Уилям Грифин
Заложникът (82)

(ТРИ)

Международно летище „Генерал К. И. Берисо“

Караско, Монтевидео

Република Уругвай

07:10, 29 юли 2005

 

Имаше паркинг, резервиран за поне трийсет автомобила с дипломатически номера пред терминала на „Хорхе Нюбъри“, така че петнайсет минути след като Сантини паркира служебното беемве на Дарби, те бяха на борда на „Боинг 737“ за Монтевидео.

Да се излезе от Република Аржентина и да се влезе в Република Уругвай не бе никак трудно. Кастило забеляза, че както аржентинците, така и уругвайците показват личните си карти. Каза си, че няма да е зле симпатичните приятелски настроени момчета от Ленгли да му направят една такава карта.

Като чужденци Кастило и Бритън трябваше да изтърпят дългата процедура. Паспортите им бяха взети от аржентинец, който ги сканира и чак след това сложи печат на съответната страница, след това ги подаде на уругваеца, седнал до него. Паспортите отново бяха сканирани, подпечатани и върнати на пътниците. Когато слизаха от самолета в Уругвай, никой не се поинтересува от тях.

След това идваше охраната. Трябваше да минат покрай двама полицаи, които не проявиха никакъв интерес към тях. Апаратът за проверка на багажа дори не бе включен.

„Тези полети се използват предимно от чиновници, а дори на борда да се е промъкнал някой терорист мюсюлманин, вероятността да забие самолета в сградата на «Даймлер Крайслер» в центъра на Буенос Айрес е много малка. Въпреки това охраната тук никаква я няма“, мислеше си Чарли, докато поемаше от стюардесата брой на „Ла Насион“.

Самият полет от излитането до грубото приземяване отне двайсет и шест минути.

Щом слязоха, забелязаха надписите на испански и английски, които насочваха пътниците къде да минат, ако нямат да декларират нищо и ако имат да плащат мито. Кастило не видя митничари нито на едната, нито на другата лента.

Специален агент Дейвид Уилям Юнг Младши от ФБР ги чакаше в залата за посрещачи.

„Не бива да забравям, че не мога да го търпя това копеленце.“

— Здрасти отново, Юнг — поздрави Кастило. — Много мило, че си дошъл да ни посрещнеш.

— Господин Дарби каза, че така щяло да е най-добре — отвърна Юнг, без да обръща внимание на протегнатата ръка на Кастило.

„Майната ти, Юнг!“

— Нали помниш господин Сантини? — попита Кастило. — Не съм сигурен дали познаваш господин Бритън.

— Видях го, докато бях в Буенос Айрес — отвърна Юнг.

— И на мен ми беше много приятно да се запознаем — усмихна се широко и лъчезарно Бритън. — За мен винаги е било удоволствие да работя с ФБР.

Кастило и Сантини се усмихнаха. Лицето на Юнг не трепна.

— Къде искате да отидем, господин Кастило? — попита Юнг.

— Къде са материалите?

— Някои са в кабинета ми в посолството, други са в апартамента — отвърна агентът. — Не знам кои ви трябват.

— Търся един американец. Работи за ООН. Казва се Жан-Пол Лоримър.

Юнг поклати глава, за да покаже, че никога не е чувал за него.

„Или просто не иска да каже каквото знае.“

— Кое е по-близо? Апартаментът или посолството?

— Апартаментът ми.

— Тогава отиваме там. След като спрем някъде, за да закусим.

— Не сте ли закусвали, преди да тръгнете?

— Естествено. Само че полетът беше дълъг. Огладнях отново.

— Колата ми е отсреща — посочи Юнг и тръгна навън.

Крачеше толкова бързо, че скоро не можеше да чуе какво си говорят останалите.

— Чарли — обади се Бритън. — Защо ми се струва, че този тип не може да те понася?

— Ти си невероятно наблюдателен.

 

 

Откриха отворен ресторант недалече от брега.

— Защо Атлантическият е толкова мръсен? — попита Бритън.

— Това не е Атлантическият, а Рио де ла Плата — поправи го Кастило.

— Това река ли е?

— Устието на Сребърната река е над сто и шейсет километра широко. Синият Дунав не е син, а Сребърната река е кална. Атлантическият е на деветдесет и пет километра оттук. Там има един курорт, казва се Пунта дел Есте. Източна точка. Много е изискан. Водата е синя.

— Чудесно място за пране на пари — намеси се Сантини.

— Именно — отвърна замислен Кастило.

— А как перат парите? — попита Бритън.

— Единият начин е през казината — обясни Сантини. — Там са много. Има едно тук, в Караско, „Мариът“, и още две в центъра. Най-голямото на Пунта дел Есте е „Конрад“, наречено на името на Хилтън, който е собственик. Даваш на казиното една торба пари. Оставят те да спечелиш около деветдесет процента. Ти обявяваш спечеленото, плащаш данъци и парите ти са чисти.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че „Мариът“ и „Хилтън“ перат пари? — попита Бритън, неспособен да повярва.

— „Мариът“ и „Хилтън“ не — отвърна Сантини. — Има поне едно аташе по правните въпроси — както наричат агентите на ФБР в дипломатическия свят — на територията на хотела. По този начин „Мариът“ и „Хилтън“ не забравят патриотичния си дълг да се противопоставят на прането на пари. Прането се осъществява в местните казина. Нали така, Юнг?

— Щом казваш — сви рамене специален агент Юнг. Обърна се към Кастило. — Кога ще е срещата с посланик Макгрори?

— Нямам намерение да се срещам с него — отвърна Кастило.

— Той иска да се видите.

— Аз не искам, не и днес.

— Той иска да се видите.

— Вече го каза.

— Нали сте наясно, господин Кастило, че посланикът е човекът, който представлява американското правителство в страната, в която е акредитиран?

— Чувал съм такова нещо — отвърна Чарли. — Ще обсъдим този въпрос, когато не сме на обществено място.

Юнг не отговори.

 

 

Апартаментът на Юнг беше просторен, на последния етаж в сграда край Рамбла, крайбрежната магистрала между Караско и Монтевидео.

Юнг им махна да влизат, без да проявява излишна любезност, а след това посочи столовете в хола.

— И така, господин Кастило, с какво мога да ви помогна? Сигурен съм, че разбирате, че съм длъжен да докладвам на посланик Макгрори онова, което обсъждаме.

— Специален агент Юнг — заговори студено Кастило. — Сега ще ви покажа документите, които удостоверяват, че съм агент наблюдател към американските Тайни служби.

Той стана и подаде документите си на Юнг, който ги прегледа и кимна.

— Убеден ли сте, че съм специален агент Карлос Г. Кастило от американските Тайни служби, специален агент Юнг?

— Убеден съм — отвърна Юнг.

— Тези господа, специален агент Антъни Дж. Сантини и специален агент Джон М. Бритън от Тайните служби, ще ви покажат своите документи. Убеден ли сте, че те са хората, за които се представят? Чакам отговора ви?

Сантини и Бритън също се изправиха, приближиха се до Юнг, показаха му документите си, изчакаха той да кимне, след това отново седнаха на столовете си.

— Убеден ли сте, специален агент Юнг, че ние сме хората, за които се представяме?

— Убеден съм. Няма ли да ми кажете какво…

— Господа — прекъсна го Кастило. — Искам да отбележите, че в осем и десет местно време, 29 юли 2005 година, в жилището му в Караско, Уругвай, сме се представили на специален агент Юнг като членове на американските Тайни служби, като сме му показали документите си и той е потвърдил валидността им.

Сантини и Бритън кимнаха.

— Специален агент Юнг, онова, което ще ви кажа, е строго секретно по заповед на президента. Ако разкриете каквато и да е част от тази информация пред лице, което не е оторизирано лично от президента или мен, това включва и посланик Макгрори, ще бъде сметнато за углавно престъпление според законите на САЩ. Разбрахте ли ме?

— Искате да ми кажете, че нямам право да докладвам на посланик Макгрори ли? Честно казано, Кастило, не вярвам да имаш такава власт.

— Казано на простичък език, специален агент Юнг, пет пари не давам дали вярваш или не. Въпросът ми беше дали разбираш какво те попитах.

— Разбирам.

— Браво. Сега държа да те уведомя, че съм шеф на Звеното за организационен анализ…

— Какво?

— … което е секретна организация, създадена от президента, и е част от Вътрешна сигурност. Целта на звеното е да открие и обезвреди убийците на Дж. Уинслоу Мастърсън и сержант Роджър Маркъм от морската пехота. Разбра ли ме?

— Защо ми се струва, че целта е да ги… убиете?

— Въпросът ми беше дали разбираш какво ти казах.

— Слухът ми е достатъчно добър.

— За изпълнението на тази мисия, трябва да открием лицето Жан-Пол Лоримър, американски гражданин, на работа в ООН, за когото се предполага, че е в района.

— Вече ви казах, че не съм чувал за него.

— Тъй като е запозната с мисията ми, държавният секретар, за когото ти работиш, е предала заповедите си или на посланик Макгрори, или на посланик Силвио, или на двамата, а именно, че и ти, и всички сведения, които си събрал, трябва да ми бъдат предоставени. Получи ли тази заповед или не?

— Посланик Макгрори ми съобщи, че ще ме потърсите и че трябва да ви съдействам доколкото е възможно — отвърна Юнг. — Освен това каза, ако ме потърсите първо мен, а не дойдете направо в посолството, да ви предам, че иска да се срещнете. Незабавно.

— Намеквайки по този начин, че не сте длъжен да ми съдействате, освен ако той не разбере за какво точно става въпрос ли? Не и преди той да разреши.

— За бога, Кастило, той е посланик.

— Тони, ще можеш ли да се свържеш с посланик Силвио по мобилния си? — помоли Чарли.

— Работя за посланик Макгрори, не за Силвио — сопна се Юнг.

— Нищо подобно. Работиш за Бюрото по разузнаване и проучване към Държавния департамент. Вършиш нещо толкова тайно, че дори държавният секретар не знаеше за какво става въпрос допреди два дни — сряза го Кастило.

По лицето на Юнг се забеляза изненада.

— Известно ли е на Макгрори с какво се занимаваш тук?

Юнг не отговори.

— Ясно, това обяснява много неща. Не си казал на Макгрори с какво се занимаваш, затова той си мисли, че си поредния аташе по правните въпроси. Нали?

— Свързах се с посланика, Чарли — каза Сантини.

— Стана бързо — учуди се Кастило и посегна към телефона.

— Това са те, чудесата на съвременната технология — пошегува се Тони.

— Добро утро, господин посланик. Обаждам се от мобилен, така че трябва да внимаваме какво казваме. В момента съм в Монтевидео — по-точно в Караско — със специален агент Юнг. Надявам се да му предадете онова, което нареди общата ни приятелка Натали. Съобщението не му е предадено точно, затова той е малко подразнен, че съм на негова територия без негово разрешение.

Отговорът на посланик Силвио бе кратък и рязък.

— Благодаря ви, господине. Надявам се скоро да се видим — отвърна Чарли и подаде телефона на Юнг.

— Говори специален агент Юнг, господин посланик.

Той задържа мобилния до ухото си в продължение на трийсетина секунди, след това каза:

— Добре, господине, всичко е ясно. Съобщението не ми бе предадено по този начин.

Посланик Силвио каза още нещо.

— Да, господине — отвърна Юнг. — Разбрах, господине. Много ви благодаря, господине. Искате ли да разговаряте с господин Кастило?

Очевидно посланикът не желаеше да говори отново с Чарли. Юнг прекъсна и върна мобилния на Сантини.

Усмихна се мрачно на Кастило.

— След като посланикът ми предаде съобщението на секретар Кохън — заяви той, — ми обясни, че господин Кастило има разрешение от най-високо ниво не само да е на моя територия, но ако иска да засее тази територия със сол.

Кастило се разсмя.

— Добре. Сега вече доволен ли си?

Юнг кимна.

— Какво всъщност правиш тук? Знам, че не следиш прането на пари.

— Вие не знаете ли?

— Не, не знам. Но ти ще ми кажеш.

Юнг кимна.

— Има връзка с прането на пари. Но работата ми не е да събирам доказателства срещу перачите.

— Май не разбирам.

— Какво знаете за програмата на ООН „Петрол срещу храни“?

— Много повече, отколкото преди една седмица — отвърна Чарли — Какво за нея?

— Огромен брой хора в цяла Европа и в Близкия изток — и по цял свят — са изкарали луди пари благодарение на програмата. Най-много са французите — доста високопоставени французи — и германците. Има и доста руснаци. Сумите били невероятни и също като нацистите по време на Втората световна война преценили, че Латинска Америка, най-вече южната част от континента, е подходящото за целта място. — Директорът на Бюрото за разузнаване и проучване започна да прави досиета на тези хора още преди втората „Пустинна буря“. Използваше свои хора за целта. И нещата започнаха да излизат наяве. Оказа се, че и в Държавния департамент, и в ООН има хора, които смятат, че е техен патриотичен дълг да изпеят някои неща. Затова той прекратил разследването и отишъл при директора на ФБР — и двамата били агенти на ФБР на млади години, — обяснил му какво става и помолил за помощ. Затова съм тук.

— Чух, че си бил важна клечка — отбеляза Кастило.

— Кой ти каза?

— Същият, който ми каза, че работата ти тук не е свързана с пране на пари.

— Хауърд Кенеди — сети се Юнг.

— Кой?

— Знам, че двамата сте приятели — изтъкна Юнг.

— Досега не бях чувал това име — отвърна Кастило. — Честен кръст, да пукна, ако лъжа.

— Да, бе, сигурно. Ако случайно се натъкнеш на човек със същото име, предай му много поздрави от мен — помоли агентът. — Когато бяхме млади, невинни и много наивни, си въобразявахме, че можем да прочистим света от варварите. Забавлявахме се добре. След това Хауърд прецени, че предпочита да мине към отбора на варварите. Те плащаха по-добре, а и животът с тях не бе толкова лош. Понякога си казвам, че трябваше и аз да мина на другата страна.

— Разкажи ми за досиетата — настоя Кастило.

— Тук работят четиринайсет агенти на ФБР и разследват прането на пари. Като един от тях, имам достъп до всичко, до което са се добрали. Търсят пари от наркотици — а тук има колкото искаш, — което означава, че търсят предимно колумбийци и мексиканци. И американци, разбира се. Когато се натъкнат на някой европеец, който се опитва да раздвижи огромни суми, те веднага проверяват какво е положението с този човек в Отдела за борба с наркотиците, след това в Министерството на финансите и дали има някаква връзка с американци, които са в бизнеса с наркотиците. Ако се окаже чист, го оставят на мира. — Замълча за секунда, след това продължи: — Тогава се намесвам аз.

— И какво правиш?

— Шефът ми иска доказателство — фотокопия — от банкови извлечения, кой е депозирал колко пари, кога, кой си е купил имение, кола или вила за милиони долари в Пунта дел Есте. Нямам представа какво ще прави с тези сведения. Все още е ентусиазиран. Мисли си, че като изобличи лошите, светът ще стане по-добро място. Само че тая няма да я бъде.

— Напротив — отвърна Кастило. — Ти също си ентусиазиран. Иначе щеше да преминеш на другата страна още когато приятелят ти — каквото там му беше името — го е направил.

— Ами ти, Кастило? Не си ли ентусиазиран? Как се замеси в цялата тази работа? Знам много добре какво означава „да обезвредиш“.

— Аз просто изпълнявам заповедите на правителството по начина, по който ги разбирам като офицер и джентълмен от армията на Съединените щати.

— По дяволите! — изсмя се Юнг. — Как ли пък не. Вие сте офицер от армията, нали? Майор. Пак ще ви попитам как стана така, че офицер от армията се е забъркал в тази работа.

— Нали ти казах — отвърна Кастило. — Къде са досиетата?

— Тук. Не мога да ги оставя в посолството. Това е цената, която се налага да плащам, задето съм голяма клечка, изпратен на тайна мисия, както би се изразил Кенеди. Колегите ми от ФБР си мислят, че съм или тъп, или мързелив, или и двете. Тъй като не предавам достатъчно информация, те си мислят, че не работя.

— След като работиш над нещо подобно, не мога да повярвам, че ти стига време да свършиш каквато и да е друга работа — учуди се Кастило. — Може ли да видя досиетата?

— Никак не ми се иска да ги показвам — призна Юнг. — Не искам никой да разбере какво става тук. Кой друг ще знае какво има в тези досиета? Трябва да знам, нищо че ще си останат в мен.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че никой друг няма да знае?

— Защо да ти вярвам?

— Да сключим сделка — предложи Кастило. — Аз ще ти покажа до какво съм се добрал, а ти ще ми покажеш какво имаш. Това ще бъде малката ни тайна.

— Какво има в твоите досиета?

— Имена на хора, германци, французи, руснаци, за които се знае, че са изкарали пари от „Петрол срещу храни“ и по всяка вероятност са изнесли сумите тук. Обещах на източника си да не предавам списъка нито на ЦРУ, нито на ФБР, на абсолютно никого. Няма и да го направя. Но ако ти покажа имената, може да направиш връзка с някой тук, за когото имаш вече досие. Така може да успеем да открием онова копеле Лоримър.

— Вие защо се интересувате от Лоримър?

— Той е бил главният посредник в „Петрол срещу храни“. Знае кой колко е получавал, кога, защо. Ако го открия, ще го убедя да ми каже кой е убил Мастърсън и Маркъм. Трябва ми единствено Лоримър.

— Никога не съм го чувал — поклати глава Юнг. — Съжалявам.

— Трябва да го открия преди лошите. Те се опитват да се подсигурят, като му затъкнат устата завинаги. Вече са убили един от хората му във Виена. Разбрахме ли се?

— Защо не? Къде е вашият лист?

— В куфарчето ми — отвърна Кастило, вдигна го от пода и го постави върху масичката за кафе. Юнг се надигна от стола и се приближи до масичката, когато Кастило отвори капака.

— Поне за този ще ви спестя време — посочи Юнг.

— Моля?

— Бертран — посочи отново той. — Този на снимката.

— На тази снимка ли? — попита Кастило и я вдигна. — Ти го познаваш?

— Казва се Бертран — уточни Юнг. — Ливански търговец на антики.

— Антики ли?

— Антиките са старинни мебели — продължи да обяснява Юнг. — Антики са нещата, задигнати от гробницата на Тот, нали се сещате? Все стари ценни неща. Бертран е много добър в работата си и изкарва луди пари. Много научих от него.

— За антиките ли?

— За това как да оставиш пари в банката и да не се притесняваш дали ще успееш да си ги вземеш обратно. Нали знаете, че хората не използват много Аржентина, за да перат и крият пари?

— Не знаех, но се питах защо в Монтевидео има толкова много агенти на ФБР и нито един в Аржентина.

— Защото парите се препират и крият в Уругвай — започна да обяснява Юнг. — Аржентина беше същата допреди две години, докато аржентинското правителство не реши, че може да се възползва от банковите сметки на всички вложители. В неделя песото бе на стойност един американски долар. В понеделник сутринта правителството оповести „песофикацията на долара“. Всички доларови депозити в аржентинските банки бяха прехвърлени в песо при курс едно цяло и три песо за долар. С други думи, ако в неделя си имал сто долара, в понеделник са били сто и трийсет песо. Ако искаш долари, трябвало да си ги купиш при курс пет за долар. С други думи, депозитът ти от сто долара се равнявал на двайсет и шест. Много хора — включително и честните хора — били като попарени. Аржентинците обвинили Международния валутен фонд, който им бил дал заеми, а те не били в състояние да ги върнат.

— Страхотно!

— Типично по аржентински. Все едно някой със заплата от хиляда долара на месец да тръгне да си купи кадилак, без да разчита на никакви други пари. Идва времето за първата вноска и той казва: „Не само че няма да платя вноската, ами ще задържа кадилачето, защото вие трябваше да проверите предварително, че не мога да си позволя да плащам за него.“

— Ти сериозно ли говориш? — попита Кастило.

— Напълно. Банковата система е била страхотно смачкана. Банка „Скотия“ — една от най-големите канадски банки, които са в Аржентина повече от век — просто приели загубите и се изтеглили. Известно време изглеждало така, сякаш „Сити Банк“ и „Банк ъв Бостън“ също ще преглътнат загубите и ще се изтеглят, но накрая решили да останат.

— А това как се отразило на антикваря Бертран?

— Първо, той бил достатъчно умен и хитър и парите му били тук — говорим за много пари; последния път, когато проверих сметката му, имаше малко над шестнайсет милиона американски долара, — не ги е държал от другата страна на реката. Освен това бил сключил доста интересна сделка с банките.

— Каква сделка?

— Доста е сложно…

— Тогава опрости нещата, за да разбера — настоя Кастило.

— Добре. Той не депозирал парите си. Давал ги назаем на банките, все едно че бил друга банка. Банките непрекъснато искат заеми една от друга, така че никой не би забелязал още един заем. Не плащали на Бертран онова, което трябвало да плащат на останалите банки, така че всички били доволни и щастливи. А той също бил доволен, защото можел да си върне сумата когато пожелае. Или пък да прехвърли парите на някой друг — все едно на кого — или на лице, или на друга банка. Разбирате ли как става номерът? Все едно че има чек, който може да осребри по всяко време.

— Не съм сигурен, че разбирам — призна Кастило. — Как може да е сигурен, че банките ще му осигурят парите, когато той каже?

— Защото има застраховка — отвърна самодоволно Юнг. — Правят му я или от банката, или от някоя застрахователна компания. Струва му малко пари, но поне така има гаранция, че парите му са на сигурно място.

— Ами ако някой открадне документите?

— Ако той не ги е подписал, те не са нищо повече от хвърчащи листа.

— Доста знаеш за този тип, а, Юнг?

— Държа го под око, откакто дойде тук.

— Знаеш ли нещо за навиците му? Къде живее?!

— Има имение — кръстил го е „Шангри-Ла“ — в провинция Такуарембо и страхотен апартамент в Пунта дел Есте. Не използва апартамента много често, защото предпочита млади момичета, ама много млади момичета, а тях си ги е осигурил в „Шангри-Ла“.

— Има едно нещо, което не знаеш за този тип, Юнг — отбеляза Чарли.

— Какво?

— Истинското му име е Жан-Пол Лоримър.

Юнг погледна Кастило изумен, след това се усмихна.

— Шегувате се, нали?

Кастило поклати глава.

— Изобщо не се шегувам. Ще ми покажеш ли на картата къде се намира „Шангри-Ла“?