Уилям Грифин
Заложникът (75)

(ПЕТ)

— Обядът беше великолепен, Хелена. Благодаря ти — каза Кастило.

— Радвам се, че ти хареса, Карл — отвърна тя.

Кастило даде знак на една от прислужниците да му сипе още кафе.

— Danke — благодари той и се обърна към Гьорнер. — Кажи ни, Ото, какво си чул на благотворителното събитие в Марбург за момчетата, които изнасят пари в Аржентина — помоли Кастило.

Гьорнер не отговори.

— Каза две неща, Ото, които привлякоха вниманието ми. Първо, че Фюрерът пръв се бил сетил…

Хелена го погледна студено.

— Не е нужно децата да присъстват на този разговор.

— Както прецениш, Хелена — заяви Кастило. — Когато бях още по-малък от децата, дядо ми, на същата тази маса, ми разказа за злото, причинено от германските националсоциалисти — или както всички ги знаят, нацистите. Според него бе важно те да научат истината отрано.

Лицето й се изопна и тя пребледня.

— Нали помниш, Ото? — продължи Кастило. — Стария седеше срещу теб, чичо Вили и майка бяха седнали там, а аз бях срещу Вили…

— Спомням си, Карл — прекъсна го Гьорнер.

Хелена стана и подхвърли салфетката си на масата.

— Хайде, момчета — подкани ги тя.

— Не се насилвай да ни правиш компания, Liebhen — заговори Ото, — но момчетата остават.

Погледите им се срещнаха, след това тя излезе от стаята.

Гьорнер погледна Кастило.

— Майка ти все казваше, че едно от нещата, които си наследил от Стария, е пълната му липса на такт.

Кастило кимна, след това продължи:

— Каза, че според теб това са били пари, получени от „Петрол срещу храни“.

Гьорнер кимна.

— Сега ще ти обясня, Карл — започна той. — Докато се правеше на интересен с „легендата за замъка“, се замислих. Прав си. Дядо ти не обичаше американците и ако беше жив днес, изобщо нямаше да ги понася. След това разсъдих и си казах, че ако все още беше между нас и знаеше какво става и ако някой офицер от американското разузнаване — не ти, не внукът му, който и да е американски офицер от разузнаването, на който можеше да се довери — дойдеше при него и му зададеше този въпрос, той щеше да му разкаже всичко, което знае.

— Прав си, Карл, че седя на мястото на Стария. И от този стол се опитвам да постъпвам така, както би постъпил той. Затова говорим за неща, които досега не са били споменавани, затова ще ти разкажа каквото знам и тъкмо това е причината, поради която искам и момчетата да присъстват. Стария беше прав и в това отношение. Човек никога не е прекалено млад, за да разбере, че светът, в който живее, е гаден.

— Разбирам, Ото — кимна Кастило.

— Част от нещата съм ги научил сам, друга част идват от Ерик Кочиан…

— Кой?

— Той е главният редактор на „Будапестер Нойе Цайтунг“ — обясни Гьорнер. Погледна Торине. — Това е един от нашите, по-точно един от вестниците на Чарли. Чарли ти е казал, предполагам, че е собственик на фирма „Госингер“. И самата компания, и всичко към нея.

— Не е споменавал — отвърна Торине. Погледна Кастило и добави: — Сигурно е забравил.

— Както и да е. Ерик е стар човек. На седемдесет и няколко. Наполовина унгарец и наполовина виенчанин. Бил е осемнайсетгодишен ефрейтор, когато полкът на Стария е бил в Сталинград. Двамата били тежко ранени, но пък от това излязло нещо добро. Били евакуирани с един самолет; не се оказали в Сибир за десет години след падането на Сталинград. — След войната Ерик дошъл тук — Виена била съсипана, а живите в семейството му загинали в деня, когато американците се опитали да бомбардират централната гара, не улучили целта и сравнили със земята катедралата „Свети Стефан“, така че той нямал къде да отиде. Стария го оставил да работи във фермата, след това, щом възстановил „Тагес Цайтунг“, го преместил във вестника. Когато и виенският вестник бил готов, Ерик заминал за Виена. Там бил главен редактор и се канел да се пенсионира, когато си взехме будапещенския вестник от комунистите. Ерик дойде да се види с мен, когато чул, че се каня да продавам, и поиска да го оставя да вдигне вестника на крака. — Мислех, че няма да излезе нищо, но знаех, че Стария нямаше да откаже, затова се съгласих. Той му даде ново име и запретна ръкави. Получи се. Сега е най-големият вестник на немски език в Унгария и сериозен съперник на виенския „Тагес Цайтунг“ в Словения, Чешката Република и Източна Австрия.

— Той ли е написал материала за ливанеца, как се казваше… Душон, дето го бяха намерили заклан във Виена? — попита Кастило.

— Първият материал беше написан от един от нашите хора във виенския „Тагес Цайтунг“. Когато Ерик видял статията, го обзели съмнения. Затова сам заминал за Виена, а там познава всички, особено висшите кадри в полицията, та те му казали, че това не е… — Гьорнер замълча и погледна с неудобство момчетата, ала след това се престраши и продължи: — Не ставало въпрос, че някакъв хомосексуалист от Близкия изток е убит от русия си виенски любовник, както бе намекнато от нашия журналист, а че по-скоро хората, които са искали да запушат устата на Душон, имат нещо общо с „Петрол срещу храни“. — Ерик вече се бил заровил в историята „Петрол срещу храни“ и всичко пасвало на откритото от него. Затова ми се обади — дойде тук; нямал доверие на телефоните — и ми разказа всичко. Искаше да разрови по-дълбоко. — Обясних му, че ще го убият, а той отговори: „На моята възраст това е чудесен начин, по който да си отидеш и да си в заглавията на първа страница.“ Отказах му и му обещах да натоваря някой с тази задача, а той отвърна: „В такъв случай се пенсионирам. Искам да напиша този материал.“

— Пенсионира ли се?

— Не, разбира се — отвърна Гьорнер.

— Искам да говоря с него. Още утре.

— Трябва да дойда с теб — настоя Гьорнер. — Както и повечето хора, Кочиан е на мнение, че ти пилееш парите на Стария, като се правиш на кореспондент във Вашингтон. Дори ми посочи всички прилики между материала, който си предал, и статия в списание „Американ Кънсърватив“. Забравих какво точно изтъкна, но мога само да ти кажа, че не си се постарал кой знае колко, когато си перифразирал статията.

— В бъдеще ще се постарая да съм по-внимателен — отвърна Кастило.

Гьорнер кимна.

— Та на въпроса ти, Карл, за скритите пари или за препраните, които отиват в Южна Америка, най-вече в Аржентина.

— Какво за тях?

— Този въпрос открай време ме вълнува, вълнуваше и дядо ти. Нацистите не са измислили сами този вариант. Не са били чак толкова умни. Цялата работа започнала след Първата световна война и Версайската конвенция. Французите и англичаните, ако си спомняш, получили германска Източна Африка като репарация, както и почти всичко друго, което успели да измъкнат от германците.

Гьорнер замълча, после попита:

— Лекцията ще бъде доста дълга, струва ми се. Сигурни ли сте, че искате да продължа?

— Не знам за Чарли — отвърна Торине, — но аз държа да я чуя.

— Разказвай, Ото, моля те.

— Колкото и неблагоприятна да е била Версайската конвенция — а аз съм от хората, които са убедени, че благодарение на нея Хитлер идва на власт и затова Втората световна война е била неизбежна, — тя не конфискува директно холдингите на германците, на унгарците, на когото и да е в бивша германска Източна Африка. Било променено колониалното правителство от германско на френско и хората все още притежавали фермите си, бизнеса си, и на каквото там разчитали. — След това французите и англичаните качили данъците на фермите, на различните видове бизнес и на всичко останало, което било тяхно законно право. Проблемът бил, че сега сумите трябвало да се плащат във френски франкове и английски лири. Германската марка била без всякаква стойност. Така че германските земевладелци не можели да осигурят достатъчно франкове и лири, за да си платят данъците. Тогава конфискували собствеността им за неплатени данъци и я разпродавали на търг във франкове и лири на онзи, който бил готов да предложи най-високата цена, а това в повечето случаи били французи и англичани.

— Кофти номер — отбеляза Торине.

— Да не говорим колко е неморален, но затова пък всичко е напълно законно — продължи Гьорнер. — Малцина щастливци не загубили собствеността си — включително някои от унгарските ти роднини, Карл, които по една или друга причина си имали депозити в злато в Южна Африка. Южноафриканците мразели и англичаните, и французите и си затворили очите, когато златото, което германците държали в банките си, било прехвърлено или в банки в Южна Африка, или в Швейцария. — Когато се провели търговете, някои от наддаващите се оказали швейцарци и южноафриканци, които в замяна за златото си успели да купят франкове и лири при доста изгоден курс и по този начин платили повече от французите и англичаните, които били дошли с намерението да се сдобият с нещо на безценица.

— Така твоята Nagyneni^[1] Олга, Карл…

— Какво? — прекъсна го Торине.

— Унгарската ми леля Олга — обясни Кастило. — Тя живееше тук при нас, докато… на колко бях, Ото, на седем или на девет?

— Беше на осем, когато Олга почина — отвърна Гьорнер. — Както и да е, тъй като имали злато в Южна Африка, Олга и съпругът й, който все още бил жив по онова време, успели не само да запазят имотите си в Източна Африка, ами купили на търг холдингите на Госингер, които в противен случай щели да попаднат в ръцете на алчните французи и англичани.

— След Втората световна война комунистите в Унгария конфискували, разбира се, каквото тя притежавала, но когато Стария най-сетне успя да я измъкне от Унгария, тя все още бе във владение на собствеността си в Африка. Остави я на Стария, когато почина. Той пазеше имотите, докато не прецени, че след освобождението Кения няма да се превърне в Африканския рай, за който тръбяха чернокожите лидери.

— За пръв път чувам всичко това — призна Кастило.

— Просто е трябвало да попиташ, Карл — засече го Гьорнер. — Важното е, че хората си научили урока. Разбрали, че е разумно да разполагат с твърда валута извън страната, в която живеят. Така швейцарските банки станали незаменими благодарение на стриктните си правила за банкова тайна.

— Цялата работа била да се изнесат парите от страната, без да разбере правителството. Това означавало, че трябва да имаш приятел в страната, където искаш да скриеш златната си кокошка. За германците мястото, където можеш да намериш приятели — в някои случаи дори роднини, — се оказала Аржентина. През трийсетте, хората лесно забравят, Аржентина разполагала с най-големия златен резерв в света.

— Ние имали ли сме нещо общо с цялата тази работа? — попита Кастило.

— Да — потвърди Ото. — Прадядо ти, а след него и дядо ти, започнали да купуват вестникарска хартия от Аржентина.

— Нещо не разбирам — призна Чарли.

— За вестниците са необходими огромни количества хартия — обясни Гьорнер. — Затова никой не се учудил, когато фирма „Госингер“ започнала да купува хартия от Аржентина, където била значително по-евтина, отколкото в Дания и Норвегия, да не говорим за Щатите и Канада. А отначало правителството не се било усетило колко е евтина.

— Наистина не разбирам — настоя Кастило.

— Да кажем, че хартията от Дания струвала по петдесет долара на тон. Това е само пример, защото нямам представа какви са били цените навремето. Американската и канадската била по четирийсет на тон. Докато аржентинската струвала трийсет. Без допълнителни такси „Дрезднербанк“ прехвърляла, да кажем, три хиляди долара на аржентинска банка за сто тона вестникарска хартия. Сумата — платена, стоката — получена. Точка по въпроса. Истината е, че хартията струвала две хиляди и петстотин. Което означавало, че на всеки сто тона оставали по петстотин долара, които влизали по сметка.

— Ние сме го правили, така ли? — попита Чарли, неспособен да повярва.

— О, да. И „Мерцедес Бенц“ са го правили. И „Ман Дизел“ са го правили. И „Сименс“ са го правили. Няма пивоварна, включително и нашите, които да не са го правили. — Той замълча. — Според теб откъде са дошли парите за икономическото чудо, което възроди Германия също като феникс след пълната разруха през 1945 година?

— Аз си мислех, че всичко се дължи на плана „Маршал“ — намеси се Торине. — И на усилията на Германия.

— Всичко това е вярно, полковник — потвърди Гьорнер. — Планът „Маршал“ ни хранеше и ни предпазваше от лапите на Съветския съюз. А златната кокошка, оставена в чужбина, ни осигури суровините, от които се нуждаехме, за да работим.

— Все още ли правим подобни неща? — поинтересува се Кастило.

— Дядо ти приемаше Хуан Д. Перон за не по-малко опасен от Хитлер. Преместихме златната кокошка още преди да се родиш.

— Защо тогава момчетата от Марбург пращат парите от „Петрол срещу храни“ там?

— И до това ще стигна, но това е разказ, който си има две страни и ще ми отнеме известно време, за да чуете всичко. А одеве каза на господин Кранц, че искаш да демонстрира телефона чудо.

— Да, трябва да проведа някой и друг разговор.

— Ще довършим разговора по-късно.