Уилям Грифин
Заложникът (67)

(ДВЕ)

Кабинетът на секретаря на Вътрешна сигурност

Седемнайсета улица и Пенсилвания авеню, СЗ

Вашингтон, окръг Колумбия

11:20, 26 юли 2005

 

— Президентът ми каза, че сте си побъбрили — отбеляза почитаемият Матю Хол, секретар на Вътрешна сигурност. — Имаш ли нещо да ме питаш?

— Един важен въпрос — отвърна Чарли. — Войникът в мен се чувства неловко, защото не е наясно със старшинството в този случай.

— Накратко казано, отчет даваш само на президента — отвърна Хол. — Струва ми се, че знам какво точно ме питаш. Тъй като и аз се уча да бъда вашингтонски бюрократ, ще ти отговоря уклончиво. Когато ми съобщи решението си, се запитах защо съм извън играта. След това разбрах, че не съм. Важното е човек да може да отрече онова, което не му изнася. Сега мога честно да отговоря, ако някой пита, а някой със сигурност ще попита — или за да хване клюката, или за да се намеси, където не му работата — каква е връзката ми с теб, та мога да кажа с чиста съвест, че нямаме нищо общо. Ти не работиш за мен.

— По същия начин, ако някой пита шефа на президентския личен състав какво знае за К. Г. Кастило от Звеното за организационен анализ, той честно може да каже, че не знае нищо по въпроса. Ако ни хванат — което е много вероятно, — можем да се скрием зад решението на президента.

— Колкото повече се дистанцираш от Звеното за организационен анализ на президента, толкова по-добре. Затова той го крие зад гърба на Вътрешна сигурност. Що се отнася до това, че работиш под неговото пряко командване — има повече от достатъчно военни от капитани чак до полковници: адютантите, типовете, които разнасят „Футбола“^[1], например, които са му пряко подчинени, така че ако някой изобретателен репортер започне да души, можеш да отговориш, както са инструктирани те: „Много се извинявам, но задълженията ми в Белия дом са секретни. Налага се да се отнесете към Белия дом.“ Нали ме разбираш?

— Господине, всъщност исках да попитам колко от онова, което върша, да му казвам. Или на вас.

— Що се отнася до мен, ще му казвам всичко, което ти си ми казал, когато преценя, че трябва, и колкото преценя, че трябва. Президентът не се интересува от начина на изпълнение на дадена задача, а от крайния резултат. Това показва, че не съм вън от играта. Ще му съобщавам само онези неща, които изискват намесата му — например неща, за които той може да каже „Не, по дяволите, не можем да го направим; кажи му да спре незабавно.“

Той се поколеба и след малко запита:

— Нали ме разбираш?

— Да, господине.

— Добре. Кажи какво друго има.

— Само едно, господине. Помолих Том Макгайър да го свърши, но не съм сигурен — не ме разбирайте погрешно, искрено се възхищавам от способностите му — но наистина не съм сигурен, че ще се справи.

— Значи искрено се възхищаваш от способностите му, така ли? — попита Хол.

— Да, господине.

— Какво ще кажеш Том да поработи при теб?

— Възможно ли е, господине?

— Джоуел подхвърли, че ще ти бъде от голяма полза. Прав е. Да попитам ли Том?

— Много ще се радвам да е в екипа ми, господине — заяви Кастило и си помисли: „Току-що доказах, че и аз се уча да бъда вашингтонски бюрократ. Отговорът ми беше чиста проба лъжа и имаше за цел да заблуди човека. Вече знаех много добре, че Том иска да работи за мен и няма да има проблем.“

— Добре, ще го попитам. Какво според теб няма да успее да свърши Том?

— Да разбере какво прави агент Юнг от ФБР в Монтевидео. Ако е нещо секретно, няма да кажат на Том.

— Ти защо реши, че не върши онова, което са ти казали, че върши?

— Страхувам се, че няма да ви стане приятно, когато чуете подробностите.

— Учиш бързо — отвърна Хол. — Този тип има ли си малко име?

— Дейвид Уилям, господине. Младши.

Хол натисна говорителя на телефона.

— Мери-Елън, свържи ме с директор Шмит. Обезопасена линия, ако обичаш.

— Веднага, господин секретар — отвърна Мери-Елън Кенсингтън.

Той натисна отново копчето и погледна Кастило.

— Знам, че директорът на Централното разузнаване е уведомен за новото звено; обади ми се рано сутринта, за да разбере какво знам аз. Шмит обаче сигурно още не е разбрал. Това тук е мръсна игра, Чарли, която човек трябва да се научи да играе.

От интеркома прозвуча гласът на госпожа Кенсингтън.

— Директор Шмит е на първа, господин секретар. Линията е обезопасена.

Секретарят отново натисна копчето.

— Добро утро, Марк — поздрави сърдечно Хол. — Как си?

— Какво мога да направя за теб, Мат?

— Нали видя президентското решение във връзка с убийството на Мастърсън? — попита Хол, без да обръща внимание на резкия тон на Шмит.

— Не, не съм.

— По дяволите. Значи ще ни бъде доста трудно, Марк. Очевидно не мога да разговарям с теб преди да го видиш. Забрави, че съм го споменал. Нека тогава те помоля за нещо. Защо не звъннеш на главния прокурор да го попиташ какво ново става напоследък?

— Каква информация ти трябва, Мат? — попита Шмит, без да крие раздразнението си.

— Няма ли да е по-лесно, ако звъннеш на главния прокурор? Не искам да те закова още с първия изстрел.

— Каква информация ти трябва, Мат?

— Има един твой агент в посолството в Монтевидео. Казва се Дейвид Уилям Юнг, Младши. Предполага се, че работи по проблемите с пране на пари. Искам да ми кажеш каква с истинската му мисия.

— А ти защо си решил, че не се занимава с пране на пари?

— Връщаме се пак на територия, за която не мога да говоря повече. Знам, че е в играта, и се учудвам, че ти не знаеш.

— Ще проверя, Мат — отвърна Шмит. — После ще ти звънна.

— Информацията ми трябва спешно, Марк — не го оставяше Хол. — Затова ще те попитам след колко време ще ми позвъниш.

— Веднага щом мога. До обяд.

— Много ти благодаря, Марк. Задължен съм ти.

— За теб винаги, Мат.

Хол натисна копчето и прекъсна разговора.

— Видя ли как става? — попита той. — Обзалагам се на два долара, че Шмит е пипнал телефона, за да спипа главния прокурор. Прокурорът ще му разкаже за звеното и той трябва да се примири. Което ще подчертае, че съм бил уведомен преди него, което ще му подскаже, че не е чак толкова важна клечка, за каквато се има.

— Това е детинско.

— Напълно, но пък винаги се получава — отвърна Хол. — Успях да го подразня, така че казвай има ли още някой, когото искаш да ядосаме.

— Господине, когато ви потърси, можете ли да го помолите да се свърже с хората на ФБР в Париж — и Виена — и да ги помоли да ми осигурят каквото ми е необходимо?

— Ще му съобщя, че шефът на Звеното за организационен анализ иска всичката информация, с която разполагат, да му бъде предоставена и че с тях ще се свърже Кастило. — Замълча за момент, след това продължи: — Ще се свържа и с посланик Монтвейл и ще го накарам да предаде същото на представителите на ЦРУ в Париж и Виена. И в Монтевидео, ако искаш.

— Благодаря ви. Тогава няма да е зле, когато говорите с директор Шмит да го накарате да каже на хората си в Монтевидео да ми осигурят всичко, което поискам.

Хол кимна в знак на съгласие.

— Има ли друго, Чарли?

— Не се сещам за друго, господине.

— Нека тогава аз да те подсетя за нещо — продължи Хол. — Ще ни трябва човек, който да се оправя с документацията, човек, който знае как да се оправя във Вашингтон. Какво ще кажеш да говоря с Агнес Форбисън? Да я питам ли дали иска да работи с теб?

— Тя ще ми бъде от голяма полза.

— Веднага щом ми остане свободна минутка, ще говоря с нея — обеща Хол.