Уилям Грифин
Заложникът (72)

(ДВЕ)

Редакцията на „Тагес Цайтунг“

Фулда, Хесен, Германия

08:05, 27 юли 2005

 

Фрау Гертруд Шрьодер бе едра — но в никакъв случай дебела или дори набита — шейсетгодишна дама от Хесен, сивата й коса винаги бе вдигната на кок. Бе постъпила в „Тагес Цайтунг“ на двайсет и открай време работеше все за Ото Гьорнер.

Ото Гьорнер бе постъпил във фирмата малко след като завърши университета „Филипс“ в Марбург, отчасти защото бе най-добрият приятел на Вилхелм фон унд зу Госингер, директор и може би единствения акционер във фирмата.

Когато Гертруд постъпи на работа при Госингер, корпорацията бе средна работа, далече не толкова значителна, колкото преди Втората световна война или колкото се бе разраснала сега. Холдингите, които имаха в Унгария и онази част от Германия, която стана Източна Германия — добив на дървесина, ферми, вестници, пивоварни и друг бизнес — бяха конфискувани от комунистическите правителства на Източна Германия и Унгария.

През 1981 година Ото Гьорнер се бе издигнал в йерархията и бе станал дясната ръка или асистент на стария Госингер. Тази титла не бе от особено значение. Де факто той бе вторият човек след директора. Ала ако това се кажеше явно, щеше да се получи доста неловко. Вилхелм фон унд зу Госингер трябваше да бъде номер две в семейната фирма.

Още от едно време Гертруд си казваше, че този въпрос ще бъде лесно решен, когато Ото се омъжи за фрау Ерика фон унд зу Госингер. Само че фрау Ерика така и не се омъжи. Наричаха я „фрау“ единствено от уважение към семейството, за да не засегнат честта им. На млади години бе допуснала огромна грешка не с друг, ами с американски авиатор и тогава се появи момчето Карл Вилхелм фон унд зу Госингер. По онова време никой нямаше представа кой е бащата. Гертруд знаеше, че Стария можеше го открие, ако реши, затова си казваше, че е преценил, че без бащата ще им бъде много по-добре, тъкмо американецът няма да докопа парите на семейство Госингер.

Нещата щяха да останат така, докато Стария не уредеше брака между дъщеря си и асистента си. Всички знаеха, че той искрено обича фрау Ерика и малкия Карлхен, че Стария е убеден, че Гьорнер ще бъде добър съпруг на Ерика и добър баща на единствения му внук, когото обожаваше.

След като двамата сключеха брак, щеше да е съвсем в реда на нещата, ако Ото Гьорнер, вече член на семейството, заеме който пожелае пост в семейната фирма.

Въпросът се реши след година — ала не по начина, по който се надяваше Гертруд, — когато една от гумите на „Мерцедеса“ на шефа се бе спукала, докато Вилхелм фон унд зу Госингер и баща му се връщали от Касел. Според полицията, автомобилът се е движел с двеста и двайсет километра в час, когато се блъснал в мантинелата на аутобан А7 и полетял надолу в пропастта.

Тогава фрау Ерика бе останала единственият акционер на фирмата. Акциите, които не били нейни, били прехвърлени от Стария на името на Карлхен, по онова време на дванайсет. Както се очакваше, Ото Гьорнер стана изпълнителен директор на фирмата. Фрау Гертруд бе убедена, че ще изчакат известно време — например шест месеца — и тогава фрау Ерика ще се омъжи за Ото.

И това не стана. На фрау Ерика й поставиха диагноза рак на панкреаса в последен стадий. Тя се обърна към Американската армия, за да й помогнат да открие бащата на малкия Карлхен. Той се оказа погребан в Сан Антонио, Тексас, под надгробна плоча с изображение на Медал на честта, с който бе награден посмъртно.

Бяха успели да открият и семейството му. Фрау Гертруд се уплаши, че империята на Госингер ще попадне в ръцете на тексаско семейство от мексикански произход, че бедният малък Карлхен ще напусне семейния дом в Бад Херсфелд и ще се премести да живее в тексаската пустош, където дядо му по бащина линия сигурно дремеше под сомбрерото си, а наоколо бръмчаха мухи.

И това не се случи. Двайсет и четири часа, след като научила, че синът й има извънбрачно дете в Германия, доня Алисия Кастило бе потропала на вратата на фрау Ерика, за да й каже, че ще се погрижи за нея и за момчето. Скоро след нея пристигна и дон Фернандо, съпругът й, дядо на малкия Карлхен, президент на „Кастило Ентърпрайзис“. Тогава Гертруд направи проучване и разбра, че тексаската корпорация е точно 2,3 пъти по-голяма от фирмата на Госингер.

Две седмици преди смъртта на фрау Ерика, дон Фернандо Кастило отведе малкия Карлхен, прекръстен на Карлос Гилермо Кастило, в Тексас, а Ото Гьорнер остана временен изпълнителен директор на „Госингер“.

„Временен“ се оказа, докато К. Г. Кастило навърши двайсет и една — малко след като завърши Военната академия „Уест Пойнт“. Едно от първите неща, които направи, бе да подпише договор до живот с Ото Гьорнер и да го назначи на поста изпълнителен директор. Така Ото имаше стабилна годишна заплата и процент от приходите.

 

 

— Guten morgen, Гертруд — поздрави Ото Гьорнер, когато влезе в офиса. Беше висок, едър, румен мъж, когото мнозина смятаха за баварец.

— Току-що позвъни Карлхен — съобщи веднага фрау Шрьодер.

— Защо не му каза да ми звънне в колата?

— Ще дойде. Води Фернандо и още двама.

— Каза ли защо?

— Каза, че иска да ти покаже един нов сателитен телефон, който със сигурност ще поискаш да купиш за всичките ни чуждестранни кореспонденти.

— Gott!

— Имаме сметка за него и още трима от хотел „Крийон“ — продължи фрау Шрьодер.

Фрау Шрьодер бе свикнала още с влизането в кабинета си да проверява сметките, които бе направил Карл У. Госингер с кредитната си карта „Американ Експрес“, издадена от „Тагес Цайтунг“. Така всички бяха наясно с положението.

— „Крийон“ в Париж ли?

Тя кимна.

— Все още не е освободил стаите — може да е само една — във „Фор Сийзънс“ в Буенос Айрес.

— В какво ли се е забъркал нашият Карлхен този път?

— Попитай го.

— Знаеш какво ще стане, Гертруд. Ако събера смелост да го попитам, ще получа отговор, който не ми е по вкуса.

Гертруд не отговори.

— Нов сателитен телефон значи. Това пък какво е? — попита Гьорнер.

— След като нямаш намерение да го попиташ, значи никога няма да разберем — отвърна тя.

— Той каза ли кога ще дойде — те кога ще дойдат?

— Днес.

— Каза ли с кой полет пристигат? Дали ще успея да отида навреме, за да ги посрещна?

— Каза, че са взели самолета на Фернандо и ще кацнат на „Лайпциг-Хале“.

— Летели са над Атлантическия с този малък самолет?

— Това не е ли от въпросите, на които не искаш да знаеш отговора?

— Имам и още един. Защо точно в Лайпциг? Доколкото ми е известно, Франкфурт е по-близо до Париж.

— Никога не знаем какви ги върти Карлхен.

— Никога не знаем истината — уточни Гьорнер. — Защото той винаги обяснява нещо. Кога ще кацнат в Лайпциг?

— Каза, че ще им трябва час и половина, за да излязат от Париж, че полетът е около час. Това беше преди десетина минути, така че ще пристигнат между десет и половина и единайсет.

— Ако тръгна веднага и карам като луд, може и да успея да ги посрещна.

— А ще успееш ли да ги събереш в колата си? — попита тя.

— Едва ли — отвърна той. — Ако носят много багаж, не. Просто ще се наложи да вземем под наем една кола от летището.

— Може да отидем и с моята кола.

— Защо?

— Последния път, когато той беше тук, успях да си кажа точно две думи с него насаме.

— Да ме подсетиш да се обадя на жена ми, за да й кажа, че идват — напомни й Гьорнер.