Кажи сега какво разбра от агента на ФБР в Монтевидео.

Кастило не отговори на въпроса, вместо това зададе друг.

— В колко ще дойде посланик Силвио?

— Нямах представа колко бързо ще успеете да пристигнете, затова му казах да е тук в три. Всички ще дойдат в три. Нали става?

— Няма проблем — отвърна Чарли. — Трябва да свърша една работа. Ще се върна до три. Докато ме няма, Тони и Джак ще ти разкажат какво стана с онзи гадняр в Монтевидео.

— А пък аз си мислех, че може да се сприятелите — въздъхна Дарби.

— Няма такава опасност. Ще ми трябват карти, топографски карти, на провинция Такуарембо, Уругвай. Колкото по-подробни, толкова по-добре. И терена, и най-близките пътища.

— Защо ми се струва, че имаш намерение да пътуваш с хеликоптер?

Кастило не отговори и на този въпрос.

— За да си свърша работата, ще ми трябва автомобил, само да не е с дипломатически номера.

— Домакинът има джип мерцедес и ми го дава от време на време. Има и шофьор.

— Шофьорът не ми трябва — отвърна Кастило. — Само джипът.

Прислужницата се върна. Буташе количка със сребърен сервиз за кафе.

— Докато си изпиеш кафето, ще донеса ключовете от „Мерцедеса“.

— Нямам време за кафе, Алекс — заяви Чарли и се изправи.