Първото, което забеляза, когато влезе, бе, че интериорът с нищо не прилича на другите „Боинг 747“, които бе виждал. Вместо редиците седалки, той видя президентския печат на кремава стена — дълга поне петнайсет метра — от лявата страна чак до самия й край.

Второто, което забеляза, бе агент на Тайните служби, застанал в коридора отляво. Кастило бе чувал, че апартаментът на президента е на носа на самолета, и реши: „Този тук пази президента“, когато чу гласа на втори агент. Този му беше познат.

— По коридора чак до вратата — посочи Джоуел Исаксън. След това добави: — Радвам се да те видя, Чарли.

Кастило разтърси ръката на Исаксън, без да каже и дума.

Вратата бе в края на коридора. Когато Кастило приближи, се появи нов агент от Тайните служби и отвори.

Той влезе и се озова в сравнително просторна конферентна зала. Имаше голяма маса с осем кожени стола. Всичките бяха снабдени с колани.

Около масата бяха насядали държавният секретар, доктор Натали Кохън, секретарят на Вътрешна сигурност, почитаемият Матю Хол; директорът на Националното разузнаване, посланик Чарлс Монтвейл; и генерал Алън Нейлър, главнокомандващ Централното командване. Президентът на САЩ се бе отпуснал на кожено канапе до вътрешната стена и говореше по телефона.

Когато видя Кастило, той се усмихна, даде му знак да влезе и да се настани до масата. Когато забеляза полковник Торине, махна и на него да влезе и да седне.

Държавният секретар и секретарят на Вътрешна сигурност се усмихнаха на Чарли. Генерал Нейлър му кимна, а директорът на Националното разузнаване го погледна със смесица от любопитство и неодобрение.

Президентът продължи да говори по телефона.

— Миличка, Чарли Кастило току-що влезе. Ще ти позвъня по-късно.

Президентът остави слушалката на стената и приближи до Кастило. Чарли понечи да се изправи, ала президентът махна с ръка и не му позволи, след това стисна дланта му.

— Радвам се да те видя, Чарли — започна той, след това се обърна към Торине. — И вас също, полковник. Малко се учудих, че вие сте на „Глоубмастъра“, но след това се сетих, че няма защо да се чудя. Вие двамата с Чарли сте нещо като екип, нали така?

— Да, господине, може и така да се каже.

— Навън още ли е горещо? — попита президентът, мина на челното място на масата и седна.

— Горещо и влажно, господине — отвърна Чарли.

— Разумните хора не идват в Мисисипи насред лято — заяви небрежно президентът — нито пък в Минесота посред зима. Разумните хора отиват в Северна Каролина, за да останат там целогодишно.

Всички се разсмяха по задължение.

— В момента има две неща — стана сериозен президентът. — Първо, тъй като не мога да остана за погребението колкото ми се иска, ще направим фотоцеремония, когато госпожа Мастърсън придружава свалянето на ковчега от самолета. Ще има и оркестър. В момента го уреждат. Доколкото разбрах, разполагаме с около петнайсет минути. Това е достатъчно време, за да задействаме второто.

Той бръкна под масата и извади износено кожено куфарче. Отвори го, извади два комплекта документи и ги подаде на генерал Нейлър.

— Прочетете ги, генерале.

— Веднага, господине.

Нейлър ги извади, погледна ги за момент, след това зачете.

— „Строго секретно по заповед на президента.“

— „Белият дом, Вашингтон, окръг Колумбия, 25 юли 2005.“

— „Президентът постановява:“

— „Бе установено, че убийството на Дж. Уинслоу Мастърсън, заместник-посланик на САЩ в посолството в Буенос Айрес, Аржентина; похищението на съпругата на господин Мастърсън, госпожа Елизабет Лоримър Мастърсън; убийството на щаб-сержант Роджър Маркъм от морската пехота на САЩ и опитът за убийство на специален агент Елизабет Т. Шнайдер от Тайните служби разкриват недвусмислено съществуването на терористичен замисъл, който цели да нанесе сериозни щети на интересите на Съединените щати, на дипломатическите мисии и граждани, следователно проблемът не може да бъде пренебрегнат.“

— „Бе установено, че усилията и действията, предприети от американското правителство за откриването и спирането на индивидите, извършили тези терористични актове, и за предотвратяването на други подобни, налагат използването на тайни методи на действие.“

— „Незабавно да бъде създадено тайно звено за откриване самоличността на терористите, извършили убийствата и похищението. Новото звено ще се нарича Звено за организационен анализ към Вътрешна сигурност. Звеното ще разчита на финансова подкрепа от президента. Кадрите на звеното ще бъдат посочвани от командващия звеното и одобрявани от президента.“

— „Майор Карлос Г. Кастило от Специалните части на Американската армия се назначава за командващ на звеното за организационен анализ. Решението влиза в сила незабавно.“

Генерал Нейлър спря да чете и вдигна поглед към президента.

— За свидетел на създаването на новото звено е посочена госпожица Кохън в качеството си на държавен секретар, господин президент.

Единственият звук в стаята бе климатикът, който бълваше хладен въздух.

— Тази оглушителна тишина, майор Кастило — заяви тихо президентът — ми подсказва, че всеки един от присъстващите се опитва да измисли правдоподобна причина защо да се откажа от звеното и как по-дипломатично да ми поднесе аргументите си. Затова, позволете ми да ви спестя усилията. Решението ми не подлежи на коментар.

Президентът огледа седналите около масата и продължи:

— Не само че искам негодниците, които застреляха Мастърсън и сержант Маркъм, да бъдат заловени, ами искам да изпратя послание на онзи, който стои зад това деяние и си въобразява, че убийството на американски дипломат ще му се размине безнаказано, да разбере, че този президент ще бъде безпощаден и няма да позволи подобно нещо да се случи отново.

— Господин президент — обади се посланик Монтвейл. — Позволете да попитам какво общо имам аз с майора?

— Радвам се, че попита, Чарлс — отвърна президентът. — Нека сега да се уверим, че всички са наясно. Това се отнася и до Натали, и Том, разбира се, и до останалите секретари, и до главния прокурор. И вие, и те ще му осигурявате всичко, което той прецени, че му е необходимо, за да изпълни докрай мисията, която съм му възложил. Затова пък той е отговорен само и единствено пред мен. Наясно ли сте всички?

— Много е възможно да възникнат проблеми…

— Чарлс, ще ги обсъждаш с майор Кастило — прекъсна го президентът. — Нали ме чу, че въпросът не подлежи на обсъждане?

— Да, господин президент.

— Това беше основното — заяви президентът. — Сега искам господин Кастило да ни каже докъде сме стигнали и какво ще предприемем оттук насетне. — Той погледна Кастило. — Казвай, Чарли.

Кастило едва сега усети, че е седнал с изпънат гръб на самия край на стола, също като дете, което се страхува да не изпусне и дума, казана от по-възрастните.

Понечи да се изправи в знак на уважение.

„Я чакай малко!

Ако го сторя, ще излезе, че един нищо и никакъв майор докладва на по-висшестоящите и че очаква от тях мъдри думи и напътствия.

Доколкото разбирам, президентът не иска подобно нещо от мен.“

Вместо да стане, той се отпусна назад в стола и скръсти ръце на гърдите си, сякаш за да събере мислите си, което не бе далече от истината.

Забеляза, че генерал Нейлър и полковник Торине го наблюдават с искрено недоумение.

„Я да видим дали ще ми се размине.“

— Господин президент — започна той и се изправи. — Когато господин Дарби разпитваше госпожа Мастърсън в Немската болница — господин Дарби е представителят на ЦРУ в Аржентина и близък приятел на семейство Мастърсън, — тя заяви, че не знае абсолютно нищо за похитителите си. Тогава реших, че лъже…

— Ти ли, майоре, реши, че лъже? — прекъсна го нагло Монтвейл.

— Да, посланик Монтвейл, аз реших — отвърна Чарли и срещна погледа му. — По-късно и господин Дарби, и посланик Силвио се съгласиха с преценката ми.

— За какво е излъгала, Чарли? — попита президентът.

— По-скоро пропусна да каже някои неща, господине, не мога да кажа, че е излъгала. Тогава каза, че не помни никакви подробности около отвличането. Не й повярвах.

— Очевидно жената — намеси се отново Монтвейл — е била под стрес…

Президентът вдигна ръка, за да накара Монтвейл да замълчи.

Кастило погледна президента, след това продължи:

— Тъкмо преди да излетим от „Езейза“ — летището на Буенос Айрес — дадох на госпожа Мастърсън отличието, Великия кръст на Освободителя, който бе закачен върху знамето на ковчега лично от президента на Аржентина. Тя изрази пред мен съжалението си за смъртта на сержант Маркъм и за състоянието на специален агент Шнайдер. Не бях твърде любезен с нея. Тъкмо се бях върнал от болницата, където специален агент Шнайдер беше с обездвижена челюст след тежка операция, а секунди преди това бях минал покрай ковчега на сержант Маркъм. — Тогава й казах, че ако е била искрена, Маркъм може би щеше да е жив, а Шнайдер нямаше да лежи простреляна на три места.

— Ти си я нарекъл лъжкиня в лицето, така ли, Чарли? — попита Натали Кохън, неспособна да повярва.

— Да, госпожо, точно така.

— Каква беше реакцията й? — попита тихо президентът.

— В момента не реагира, господине, но тъкмо преди да сляза от самолета, ми каза, че след като е вече в Съединените щати, може да говори. Разкри, че похитителите са искали да разберат къде е брат й…

— Брат й ли? — попита президентът.

— Жан-Пол Лоримър, господине. Работи за Обединените нации в Париж. Госпожа Мастърсън твърди, че похитителите са заплашили да убият децата й, ако не им каже, а ако спомене и дума, щели да убият и децата, и семейството й. Убили господин Мастърсън, за да докажат колко са сериозни намеренията им.

— Мама му стара! — възкликна президентът на САЩ.

— Господин президент — намеси се госпожа Кохън, — вече няколко дни се опитваме да открием господин Лоримър, но без успех. Знаем само, че не е в апартамента си, а не е и на работа.

— Госпожа Мастърсън каза, че няма никаква представа къде се намира брат й — каза Кастило.

— Защо, майоре — попита Монтвейл, — госпожа Мастърсън е решила да се довери на вас, а не на посланик Силвио или на семейния приятел от ЦРУ?

— Сигурно защото вече сме в Щатите — отвърна Кастило.

— Разрешете да се намеся, господин президент — обади се Торине.

Президентът кимна.

— Бях свидетел на разговора между майор Кастило и госпожа Мастърсън — призна Торине. — Причината да се довери на майор Кастило са били думите на господин Дарби за майора.

— По-точно? — попита Монтвейл.

— Очевидно, господине — отвърна Торине, — господин Дарби е казал на госпожа Мастърсън, че майор Кастило е — цитирам дословно — „непоклатим мъжага, точно човекът, който би искал да е в твоя ъгъл, когато те хванат натясно.“

Президентът наклони глава на една страна и се усмихна.

— Този път съм напълно съгласен с мнението на представител на ЦРУ. Това, предполагам, е достатъчно красноречив отговор на въпроса ти, Чарлс.

— Да, господин президент.

Кастило забеляза, че генерал Нейлър тихо кашля. От опит знаеше, че това е начинът му да прикрие усмивката си.

„Майната ти, посланик Монтвейл, надут тъпанар!“, мислеше си Чарли, след това се овладя.

„Пак ли започваш, глупако?

Задължително трябва да се опиташ да се сработиш с Чарлс Монтвейл, директора на Националното разузнаване.

Видяхте се преди десет минути и той вече реши — сигурно има защо — че К. Г. Кастило е един арогантен дръвник, на когото трябва на бърза ръка да му се покаже къде му е мястото.

Най-лошото, което можеш да причиниш на тип като Монтвейл, е да го унижиш пред колегите му и пред президента на САЩ. Нито ще забрави това, нито ще ти прости.“

— Чарли, защо според теб на тези хора им трябва братът? — попита президентът. — И кои са те според теб?

— Нямам никаква представа, господин президент — призна Чарли. — Но мисля, че ако поговоря с него — стига да го открия, — много неща ще се изяснят.

— От Обединените нации казват, че не знаят къде е, така ли, Натали? — попита президентът.

— Опитахме се да се свържем с него, когато отвлякоха госпожа Мастърсън, за да съобщи той на семейството, тъй като баща им, посланик Лоримър, има сериозни проблеми със сърцето. Така и не успяхме да го открием. Всичко, което успяха да разберат от посолството ни в Париж, бе, че колата му е в гаража, дрехите — в апартамента, все едно че е заминал някъде на почивка. Очевидно той сам си е бил шеф и е ходел където реши и когато реши.

— Тези негодници убиха, за да покажат колко много им трябва въпросният Лоримър — натякна президентът. — Животът му е в опасност. Няма ли да съобщите на Обединените нации? Те да не би да искат да се измъкнат?

— Господине, предполагам, че Обединените нации и в Ню Йорк, и в Париж знаят за убийството на Мастърсън.

— Но не знаят какво госпожа Мастърсън е казала на Чарли, нали?

— Не, господине. Веднага ще се свържа по телефона с посланика ни в ООН и ще му разкажа, ако разрешите.

— Предпочитам да не го правите — намеси се Кастило.

— Защо не? — попита любопитно Натали Кохън без да се обижда.

— Нещо ми подсказва, че не бива да го правим.

Държавният секретар погледна президента. Той бе замислен.

— Искам да ви кажа нещо важно, така че внимавайте. — Ще се съобразим с усета на Кастило не защото съм съгласен с него, а защото не съм сигурен, че ще стане по-добре, ако го пренебрегнем. Освен това аз съм единственият, който може — и от време на време ще го правя — да пренебрегва мнението и решенията му. Разбрахме ли се?

— Да, господине — примири се секретар Кохън.

— Какво смяташ да правиш, за да откриеш липсващия брат, Чарли?

— Ще замина за Европа, за да се опитам да го намеря.

— Кога?

— Веднага щом се уверя, че госпожа Мастърсън и децата й са на сигурно място, господине. Дал съм й думата си, че ще бъде в безопасност.

— Ще бъде — потвърди президентът. — Забеляза ли приятелите си от „Делта Форс“, Чарли?

— Да, господине, забелязах ги.

— Главният прокурор се съгласи с мен, че положението изисква намесата на войската за осигуряване защитата на семейство Мастърсън. Очевидно времето им е ограничено и те не могат да останат да ги пазят вечно, но поне за момента семейство Мастърсън са на сигурно място.

— Госпожа Мастърсън беше помолила специален агент Шнайдер да потърси частен детектив. Ще направя каквото мога по въпроса.

— И заминаваш за Европа веднага след като приключиш с всичко това, така ли?

— Да, господине.

— Искаш ли да пътуваш до Вашингтон с нас? Предполагам, че от Вашингтон ще стигнеш до Европа по-бързо, отколкото от Билокси.

— Господине, помолих братовчед си да докара семейния самолет тук. Предпочитам да използвам него.

— Няма ли да вземеш „Еър Форс“? Някой „Гълфстрийм“?

— Според мен, господине, е по-добре да използвам цивилен самолет. Не се набива толкова на очи.

— Да не говорим колко скъпо излиза. По този въпрос мислил ли си? Кой ще плаща?

— Господине, последния път, когато го използвахме — по време на операцията за „727“, пътувахме с него от Мексико до Коста Рика, — бе даден под наем на Тайните служби. Надявах се да успеем и този път да направим така.

Президентът погледна секретар Хол. Тайните служби бяха станали част от Вътрешна сигурност.

— Ще има ли проблем, Мат?

— Не, господине — отвърна Хол и добави: — Тук е, Чарли. Фернандо е в хангара, където… ще проведем церемонията.

— Добре, тогава — реши президентът. — Има ли нещо друго? Екипировка, хора, какво ти трябва?

— Списъкът е дълъг, господине.

Президентът му даде знак да продължи.

— Искам да спра във Форт Браг и да взема сателитна радиостанция от „Грей Фокс“ и радист. Искам още една, която да бъде инсталирана в комплекса „Небраска“, а трета — изпратена в посолството в Аржентина, също с радист.

— Това не е проблем, нали, генерал Нейлър? — попита президентът.

— Абсолютно никакъв, господине. Веднага ще съобщя на генерал Макнаб.

— Нещо друго, Чарли?

— Да, господине. Искам да взема назаем един от пилотите на полковник Торине, който е правил презокеански полети. Аз никога не съм летял през океана.

— И това не би трябвало да е проблем, нали, полковник?

— За съжаление, проблем има — намеси се Торине. — Досега не си бях давал сметка, че майор Кастило не е достатъчно доволен от летателните ми умения. Аз съм съсипан и безкрайно унизен.

— Искаш да кажеш, че искаш да пилотираш неговия самолет ли? — попита с усмивка президентът.

— Разбира се, господине.

— Значи въпросът е решен — заяви президентът.

— Благодаря — обърна се Кастило към Торине.

Президентът погледна часовника си.

— Не разполагаме с повече време. Трябва да си сменя ризата. През това време ти можеш да продължиш със списъка със заявките.

Той излезе от конферентната зала.

Кастило усети студения поглед на Монтвейл.

— Какво друго можем да направим за теб, майоре? — попита той, като наблегна на „майор“.

Кастило погледна държавния секретар.

— Ще ми трябва малко помощ с паспортите ми, госпожо.

— Паспорти в множествено число ли чух? — попита Монтвейл.

— Влязох в Аржентина с немския си паспорт…

— Моля? — прекъсна го Монтвейл.

— Майор Кастило има двойно гражданство, господин посланик — повиши глас генерал Нейлър, неочаквано и рязко. — Понякога използва немската си националност — при това винаги много разумно — когато изпълнява някоя тайна мисия.

„Да не би любещият чичо Алън да ми се притече на помощ?

Или го направи, защото отношението на Монтвейл започна да го дразни прекалено много?

Може би и двете. В една от безкрайните си лекции, преди да отида в «Уест Пойнт», той ми каза да не забравям, че когато си извоювам ранг и положение, не бива да се самозабравям пред останалите, особено в присъствието на други.

Което аз пренебрегнах, когато смачках просто за удоволствие лейтенанта гвардеец, и то пред ефрейтор Лестър Брадли, който не пропусна нито една моя дума.

Което, разбира се, доказва, че съвсем не съм добрият офицер, за какъвто се представям.“

— Продължете, майоре — нареди Нейлър.

— Генерале, Госингер е записан в имиграционните…

— Госингер ли? — прекъсна го отново Монтвейл. — Кой е Госингер?

Този път държавният секретар се притече на помощ на Кастило.

— Чарлс — заговори тя. — Може би няма да е зле, ако оставим майор Кастило да довърши поне едно изречение, преди да му се нахвърлим с въпроси.

В първия момент Монтвейл я зяпна вбесен. След това, очевидно прецени, че Натали Кохън като държавен секретар е не само най-висшестояща в кабинета на президента — което означава, че има най-много власт сред събралите се, — но е и близка приятелка с президента, следователно не бива да я ядосва.

— Извинете, майоре — кимна Монтвейл. — Продължете, ако обичате.

— Аржентинците знаят, че Госингер е влязъл в страната, доктор Кохън — продължи Кастило. — Но нямам печат на излизане. Просто късметът ми се усмихна, защото не ми се наложи да извадя за проверка американския си паспорт, който няма входен печат, нито германския, който щеше да съсипе прикритието ми. Така че официално Госингер е все още в Аржентина и ми се иска да го изтеглим оттам.

— Ясно — отвърна тя. — Предлагам да ви издадем нов американски паспорт, който по очевидни причини няма да има печати, а след това ще накараме ЦРУ да ви направят изходен печат на немския паспорт. В отдела им по документация работят виртуози. — Тя погледна Монтвейл. — Нали така, Чарлс?

— Изглежда това е най-доброто решение — примири се Монтвейл.

— Ще ми трябва снимка — продължи доктор Кохън.

— В бюрото ми в комплекс „Небраска“ има — обясни Кастило.

— Чарли, ако ми дадеш и двата си паспорта, преди да приключим тук — предложи секретар Хол, — ще накарам Джоуел Исаксън да вземе снимката, след това да оправи всичко в Ленгли. Той познава когото трябва. — Обърна се към Монтвейл. — Нали може така, Чарлс?

— Каквото е необходимо, за да се свърши по-бързо работа.

— Искаш ли аз да се обадя на директора на Централното разузнаване, Чарлс, или предпочиташ ти да му позвъниш? — попита Натали Кохън.

— Ще му се обадя — реши Монтвейл.

— Нещо друго, Чарли? — попита тя.

— Да, госпожо, още едно нещо. Има агент на ФБР, изпратен в посолството ни в Монтевидео. Казва се Дейвид Уилям Юнг Младши. Беше изпратен в Буенос Айрес след похищението на госпожа Мастърсън, защото бяха необходими хора с опит в отвличанията.

— Какво той? — попита Монтвейл.

— Проявява прекомерен интерес към мен — призна Кастило.

— И аз бих проявил, ако съм агент на ФБР и сложат някакъв младок, армейски майор, да се разпорежда с всички — сопна се Монтвейл.

Кастило погледна Кохън и Хол и по погледите им разбра, че са разбрали за какво става въпрос.

— И второ — продължи Чарли, — източник, на когото разчитам, бивш висш офицер от ФБР, който познава специален агент Юнг, ми каза, че не вярва Юнг да се занимава с онова, с което се твърди, че се занимава, а именно пране на пари.

— Опитът отдавна ми е показал, че ФБР не се доверява на аутсайдери — намеси се отново Монтвейл. — И кой точно ги каза…

Вратата се отвори.

Джоуел Исаксън надникна в конферентната стая.

— Моля да ме извините.

— Президентът моли господин Кастило да го придружи.

— Искам да знам с какво се занимава Юнг — заяви бързо Чарли.

Държавният секретар кимна. Секретарят на Вътрешна сигурност вдигна палци.

Кастило се изправи и бързо тръгна към вратата.

— Чарли — подвикна Хол. — Източникът да не би да е приятелят от Виена?

— Да, господине.

— В миналото беше надежден, нали? — попита Хол.

— О, да, господине — потвърди Чарли и излезе.

Исаксън затвори вратата.

— Той не ми отговори на въпроса — заяви Монтвейл.

— Президентът го повика, Чарлс — обясни Хол.

— Не съм свикнал разни дребни офицерчета да не отговарят на въпросите ми, когато ги питам нещо, и, честно казано, отношението му никак не ми харесва — продължи да се перчи Монтвейл.

— Чарлс — обади се държавният секретар. — Може ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Доколкото на мен ми стана ясно от тази среща, поне така даде да се разбере президентът, поне той се доверява на Чарли, нещо, което ти може и да не одобряваш…

— Разбрах ти намека — прекъсна я саркастично Монтвейл.

— Доколкото аз разбрах от тази среща, Чарлс — обади се и секретар Хол, — президентът даде ясно да се разбере, че Чарли Кастило дължи обяснения единствено и само на него. Да не би да не съм разбрал?

Монтвейл погледна държавния секретар за помощ. След като стана ясно, че тя няма да каже и дума, той стана.

— Трябва да се освежа преди церемонията. Един господ знае колко време ще стоим на жегата и влагата…

Към следващата част или към съдържанието

Уилям Грифин Заложникът (58)

Метаданни

Данни

Заложникът

Информация

История

Сваляне / Връзки

ХII.

(ЕДНО)

Уилям Грифин
Заложникът (58)