Уилям Грифин
Заложникът (48)

(ТРИ)

Посолството на Съединените щати

„Авенида Колумбия“ 4300

Буенос Айрес, Аржентина

20:40, 24 юли 2005

 

— Белият дом.

— Обажда се К. Г. Кастило. Искам да разговарям по обезопасена…

— Очаквахме обаждането ви, господине. Изчакайте, ако обичате.

— Кабинетът на секретар Хол. Разговаряте с госпожа Кенсингтън.

— Господин Кастило търси секретар Хол, госпожо Кенсингтън. Връзката е обезопасена.

Госпожа Кенсингтън натисна копчето на интеркома.

— За вас, шефе. Чарли е, на обезопасена линия.

След това набра друг номер на вътрешен телефон, също с обезопасена линия.

Чарли я слушаше как обяснява:

— Секретар Хол и господин Кастило чакат на обезопасена линия за конферентен разговор с директор Монтвейл.

„По дяволите!“

Чарлс Монтвейл, бивш заместник-секретар на щата, бивш министър на финансите и бивш посланик в Европейския съюз, наскоро бе назначен за директор на Националното разузнаване на САЩ. Пресата побърза до го нарече Царя на разузнаването.

— Чарлс Монтвейл.

„Още веднъж, по дяволите! Май говори със стиснати зъби.“

— Добре ли си, Чарли? — попита веднага секретар Хол.

— Благодаря, Мат, чудесно. Ами ти? — отвърна директор Монтвейл без да крие, че се забавлява.

— Кастило, чуваш ли ме? — попита Хол. В гласа му прозвуча нетърпение и раздразнение.

— Да, господине.

— Добре ли си, Чарли?

— Да, господине, добре съм.

— Ами момичето?

— В момента е в операционната на Немската болница. Ранена е с три куршума…

— Правилно ли разбрах, че третият участник в разговора е господин Кастило? — прекъсна разговора директор Монтвейл. По гласа му все още личеше, че се забавлява.

— Да, господине — отвърна Чарли.

— Аз съм Чарлс Монтвейл, майоре. Знаете ли кой съм? — Сега вече гласът му звучеше напълно сериозно.

— Да, господине.

— Президентът ме помоли да участвам в разговора, майоре. Разбрахте ли?

— Да, господине.

— Разговорът се записва. Можете да продължите.

— Чакай малко, Чарли — изсъска Мат Хол. — Господин Монтвейл, нека изясним някои неща, преди да кажем каквото и да е друго.

— Да не би да има проблем?

— Страхувам се, че проблемите са няколко. Не ми е приятно, че разговорите ми се записват. Не сте споменали този факт, когато сте съобщили на изпълнителната ми асистентка, че ще слушате разговора.

— Всъщност моята изпълнителна асистентка е разговаряла с вашата изпълнителна асистентка — обясни Монтвейл. — А записът на разговорите ми — особено разговори от такова естество — е стандартна процедура.

— За мен не е стандартна процедура. Искам уверението ви, че записът е спрян, а записаното до момента изтрито и че никой друг няма да узнае темата на разговора ни.

— Възнамерявам да запазя записа, в случай че президентът поиска да му докладвам.

— Значи няма да спрете записа.

— Не разбирам защо толкова се палите, секретар Хол.

— Това да ли беше, или не, господин Монтвейл?

— Джо-Ан, спри записа — нареди Монтвейл след малко.

— И да изтрие всичко, записано до момента — настоя Хол.

— Би ли изтрила записаното до момента, Джо-Ан?

— Благодаря.

— Нали казахте, че проблемите са няколко, секретар Хол?

— Майор Кастило работи за мен. Аз ще му наредя кога да продължи с доклада си и кога да спре. Разбрахме ли се?

— Позволете да изтъкна, господин секретар, че всички работим за президента. Присъствам на този разговор по нареждане на президента.

— Майор Кастило — продължи Хол. — Вие нали сте наясно, че заповедите, на които трябва да се подчинявате, ще бъдат издадени или от мен, или от президента? Единствено от мен и от президента?

— Да, господине.

— В такъв случай разговаряй с президента — изтъкна Монтвейл.

— И двамата ще го направим, господин Монтвейл — заяви Хол и тъй като Монтвейл не отговори, той продължи: — Слушам те, Чарли.

— Господине, посланик Силвио е с мен. В момента сме в кабинета му в посолството. Разговорът е включен на микрофон.

— Добър вечер, господин посланик — поздрави Хол. — Разбрахте ли вече какво се е случило?

— Да, господин секретар, разбрах — потвърди Силвио.

— Познавате ли националния директор на разузнаването, господин Монтвейл?

— Да, господине. Познавам посланика. Добър вечер, господине.

— Как си, Силвио?

— Много добре, господине. Благодаря ви.

— Опитах се да ти се обадя по-рано, когато президентът ми съобщи за събитията. Нямаше те.

— Кога е било това, господине?

— Преди четирийсет и пет минути, може би преди час. Много ми е интересно защо не беше на работното си място.

— По същото време съм бил с госпожа Мастърсън, господине.

— Не ви ли съобщиха, че съм звънял?

— Оставих инструкции да не ме безпокоят, докато съм с нея, господин Монтвейл.

— Дори да се обаждам аз ли?

— Независимо кой. Имах намерение да ви позвъня, господине, след като господин Кастило приключеше разговора си със секретар Хол.

— Много странен начин за подреждане на приоритетите. Разкажи ми за госпожа Мастърсън. Президентът е силно притеснен.

— Да, господине.

— Господин Монтвейл — намеси се Хол. — Позволете да предложа да се разберете с посланик Силвио, след като майор Кастило приключи с доклада си.

— Ти май не разбираш, Хол, че действам по заповед на президента.

— По тона ти, Чарлс, а аз го познавам твърде добре, смея да твърдя, че двама от хората, на които разчитам, са се хванали за гушите — намеси се президентът на Съединените щати. — Господа, нали нямате нищо против и аз да се включа в разговора?

— Разбира се, че нямаме, господин президент — отвърна незабавно Монтвейл.

— Добър вечер, господине — поздрави Хол.

— Чуваш ли ме, Чарли? — попита президентът.

— Да, господине — отвърна Кастило. — Тук е посланик Силвио, господине.

— Какво изпуснах? Не ми се иска да повтаряте, но нямаше начин да накарам проклетия… видният си гост да си тръгне по-бързо.

— Тъкмо започвахме, господин президент.

— Започни със състоянието на агента — нареди президентът.

— Добре, господине. Специален агент Шнайдер в момента е в операционната. Получила е три рани от деветмилиметров автомат „Мадсън“…

 

 

На Кастило му трябваха може би пет минути, за да докладва какво се бе случило и какво възнамеряваше да предприеме. Президентът го прекъсна три пъти. Веднъж, за да попита къде са били аржентинските полицаи, когато автомобилът на посолството е бил нападнат, втория път, за да разбере какво е качеството на медицинското обслужване, което получава агент Шнайдер, а третия път, за да напомни, че семействата на Шнайдер и сержант Роджър Маркъм трябва да бъдат уведомени.

— Това е всичко, господине — завърши Кастило.

Последва ново десетсекундно мълчание, а след това президентът заговори отново:

— Не казахте почти нищо, посланик Силвио. Означава ли това, че двамата с Чарли сте единодушни по всички въпроси?

— Да, господине — потвърди простичко Силвио. — Мислим почти еднакво.

— А щеше ли да ми кажеш, ако не беше така?

— Да, господине, щях — отвърна Силвио.

Последва ново дълго мълчание, а след това президентът каза:

— Вие чували ли сте за хората, които отишли при президент Линкълн, за да му кажат, че генерал Грант е пиян? На Линкълн му било писнало от пререканията на хората около него, а той не бил от най-търпеливите. Този път обаче успял да се овладее. Президент Линкълн казал: „Разберете какво пие генерал Грант, а аз ще се погрижа и останалите ми генерали да започнат да пият от същото.“

Президентът замълча.

— И така, господин посланик, да сменим темата. Питах се дали можете да ми изпратите по майор Кастило една бутилка от онова, което пиете вие двамата? Ще я изпия заедно със секретар Хол и директор Монтвейл.

— За мен ще бъде истинско удоволствие, господин президент — отвърна развеселен Силвио.

— Питам само от любопитство — продължи президентът. — Какво ще бъде?

— Майор Кастило, господине, също като мен харесва местно каберне „Сентенир“ от Мендоса.

— Ще чакам с нетърпение — отвърна президентът. — Май две бутилки ще са по-добре от една. Нека бъде кашон.

— Разбира се, господине.

— И още нещо — не спираше президентът. — Чарли, ти пазиш ли си гърба?

— Да, господине.

— Всъщност исках да попитам кой ти помага да си пазиш гърба.

— Господине, докато разговаряме, бодигардът ми пехотинец охранява вратата към кабинета на посланика.

— Прави каквото ти казва, Чарли. Там при вас застреляха прекалено много хора.

— Добре, господине.

— Ако останалите няма какво друго да кажат, това е всичко.

Никой не се обади.

— Добре. Ще се видим утре по някое време, Чарли. А, да, Чарлс, няма да е зле и ти да дойдеш до Мисисипи с нас.

— Разбира се, господин президент — съгласи се директорът на разузнаването Монтвейл.