Уилям Грифин
Заложникът (81)

(ДВЕ)

Президентски апартамент

Хотел „Фор Сийзънс“

„Черито“ 1433

Буенос Айрес, Аржентина

06:05, 29 юли 2005

 

Специален агент Джак Бритън отвори сънен.

— На това му се вика бърза обиколка на Европа — заяви той и протегна ръка.

— Дори не пробвахме леглата на последните два хотела, в които бяхме — обясни Кастило. — Освен Кранц, разбира се. Той е по-умен от нас. Когато не яде, спи.

— Аз към Кранц — представи се Сиймор.

— Операторът ни — уточни Кастило.

— Джак Бритън — представи се агентът и стисна ръката на Кранц. — Останах силно впечатлен от приятеля ти Кенсингтън. Сложил е онази фантастична радиостанция в стаята си. Само дръпва завесите и можем да си говорим с Дик Милър.

— Браво — похвали ги Кастило. — Може да се наложи да се поразместим.

— Настанил съм се в леглото ти — призна Бритън.

„Сигурно. Не че ми е много приятно, че някой се е инсталирал в леглото, където бяхме с Бети.“

— Няма да е за дълго — отвърна Кастило. — Когато съобщих на рецепцията, че ми трябват още стаи, те обясниха, че апартаментът може да се разшири. Затова взех и съседните три стаи, с които е свързан. Само че забравих за сержант Кенсингтън.

— Аз ще остана с Кенсингтън, майоре — предложи Кранц. — Няма проблем.

— Това легло ми харесва — посочи Фернандо огромната спалня, откъдето се бе надигнал преди малко Бритън.

— Няма да стане. То си е мое. Сега аз съм шефът, а ти си един нищо и никакъв пилот. Можеш да го разбираш както искаш.

Фернандо поклати глава, ухили се и му показа среден пръст.

Кастило се приближи до телефона и се свърза с рецепцията.

— Ще ми трябва още една стая — съобщи той. — Изпратете няколко големи кани кафе. — Затвори и се обърна към Бритън. — Тони Сантини даде ли ти мобилен телефон?

Бритън кимна.

— И на мен, и на Кенсингтън.

— Нали е записал своя номер и номера на Дарби?

Бритън кимна отново.

— Може ли да го използвам? — попита Кастило.

Бритън се върна в спалнята.

— Да не би да имаш намерение да събудиш Сантини в този нечовешки час? — попита Торине.

— И Сантини, и Рикардо Солес, и Алекс Дарби, а също и специален агент Юнг в Монтевидео, в мига, в който някой от тях ми каже как да се свържа с него.

— Силно съм впечатлен от тази проява на енергия по никое време — заяви Торине.

— Джейк — продължи напълно сериозно Кастило. — Ако Жан-Пол Лоримър е тук, а аз мога да се закълна, че е тук, искам да го открия преди когото и да е друг.

— Разбрах — отвърна Торине. — Просто не мислех. Извинявай, Чарли.

Бритън си бе обул панталони, но все още беше без риза и бос, когато се върна в хола и подаде на Чарли мобилен телефон.

— Сантини е на две — обясни той. — Дарби е на три.

— Ами Рикардо Солес?

— След като ти замина, той се върна отново да се занимава с наркотиците. Нямам му номера.

— Аз имам домашния му телефон — призна Фернандо.

— Естествено, че дон Фернандо ще го има — озъби се Кастило. — Хващай телефона и му се обади да позвъни в посолството, че ще закъснее, и да се довлече тук. Тъй като няма да си на обезопасена линия, не използвай името ми и не споменавай, че съм се върнал.

— Това да не би да е тайна? — зачуди се Фернандо.

— За момента е тайна — каза Кастило и натисна копчето с номер 2. След това възкликна:

— По дяволите!

Прекъсна обаждането. Приближи се до минибара, извади формичките за лед от камерата и сложи на тяхно място увитите във фолио виенски шницели. След това отново натисна копчето за автоматично набиране.

 

 

Тони Сантини пристигна пръв.

— Все едно сме се събрали да пийнем по едно — заяви той, когато видя всички. — Добре дошли отново в страната на гаучосите. Сигурно сте дочули нещо в Европа.

— Да не забравя да предупредя Том Макгайър да си затваря устата — отвърна Кастило.

— Двамата с Том сме стари приятели, Чарли. Така и така споменахме Том, какво става с мен?

— Моля?

— Нямах намерение да провеждаме този разговор в присъствието на други, но какво толкова. Скоро ще се прибера и знам, че никога няма да ме върнат на старата служба в президентската охрана. Да паднеш от кола е като да препънеш първата дама. Не е редно хората да започнат да се подсмиват, когато те забележат в охраната. Доколкото разбрах от Том, работата ти ще бъде интересна. Какво ще кажеш?

„Притежавам ли достатъчно власт, за да кажа просто: «Да, разбира се?» Притежавам я, докато някой — този някой е президентът — ми я отнеме.“

— Добре дошъл на борда, Тони — реши Кастило. — Стига някоя важна клечка да не каже: „Само това не, не и Сантини.“

— Ще се притесняваме, когато го кажат. Съдейки по думите на Том, няма такава опасност. Казвай сега какво става.

— Ти погледна ли пратката от Форт Браг?

Сантини кимна.

— Впечатляващи оръжия — призна той. — И черни гащеризони. Ами маските за лице! Въпросът ми може и да е нетактичен, но кого трябва да очистим?

— Отговорът е строго секретен, Тони — заяви сериозно Кастило.

— Добре — примири се Сантини. — Разбрах.

— Заповедите ми са да открия и обезвредя хората, които убиха Мастърсън и Маркъм.

— Крайно време беше да започнем да играем по техните правила — каза след малко Сантини.

— Очевидно президентът е взел същото решение — съгласи се Кастило.

— Само трябва да ги намерим, нали? И как точно ще стане?

— Нали помните брата на госпожа Мастърсън, дипломата от ООН, когото така и не намерихме, за да му съобщим за Мастърсън?

Сантини кимна.

— Той е бил главният посредник при плащанията на незаконните сделки в „Петрол срещу храни“ — обясни Кастило. — Изчезнал е — по всяка вероятност от Виена — веднага след като е открил един от сътрудниците си с прерязано гърло във Виена. Гадна работа. Преди да го убият, са му извадили няколко зъба с клещи.

— Представителят на ЦРУ в Париж и източникът ми във Виена мислят, че Лоримър е или в Сена, или в Дунав. Аз не съм съгласен с тях.

— Защо?

— Чакайте да ви доразкажа. Когато кацнахме в Мисисипи, госпожа Мастърсън ми разкри защо е била отвлечена. Похитителите искали да знаят къде е брат й. Убили Мастърсън, за да й покажат колко са сериозни намеренията им; децата били следващите в списъка. Застреляли са сержант Маркъм и за малко да видят сметката и на Шнайдер, за да й покажат, че могат да ликвидират, когото си набележат.

— А пък на мен ми се струва, че в онзи случай са искали да се докопат до теб — обади се Сантини. — Нападнали са твоята кола.

— И на мен ми мина през ума — призна Кастило.

— Тя няма ли представа къде е била? Може би просто е решила, че децата й са по-важни. Кое от двете?

— Тя не знаеше — отвърна Кастило.

На вратата се почука. Беше Алекс Дарби.

— Имам чувството, че съм закъснял за купона — подхвърли Дарби и погледна Фернандо и Кранц.

— Фернандо Лопес, Сиймор Кранц, запознайте се с Алекс Дарби — представи ги Кастило.

— Кои са тези господа? — попита веднага Дарби.

— Господин Лопес е пилот на договор към Звеното за организационен анализ — обясни Кастило.

— Какво звено?

— Звено за организационен анализ. Не си ли чувал?

— Никога — призна Дарби.

— Учудвам се. То е част от Вътрешна сигурност.

— Чарли, вече ти казах, че никога не съм чувал.

„Ако разчитам на изключителната си способност да преценявам хората по израза в очите им, предполагам, че Дарби наистина не знае нищо.“

— Създадено е от президента, Алекс — продължи Кастило. — Това е тайна организация, която има за цел да открие и обезвреди отговорните за смъртта на Мастърсън и Маркъм.

— И кой е шефът на тази организация на отмъщението? Защо никой не ми е казал?

Торине посочи Кастило.

— Кажи здрасти на новия шеф, Алекс.

— Този отговор ме кара да задам нови въпроси — заяви Дарби. — Пак ще ви попитам. Защо не съм чувал?

— Нали току-що ти казах — отвърна Кастило.

— А кой е Кранц?

— Нашият оператор.

— Носи се слух, че тук вече има един оператор — не спираше Дарби.

— Сега ще бъдат двама. На това му се вика хабене на кадри.

— Защо ми се струва, че вече знаеш кои са мръсниците? — попита Дарби. — Много ми се иска да помогна, когато тръгнеш да ги обезвреждаш.

— Не знаем кои са — отвърна Кастило. — Само че има един, който по всяка вероятност ще ни каже кои са.

— Кой е той?

— Жан-Пол Лоримър.

— Нали не можаха да го открият в Париж? А и той какво общо има с цялата работа? Тук ли е?

— Така мисля. Някъде наблизо. Работата е там, че е бил главният посредник в незаконните сделки на „Петрол срещу храни“. Не само че е припипал една хубава кръгла сума — шестнайсет милиона, поне така твърди източникът ни — от парите за подкупите, ами знае кой колко е получавал и за какви услуги. Това е всичко. Определени хора искат да го накарат да млъкне завинаги — освен че искат да си получат парите — и са готови на всичко, за да го открият.

— Това не е ли малко в сферата на фантазиите, Чарли? Лоримър — бях ти казал, че сме се виждали — е типичен бюрократ от ООН. Не мога да си го представя забъркан в подобни сделки. Откъде научи всичко това?

— Госпожа Мастърсън ми каза, че го търсят. Била е отвлечена, защото мислели, че сигурно знае къде се крие. Изглежда, ги е убедила, че няма представа. Мислех, че той ще се свърже с нея. Заплашили са я, че ще убият децата й, ако не открие къде е и не им съобщи. Мастърсън бил застрелян, за да й покажат, че са готови на всичко, за да постигнат целта си.

— Тоест, Бетси Мастърсън ти каза всичко това, така ли?

Кастило кимна.

— Защо не ми е казала на мен?

— Каза ми чак когато кацнахме в Щатите. Първата й грижа била да защити децата си, а е имала основателна причина да смята, че в Аржентина не може да ги опази. Вероятно, когато се е качила на „Глоубмастъра“ и е видяла, че е обградена от „Делта Форс“, се е почувствала по-спокойна.

— Тя знае ли защо търсят Лоримър?

— Питаш дали знае, че е бил посредник на незаконни сделки ли? Не ми се вярва. Ако е знаела, сигурно е щяла да каже на съпруга си, а не се съмнявам, че Мастърсън е щял да вдигне голяма гюрултия.

— Със сигурност — потвърди Дарби. — И как смяташ да откриеш Лоримър?

— Не знам. Първо искам да поговоря с Юнг.

— ФБР агентът от Монтевидео ли? Той пък какво общо има?

— Не знам. Знам само, че не се занимава с пране на пари, както твърди…

— Откъде знаеш? — настръхна Дарби.

— Знам още, че работи за Държавния департамент, а не за ФБР.

— Нищо не разбирам.

— Нито пък аз, но го разбрах лично от Натали Кохън. Тя е казала на посланик Силвио и на… какво му беше името на посланика в Монтевидео…

— Макгрори — напомни му Дарби.

— Да, казала им е да му предадат да ми предостави всички разузнавателни сведения, с които разполага.

— А тя не ти ли каза с какво се занимава Юнг?

— Тя е в Сингапур, по-точно казано, беше в Сингапур — и ако щеш вярвай, но обезопасената линия и в самолета, и в посолството взела че се прецакала напълно.

— Искаш ли да пробваш да говориш с нея от посолството?

— Първо искам да поговоря с Юнг.

— Тук или в Монтевидео?

— Всичко, което е събрал, е в Монтевидео — каза Кастило. — Искам да прегледам материалите му. Кой е най-добрият начин да стигнем до Монтевидео?

— Ако тръгнем веднага, от „Хорхе Нюбъри“ има полет на всеки час. Да дойда ли с вас?

— От теб искам да покажеш снимката на Лоримър на всички в посолството — на твоите хора, на момчетата от „Наркотици“, на военните — и да разбереш дали няма да излезе нещо. Не им съобщавай, че го търсим.

— Ти носиш ли снимка?

— Представителят на ЦРУ в Париж ми даде две. В куфарчето ми са — обясни Кастило. — Ако ти дам едната, можеш ли да изкараш двайсет копия?

— Разбира се — отвърна Дарби.

— Къщата ти сигурна ли е?

— Имам апартамент недалече и сигурна къща в „Майерлинг“. Това е кънтри клуб до Пилар.

— „Майерлинг“ ли? — попита Чарли.

— Да. „Майерлинг“. Страхотно охраняемо селище за много богати, където охраната на портата е въоръжена с „Узита“.

— „Майерлинг“ значи — повтори Кастило.

— Има ли нещо, което не знам, Чарли? — попита Дарби.

— Просто се замислих — отвърна майорът. — Нека предположим, че си австриец и си пипнал малко пари, които не би трябвало, от програмата „Петрол срещу храни“, след това си успял да ги изпереш тук в Аржентина и си търсиш къде да инвестираш…

— Какви ги говориш?

— В куфарчето имам плик с имената на германци и австрийци, които имат — как да се изразя — „незаконно придобити средства“ от „Петрол срещу храни“, които са пренесени тук.

— Ами?

— Ами да.

— Ще ми дадеш ли този списък?

— Не. Извинявай. Дадох думата си на офицер и джентълмен, че няма да покажа списъка нито на ЦРУ, нито на човек от американското правителство.

— Нека сега да довърша. Значи казахме, че си австриец и си търсиш къде да инвестираш наскоро придобитите пачки. Къде, къде… Еврика! Недвижимите имоти са добро вложение. Ще построя снобски кънтри клуб и ще продавам скъпарски къщи на разни богаташи, които не искат да дишат праха на Буенос Айрес. Трябва ми само едно романтично име, което обаче да намеква за класа и аристократизъм. Как да го нарека? Точно така, „Майерлинг“! Това е съвършеното име! „Майерлинг“! Няма нищо по-тежко от „Майерлинг“! Всички в Аржентина, които са в състояние да проследят родословното си дърво чак до Франц Йосиф и Австро-Унгарската империя, ще се наредят на опашка, готови да изсипят в краката ми торби с пари, само и само да могат да кажат: „Аз живея в «Майерлинг».“

— Какви ги говориш? Какво е това „Майерлинг“?

— Алекс, за човек с твоята професия си невероятно невеж по история — заяви Кастило. — Наистина ли не знаеш за „Майерлинг“?

— Не, по дяволите, не знам.

— Едно време — през 1889 година, това е една от версиите, принц Рудолф, който след смъртта на баща си Франц Йосиф щял да стане крал и император на Австро-Унгарската империя, бил повикан от татенцето и му било наредено да се отърве от любовницата си. — Принц Рудолф бил на трийсет и една. Любовницата му била шестнайсетгодишно сладурче, баронеса Мария Вецера. Връзката им била позор за трона и трябвало да се прекрати. — Рудолф отвел Мария в ловната си хижа, която се наричала „Майерлинг“, за да й съобщи неприятната новина. След като поговорили, двамата решили, че тъй като, първо, Рудолф не можел да не се подчини на баща си, императора, и второ, не си струвало да живеят един без друг, имало едно-единствено решение, следователно те се спрели на него. Рудолф гръмнал Мария с пистолета си, а след това се гръмнал в слепоочието. — Организирали му държавно погребение и цялата Австро-Унгарска империя потънала в скръб. Тялото на Мария било върнато в родното й село.

— Другата версия, според Ото Гьорнер, който я научил от леля ми Олга — тя ми беше пралеля, — унгарка от висшето общество — Франц Йосиф не давал пет пари с кого се чука Рудолф, защото неговата любовница живеела в двореца. Просто се подразнил, че Руди води доста смислени разговори с разни унгарци за онова, на което днес му казваме промяна на режима. Руди искал да стане крал и император веднага, а не да чака стария да ритне камбаната. — Според тази версия, Франц Йосиф застрелял Рудолф, докато се забавлявал с Мария в ловната хижа. А хижата, ако случайно съм пропуснал да спомена, се наричала „Майерлинг“. И така, в резултат на трагичната кончина на Руди в „Майерлинг“ братовчед му, Франц Фердинанд, станал наследник на трона. На 28 юни 1914 година в Сараево сръбски анархист хвърля бомба в колата му и ранява смъртоносно горкия Франц Фердинанд. Франц Йосиф така и не могъл да се примири с убийството на наследника си, затова обявил война на Сърбия и така започнала Първата световна война. Всъщност войната започнала в „Майерлинг“. Учудвам се, че не знаеш тези подробности, Алекс.

— Господи, Чарли, направо ме смайваш — възкликна Дарби. — Нали не се опитваш да ми обясниш, че кънтри клубът има нещо общо с парите от „Петрол срещу храни“?

— Съвсем нямам намерение да обяснявам каквото и да е на стар шпионин като теб, Алекс, но ако все пак бях на твое място, щях да обърна доста внимание. Понякога истината изглежда по-странна от лъжата. Има причина, да нарекат кънтри клуба „Майерлинг“. А ти търсиш пари, дошли от чужбина, за да бъдат изпрани тихо и кротко тук, нали?

— Най-лошото при теб, мръснико, е, че в повечето случаи се оказваш прав — ухили се Дарби.

— Някъде към седемдесет и пет процента от случаите е така — отвърна Кастило. — Кажи ми сега, можеш ли да промъкнеш пратката от Браг покрай въоръжените с „Узита“ пазачи на „Майерлинг“?

— Няма проблем — отвърна Дарби.

— Ще я прекараш ли там, докато говоря с Юнг? Нали каза, че самолетите за Монтевидео са на всеки час?

— Да, но ако не искаш да дойда с теб…

— Мислех да взема Джак. Той е бил ченге.

— Двамата с Бритън трябва да вземете Тони.

— Добре. Защо?

— Защото има дипломатически паспорт и правомощията му важат и за тук, и за Уругвай. Което означава, че никой няма да го претърсва за оръжие.

Дарби отвори куфарчето си и извади два деветмилиметрови „Берета“ и ги подаде на Чарли.

— Благодаря, Алекс — кимна Кастило.

— Мобилните от Буенос Айрес работят в Монтевидео — продължи да обяснява Дарби и отново се наведе над куфарчето си.

— Имам два мобилни — обади се Тони Сантини. — И два „Берета“.

— Дай ги на който ще бъде с нас — нареди Кастило. — Освен това, Алекс, можеш ли да се погрижиш за онези, на които им трябва или пистолет или телефон, или и двете.

Дарби кимна.

— Ще ти трябва и автомобил — подсети той Чарли. — Само че за да ти ги осигуря, ще се наложи да кажеш на посланик Силвио, че си тук.

— Вече знае — отвърна Кастило. — Няма да му кажа повече, отколкото се налага. Той е свестен човек и искам да мога след това с чиста съвест да заявя, че не е знаел какво става.

— Няма да ти е много лесно, Чарли — предупреди го Дарби.

— Така е, но в момента наистина не знам какво ще стане… Как ще стигнем до „Хорхе Нюбъри“?

— Аз съм с кола — успокои го Сантини.

— С дипломатически номера ли е? — попита Дарби.

Сантини поклати глава.

— Тогава вземи моята. Така ще можете да я оставите на паркинга отпред.