Уилям Грифин
Заложникът (61)

(ЧЕТИРИ)

Подполковник Макелрой, адютант на главнокомандващия, бе застанал до стълбите на „Глоубмастъра“.

— Господине — започна той, когато видя, че Кастило и останалите приближават — семейство Мастърсън са сами на борда.

— Казвам се Кастило. Бихте ли се качили, за да предадете на госпожа Мастърсън, че искам да поговоря с нея?

— Господине, госпожа Мастърсън помоли никой да не безпокои семейството.

— Изпълнете нареждането, подполковник — повиши глас полковник Торине.

— Слушам, господине — отвърна подполковник Макелрой и тръгна нагоре по стълбите.

Кастило погледна към товарната част на „Глоубмастъра“. Ефрейтор Лестър Брадли, облечен в парадна униформа, бе застанал мирно и разговаряше с капитан от морската пехота.

Кастило приближи.

— Много си издокаран, ефрейтор — отбеляза той.

— Благодаря, господине.

— Капитане, каква е ролята на ефрейтор Брадли по време на церемонията?

— Мога ли да попитам кой сте вие, господине?

— Казвам се Кастило.

— С други думи, капитане — добави полковник Торине, — той е най-важният човек тук.

Капитанът ги огледа любопитно, след това отговори на Торине:

— Господине, незабавно след церемонията, когато останките на сержанта бъдат пренесени в хангара, ефрейторът ще посрещне ковчега…

— Капитане — прекъсна го Кастило. — В Буенос Айрес съобщих на началника на ефрейтор Брадли, че той ще придружи тялото на сержант Маркъм до дома му. Сигурен съм, че това е било съобщено на приятелите на сержант Маркъм. Ще ви помоля да го уредите. Направете му място на церемонията.

— Господине, страхувам се, че това няма да бъде възможно…

— Действайте, капитане — нареди строго полковник Торине.

Капитанът се замисли за момент, след това се подчини.

— Слушам, господине.

— Благодаря ви — отвърна Кастило. — Ще се видим по-късно, Брадли.

— Слушам, господине.

Кастило забеляза, че госпожа Мастърсън слиза по стълбите, и забърза към нея.

— Радвам се да ви видя, господин Кастило. Баща ми е тук и колкото по-малко знае за заплахите, толкова по-добре. Той е с болно сърце.

— Разбирам — кимна Кастило. — Госпожо Мастърсън, това е господин Д’Алесандро. Чували ли сте за „Делта Форс“?

— Имаше един ужасен филм — намръщи се тя. — Да не би да искате да кажете, че е истина?

— Да, госпожо. Истинската „Делта Форс“ е съставена от най-добрите в Специалните части. Не са каквито ги представят във филмите, но са истински професионалисти. Господин Д’Алесандро е работил с „Делта“ дълги години и е довел двайсет и четири човека, които ще осигурят безопасността ви.

— Това много ме успокоява — въздъхна тя. — Много ми е приятно да се запознаем, господин Д’Алесандро.

— Моите съболезнования за съпруга ви, госпожо — наведе глава той. — Не биваше да се случва.

— Благодаря ви.

Кастило видя много висок, много слаб мъж в елегантен двуреден костюм да слиза по стълбите.

„Господи, колко прилича на Мастърсън! Единствената разлика са бялата коса и тънките мустаци!“

Мъжът се приближи до тях и се усмихна.

— Татко — започна Бетси Мастърсън. — Това са господин Кастило и господин Д’Алесандро. Господа, запознайте се със свекър ми, Уинслоу Мастърсън.

— Приятно ми е — Мастърсън протегна ръка. — Бихте ли ми казали кой от вас е господин Кастило?

— Аз, господине.

— Щях да ви потърся, господине, защото се сетих, макар и ненавреме, че сигурно ще искате да поговорите със снаха ми.

„Акцентът не е като на жител по Мисисипи, на фермер, на черен фермер от Мисисипи. Какъв е този акцент, по дяволите?“

— С какво мога да ви помогна, господине? — попита Кастило.

— Първо бих искал да ви благодаря за всичко, което сте направили за снаха ми…

— Господине, това е напълно ненужно…

— Позволете ми да продължа, господине.

— Извинете, господине.

— Освен това искам да ви попитам като представител на правителството — разговарях с подполковник Макелрой, който нямаше никаква представа за какво говоря — защо, в подобно положение, след като се предполага, че разполагате с всички ресурси на правителството, не сте успели да се свържете с Жан-Пол Лоримър?

Бетси Мастърсън и Кастило се спогледаха.

— Господине… — започна Кастило.

— Бащата на госпожа Мастърсън, посланик Лоримър, е силно притеснен, господин Кастило. И има основание. Той не е добре със здравето и не би трябвало да бъде подлаган на стрес.

— Татко… — започна Бетси Мастърсън.

— Моля те, остави господин Кастило да отговори на въпроса ми.

— Господине, не успяваме да открием господин Лоримър. Госпожа Мастърсън е запозната с проблемите…

— Нима? — попита Мастърсън и погледна снаха си.

— Не исках да ти обяснявам, докато баща ми слушаше.

Мастърсън кимна.

— Бих искал да ви обясня, господине — продължи Кастило, — но сега не е нито времето, нито мястото.

— Той е прав, татко — обади се отново Бетси Мастърсън.

— В такъв случай искам да разбера какво става час по-скоро — заяви Мастърсън. — Родителите ти ще бъдат в плантацията и няма да можем да ги изключим от разговора без… — Той замълча, замисли се, след това кимна, очевидно досетил се за нещо.

— Господин Кастило, имах намерение да ви поканя да останете при нас в плантацията.

— Не бих искал да се натрапвам, господине — опита се да протестира Чарли.

Мастърсън замахна с ръка.

— Има ли някаква причина да бързате? — попита Мастърсън. — Снаха ми и децата, и, разбира се, семейство Лоримър ще бъдат ли в безопасност, ако не сте там?

— Да, господине, сигурен съм, че ще бъдат. Освен щатската полиция, към която сте се обърнали за помощ, господин Д’Алесандро и хората му…

— Мислиш за „Бел Визаж“ ли? — намеси се Бетси Мастърсън.

— А ти какво мислиш за „Бел Визаж“! — попита Мастърсън.

— Там е добре, татко — отвърна тя. — Никой няма да ви безпокои там.

— Значи всичко е уредено. Значи, когато кортежът се отправи към плантацията, отиваме в „Бел Визаж“. Ще поговорим на спокойствие, след това ще отидем в плантацията. Можете да пътувате с мен. Какво ще кажете?

— Господине, нямам представа какво е „Бел Визаж“.

— Адът на комарджиите на крайбрежието. Там никой няма да ни притеснява.

— Както прецените, господине. Има един проблем. Трябва да се свържа с братовчед си.

— Братовчед ли? Сега пък за какво става въпрос?

— Извинете — прекъсна ги Торине. — Чувам, че оркестърът започна.

— Чарли, аз ще поема нещата, докато пристигнеш в… плантацията — обади се Вик Д’Алесандро, когато забеляза, че подполковник Макелрой се приближава към тях. — Полковник, ти с мен ли ще дойдеш, или ще останеш с Чарли?

— Чарли? — обърна се към него Торине.

— Ще се видим в плантацията — реши Чарли.

— Ти остани тук, миличка — разпореди се Уинслоу Мастърсън. — Ще отида да взема вашите и децата. — Той тръгна нагоре по стълбите, след това спря и се обърна. — Ако ви видят с мен, господин Кастило, може някой да прояви интерес, който е нежелан и за двете страни. Ще стигнете ли до „Бел Визаж“ сам?

— Да, господине.

— В такъв случай ще ви чакам там — отвърна Уинслоу Мастърсън и отново пое нагоре по стълбите.

Кастило погледна Вик Д’Алесандро.

— Имаш ли автомобил, Вик?

— Нито един свободен, Чарли.

— Можеш ли да се свържеш с някого от Тайните служби по радиостанцията?

Д’Алесандро кимна.

— Кажи, че ще ми трябва един „Юкон“ веднага, но не мога да кажа за колко време.

— Ще те послушат ли?

— Ти ще им кажеш, пък да видим какво ще стане.

Д’Алесандро наклони глава на една страна.

— Чуваш ли ме, Огилви? — попита той.

Госпожа Мастърсън го наблюдаваше с огромно любопитство.

— Той има микрофон — обясни Кастило.

— Господин Кастило иска „Юкон“ при „Глоубмастъра“ незабавно — заяви Д’Алесандро. Последва мълчание. — Каза ми само, че иска „Юкон“ веднага.

Д’Алесандро се изпъна и съобщи:

— Идва, Чарли.

— Кажи им сега да открият Фернандо Лопес — това е братовчед ми, предполагам, че е във ВИП залата, те знаят къде да го намерят — и да го доведат тук.

Д’Алесандро наведе глава и повтори заповедта, след това потвърди.

— Ще го направят.

Бетси Мастърсън срещна погледа на Кастило.

— Свекър ми много прилича на Джак, нали?

— Да, госпожо, и аз мислех за същото.

— Игра на гени — отвърна тя.