Уилям Грифин
Заложникът (70)

(ПЕТ)

Хотел „Крийон“

„Плас дьо ла Конкорд“ 10

Париж, Франция

05:25, 27 юли 2005

 

Париж тъкмо се събуждаше, когато кацнаха. По пътя от „Льо Бурже“ трафикът бе слаб, а на „Плас дьо ла Конкорд“ нямаше почти никакви коли и пешеходци.

— Най-добре да полегнем за малко — реши Кастило, докато се регистрираха. — Да поръчаме да ни събудят в десет и половина например.

— Става — съгласи се Торине.

Кастило знаеше, че часовата разлика ще им подейства зле. Биологичният им часовник твърдеше, че е полунощ, а не пет и половина сутринта.

Не се чувстваха изморени, дори не им се спеше много, въпреки че не бяха спали почти двайсет и четири часа и бяха изминали огромно разстояние от плантацията на Мастърсън в Мисисипи. Първо, това бе преди осемнайсет часа. Парижкото време бе с шест часа по-напред, отколкото в Мисисипи.

Второ, бяха се сменяли на пилотската седалка, от Филаделфия до Гандер, Нюфаундлендските острови, а след това до Шанън, Ирландия, и най-сетне до „Льо Бурже“. „Свободният“ пилот — всеки от тях бе изпълнявал тази роля — нямаше какво друго да прави, освен да дремне, а седалките на „Лиъра“ се отпускаха назад и не бе трудно човек да поспи. Все едно бяха станали рано и бяха поспали малко преди полунощ.

Изкушаваше се да вземе набързо един душ, да хапне нещо, след това да събуди представителя на ЦРУ и да се опитат да открият Жан-Пол Лоримър. Най-разумно бе да вземе набързо душ, да си легне и да поспи колкото е възможно повече. Ако успееше да излъже биологичния си часовник, щеше да се събуди свеж, отпочинал и готов да се захване за работа.

Кастило даде бакшиш на носача и огледа апартамента. През тежките завеси на спалнята се процеждаше лъч светлина. Той се приближи, разтвори ги и надникна навън. Виждаше „Плас дьо ла Конкорд“ и моста на Сена.

Дръпна отново завесите, извади чисто бельо от сака и започна да се съблича. Беше останал само по боксерки, когато телефонът звънна.

— Ало?

— След пет минути, пред хотела — нареди Хауърд Кенеди. — В черен мерцедес съм.

— Не очаквах да паднеш до по-нисък клас — отвърна Кастило, въпреки че по средата на изречението усети, че Кенеди е затворил.

 

 

Десет минути по-късно — след като реши, че да вземе душ и да се обръсне е по-важно, отколкото да подскача на заповедите на Кенеди — Кастило мина през празното фоайе и излезе на „Плас дьо ла Конкорд“.

Наоколо не се мяркаше мерцедес.

„Нищо. Кенеди може и да е вкиснат, но държи да се видим. Няма да отпраши нанякъде просто така.“

Кастило зави надясно и тръгна към американското посолство. Тъкмо бе стигнал до оградата и видя американското знаме в двора, когато чу писък на спирачки.

Обърна се и видя черен „Мерцедес S600“ седан пред „Крийон“. Кастило закрачи — умишлено бавно — назад.

Прозорецът над седалката до шофьора бе спуснат, но вратата остана затворена. Кастило се наведе, пъхна ръце и надникна вътре.

— Здрасти, красавецо — поздрави той седналия зад волана Кенеди. — Забавления ли търсиш?

— Майната ти, Чарли, качвай се в шибаната кола!

Кастило отвори вратата и се качи. Кенеди потегли с много газ и зави по Шанз-Елизе.

— Къде отиваме, Хауърд?

— Освен ако не знаеш някое място, където никой няма да подслушва, ще се повозим.

— Да не би да мислиш, че стаята ми в „Крийон“ се подслушва?

— Не съм сигурен, че не се подслушва.

— Защо си толкова притеснен?

— Ти какво знаеш за Лоримър?

— Малко повече, отколкото когато те попитах — отвърна Чарли. — Разни хора го търсят. Убили са Мастърсън, за да покажат, че ще му видят и на него сметката, когато го открият.

— А знаеш ли кои са тези „разни хора“?

— Не. Затова съм тръгнал да търся Лоримър.

— Ще те учуди ли фактът, че и руснаците го търсят?

— Нищо не е в състояние да ме изненада.

— И едни германци.

— Същият отговор.

— И едни французи. И разни от режима на Саддам Хюсеин. А също и едни от Хюстън, Тексас.

— Давай по същество, Хауърд, моля те. Нещо не ме бива в гатанките.

— Приятелят ти Лоримър е бил посредник — може би главният посредник — в благородната програма, наречена „Петрол срещу храни“. Което означава, че е знаел на кого се плаща. Това е достатъчно основание всички онези хора, които ти споменах, да искат да му видят сметката.

— Чакай да помисля.

На улицата изскочи регулировчик, наду свирката и вдигна ръка, за да спре прииждащия поток автомобили. Кенеди успя да спре върху пешеходната пътека. Докато Кастило наблюдаваше ранобудните парижани, тръгнали към кафенета, а после на работа, обмисляше дали Кенеди не се опитва да го излъже.

— Чарли, освен че е знаел прекалено много, има и други хора, които не са си получили парите от сделките. Говори се — зависи кой го казва — че сумата е между дванайсет и шестнайсет милиона долара.

— Боже!

— Да, Боже. И още един дребен факт. Тази работа доста се доближава до Алекс.

— Защо пък до Алекс?

— А според теб тези пари как циркулират? Може би по банков път? Или някой ги праща през UPS?

— Как?

— Сто хиляди американски долара, току-що излезли от печатницата, представляват толкова голям пакет. — Кенеди пусна волана, за да покаже колко. Все едно показваше кутия за обувки.

Регулировчикът отново наду свирката и пусна колоната.

— А Алекс ги разнася, така ли? — попита Кастило. — И никой не задава въпроси.

— Нали не очакваш да ти отговоря на този въпрос?

— Защо тогава ми каза всички тези неща?

— Алекс мисли, че си много по-умен, отколкото съм те преценил аз — отвърна Кенеди. — Той е решил, че ще успееш да откриеш негодника преди останалите и ще споделиш с него къде е.

— Извини ме пред Алекс и му кажи, че тази няма да я бъде. Искам мръсника жив, а не с бенка в средата на челото.

— Защо? За да ти каже кой го е погнал ли?

— Именно.

— Ти на наивен девственик ли ми се правиш? Въпросните хора са недосегаеми. Повярвай ми.

— Отговорът е не, Хауърд. Предай го на Алекс.

— Казах му аз, че ще стане така — изсъска Кенеди.

Бяха почти до Триумфалната арка. Кенеди зави по „Рю Пиер Шарон“ и спря.

— Слизай, Чарли. Разговорът приключи.

Без да каже и дума, Кастило слезе от автомобила. Кенеди потегли бързо.

Кастило се върна по Шанз-Елизе чак до „Крийон“.