Уилям Грифин
Заложникът (56)

(ТРИ)

Международно летище „Министър Пиастрини де Езейза“

Буенос Айрес, Аржентина

11:10, 25 юли 5005

 

Полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили в авиаторски гащеризон бе застанал на пистата до отворената рампа на „Глоубмастър III“, когато пристигна първият конвой.

Отдаде чест, когато госпожа Мастърсън и децата й, заобиколени от охраната, доближиха рампата.

— Казвам се Торине, госпожо Мастърсън. Аз съм вашият пилот. Последвайте ме, ако обичате.

Тя му се усмихна, ала не каза нищо.

Той ги поведе към огромната товарна част на самолета, покрай завързания ковчег на щаб-сержант Роджър Маркъм. Морският пехотинец сержант, застанал край главата на ковчега, издаде тиха команда и заедно с втория при краката отдадоха чест.

Торине поведе семейство Мастърсън по стъпалата към салона зад пилотската кабина. Тук имаше места за втори екипаж — две редици, общо осем, които се превръщаха в легла, ако се махнеше облегалката за ръка по средата.

Торине настани семейство Мастърсън на първия ред, откъдето децата можеха да виждат кабината на пилота, показа им къде са тоалетните и им предложи кафе или кока-кола. Никой не пожела.

— Ще се върна след малко — обясни той. — Веднага щом всички се качат.

Госпожа Мастърсън кимна, усмихна се насила, ала не каза нищо.

Торине се върна при рампата, където го чакаше сивокос старши сержант ВВС.

— Как върви? — попита Торине.

— Имаме бонус — отвърна той. — Доставили са ни вино с обяда и вечерята.

— Което, ти, разбира се, си отказал с огромна благодарност, защото знаеш, че алкохолът на борда на американските Военновъздушни сили е строго забранен.

Старши сержантът се разсмя.

— Хубава храна — отвърна той. — Пиле и макарони за обяд, филе миньон и варена сьомга за вечеря. При това ни излезе евтино.

— Слушалките?

Старши сержанта му подаде безжични слушалки.

— Благодаря — отвърна Торине.

Старши сержантът посочи терминала. Втори конвой от „Юкони“ и охранителни автомобили приближаваше „Глоубмастъра“.

К. Г. Кастило слезе от беемвето на посолството и тръгна към рампата. Морски ефрейтор се приближи до багажника и извади багаж, след това последва Кастило към рампата.

— Остави багажа вътре, ефрейтор, след това сядай — нареди Кастило и се обърна към Торине. — Добро утро, господине.

— Как е тя, Чарли?

— Обездвижили са й челюстта — обясни Кастило. — Беше будна и в сравнително добро състояние, когато я оставих.

Торине поклати съчувствено глава.

— Преди пет минути разговарях с подполковник Нюли. Увери ме, че на „Гълфстрийм“ има всичко необходимо за прекарването на болен, и трийсет минути след като му съобщим, ще бъде готов за излитане.

— Благодаря.

— Старши сержант Дотерман, това е майор Кастило.

Дотерман козирува.

— Полковникът ми е разказвал много за вас, господине.

Подаде му безжични слушалки.

— Интеркомът е горе — обясни той и посочи едно копче. — Долу е радиостанцията на пилота.

Кастило огледа слушалките и си ги сложи.

— Гласово активиране — уточни Дотерман.

Кастило духна в малкия микрофон, след това кимна, за да покаже, че разбира и че устройството работи.

Обвитият в американско знаме ковчег на Дж. Уинслоу Мастърсън, качен на раменете на гвардейците, бавно приближаваше рампата.

— Най-добре да се кача пръв, Чарли — каза Торине. — Дотерман ще ми каже, когато всички са на борда.

— Слушам, господине — отвърнаха почти едновременно Кастило и Дотерман.

Почетната гвардия бавно пристъпваше към рампата с ковчега.

Дотерман ги последва вътре, за да провери дали ковчегът е поставен където трябва и завързан. Кастило остана да гледа и забеляза, че го поставят пред ковчега на щаб-сержант Маркъм. Реши, че сигурно ще свалят първо Мастърсън.

— Как е специален агент Шнайдер? — попита посланик Силвио и гласът му стресна Кастило.

Когато се обърна, той видя госпожа Силвио, Алекс Дарби и още една жена, вероятно госпожа Дарби, застанали край рампата.

— Беше будна, когато тръгнах от болницата. Обездвижили са челюстта й.

Посланикът представи госпожа Дарби, след това каза:

— Ако нямаш нищо против, съпругата ми и госпожа Дарби ще отидат в болницата, за да не е сама.

— Чудесна идея. Благодаря ви — отвърна Кастило и внезапно му хрумна нещо. — Къде е Сантини?

Дарби посочи.

Тони Сантини, стиснал пушка М–16 като ловец, бе застанал на стъпенката на жълт пожарен автомобил.

Когато видя, че Кастило гледа към него, му махна с ръка.

— Алекс — заговори Чарли, след като помаха на Тони, — благодари му и му кажи, че ще му се обадя.

— Ще кажем на семейство Мастърсън довиждане и тръгваме — каза посланик Силвио.

Кастило кимна.

Щом влязоха, лейтенантът от гвардията тръгна надолу по рампата към Кастило и отдаде чест.

— Добро утро, лейтенант — поздрави Кастило. — Това беше добре. И в катедралата, и тук.

— Благодаря ви, господине — отвърна лейтенантът, след това подаде на Чарли панделка със златен медал.

— Великият кръст на Освободителя на господин Мастърсън. Позволих си да го сваля от знамето, господине.

— Браво, лейтенант. Благодаря. Нямаше ли кутия?

— Поне аз не видях, господине.

Кастило се огледа, за да е сигурен, че никой не ги наблюдава, след това пъхна медала в джоба на панталона си.

— Ще се погрижа госпожа Мастърсън да го получи. Благодаря.

— Господине! — Сержантът козирува отново и слезе от рампата.

Кастило остана загледан след него. „Разликата между мен и този шантав млад офицер е, че когато излязох, вече бях възпитаник — както генерал Нейлър се изразява «под вредното влияние» — на генерал Брус Дж. Макнаб, бях успял да попия част от презрението му към лъскавите униформи в армията и да повярвам, че най-важното е да си свършиш работата и да опазиш хората си, а ако някое правило вземе да ти се пречка, просто го пращаш по дяволите.“

Посланик Силвио, Алекс Дарби и съпругите им излязоха навън.

Дарби подаде мълчаливо ръка, а след като и съпругите сториха същото, понечи да им помогне да слязат. Посланик Силвио също протегна ръка.

— Нали пак ще се видим? — попита той.

— Да, господине, сигурен съм, че ще се видим — отвърна Кастило и си спомни нещо. — Вече няма да ми е необходим, господине — каза той.

Извади деветмилиметровия „Берета“, извади патрона от цевта и го подаде на посланика, който с едно движение го втъкна под колана си.

— Muchas gracias, mi amigo — въздъхна посланикът. — И нямам предвид само пистолета.

След това докосна Кастило по рамото и слезе бързо по рампата. Незабавно след това командосите дотичаха и се качиха. Щом и последният влезе вътре, моторите забучаха и рампата започна да се вдига.

Кастило видя старши сержант Дотерман на пулта за управление на рампата и в следващия момент чу гласа му в слушалките.

— Всички са на борда, полковник, затварям вратата.

— Ясно — прозвуча гласът на Торине. — Стартирам номер три.

Пет секунди по-късно Дотерман докладва:

— Всичко е затворено, полковник.

— Ясно. Стартирам номер две.

Кастило погледна Дотерман.

Дотерман му се усмихна и го подкани да влезе пръв. Кастило отвърна на усмивката.

„Сега трябва да дам на госпожа Мастърсън медала на съпруга й.

Майната й. Точно сега нямам желание да я виждам.“

Кастило се отпусна на най-близката седалка до един от командосите и стегна колана. След това нагласи слушалките на вълните на радиостанцията.

— „Езейза“, американски „Еър Форс нула три осем едно“ — прозвуча гласът на Торине. — Готов за рулиране.

Десет секунди по-късно „Глоубмастър III“ потегли.

 

 

Още набираха височина, когато Кастило разкопча колана и се отправи напред. Спря, извади Великия кръст на Освободителя, сгъна копринената панделка и се приближи към госпожа Елизабет Мастърсън.

— Госпожо Мастърсън — започна той и протегна ръка. — Офицерът от гвардията е свалил медала от знамето и ме помоли да ви го предам.

Тя го взе, остана загледана в отличието, след това тихо каза:

— Благодаря ви.

Пусна медала в чантата си.

Когато вдигна глава отново, Кастило бе тръгнал назад.

— Господин Кастило — повика го тя.

Той спря. Когато разбра, че той няма намерение да се върне при нея, жената разкопча колана и тръгна към него.

— Исках да ви благодаря за всичко, което направихте — започна тя. — И да ви кажа, че искрено съжалявам за госпожица Шнайдер и за щаб-сержанта.

Кастило не отговори. Погледът му премина през нея, докато си повтаряше да не се поддава на огорчението. Когато я погледна отново, сцената на надупченото от куршуми беемве отново изплува в главата му.

— Името му беше Роджър Маркъм. Щаб-сержант Роджър Маркъм, госпожо Мастърсън. Беше на двайсет години. По моя преценка бе изключително приятен млад човек, който щеше да е все още жив, а специален агент Шнайдер нямаше да е в болница с три огнестрелни рани — и обездвижена челюст, — ако вие бяхте казали истината за хората, които ви отвлякоха.

— Как смеете да ми говорите по този начин?

— Заповедите ми са да защитавам вас и децата ви, госпожо Мастърсън. Направих всичко по силите си — и ще продължа да го правя, — докато не ме освободят от тази отговорност. Само че нищо не ме задължава да се преструвам любезно, че казахте истината на следователите, които се занимаваха с убийството на съпруга ви. И двамата много добре знаем, че излъгахте.

Срещна погледа й за миг, след това кимна и тръгна към товарната част на самолета.

 

 

Двайсет минути по-късно, старши сержант Дотерман се приближи до седналия на пода на товарното Кастило — опитът, придобит на „Глоубмастър“, го бе научил, че на пода е много по-удобно, отколкото на опакованите в найлон седалки — и му даде знак да си сложи слушалките.

След това Дотерман се приближи и включи интеркома.

— Кастило, чуваш ли ме? — прозвуча гласът на Торине.

— Да, господине.

— Би ли дошъл отпред?

— Слушам, господине.

„Май съм вбесил Джейк Торине.

Не стига че управлява самолет и си има какви ли не грижи, ами трябва да търпи една ядосана жена, на която не й е приятно да я наричат лъжкиня и е побързала да се оплаче на по-висшестоящ офицер.

Не исках да го ядосвам. Той все пак е от добрите.

Съжалявам ли, че й казах истината?

Ни най-малко, дяволите да я вземат!“

Чарли се изправи и тръгна към пилотската кабина. Нямаше как да избегне госпожа Мастърсън, ала тя не показа с нищо, че го е видяла.

Застана между седалките на пилота и втория пилот и тъй като Торине, изглежда, не го бе забелязал, той се наведе и го докосна по рамото.

Торине се обърна към него с усмивка.

— Дотерман ми каза, че си бил седнал на пода отзад — започна Торине. — Ако искаш да полегнеш, Чарли, защото съм сигурен, че си изморен, вдигни разделителната облегалка за ръце на седалките. Дори ще ти дам одеяло и възглавница.

„Нито е ядосан, нито смутен, което означава, че вдовицата Мастърсън не се е оплакала от мен.

Може би изчаква да съобщи на президента какъв студенокръвен мръсник съм.

Пет пари не давам какво ще прави.“

— Благодаря, господине, не ми се спи.

— Защо не седнеш от дясната страна, за да видиш как истинските пилоти маневрират над амазонската джунгла?

— Над амазонската джунгла ли сме?

— Не знам къде сме — отвърна Торине. — Кимна към втория пилот. — Разчитам на него, а от опит знам, че той е в състояние да се изгуби и в килер. Бил, я стани, за да видим дали армейският авиатор ще открие къде се намираме.

Вторият пилот се усмихна и разкопча колана.

Кастило зае мястото му, закопча коланите и вторият пилот му посочи екран, на който личеше местонахождението им. Подробна електронна карта показваше, че са на триста и двайсет километра от Буенос Айрес, няколко километра северно от Росарио. На екрана бяха изписани височината, скоростта, курсът, разстоянието и времето до крайната цел. Кастило бе запознат с уреда. „Лиър“ на братовчед му имаше модификация на същата система. Данните се предаваха от сателит, минаваха през наземен компютър и изчисляваха всичко с голяма точност.

„Интересно, дали Том е успял да издейства на Фернандо разрешение за кацане на «Кислър»?“

— Тази играчка те лишава от цялото удоволствие да летиш — отбеляза полковник Торине. — Беше много по-забавно, когато можеше да надникнеш навън, за да се убедиш, че пистата е все още под теб.