Уилям Грифин
Заложникът (42)

(ШЕСТ)

Американски клуб в Буенос Айрес

„Виамонте“ 1133

Буенос Айрес, Аржентина

14:30, 24 юли 2005

 

Централата на ДРУ по нищо не приличаше на ФБР във Вашингтон, нито пък на комплекса на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния. Намираше се в невзрачна административна сграда на пресечка от „Авенида 9 Хулио“ и на две пресечки от операта. Докато следваха пежото на полковник Мунц покрай операта, сержант Роджър Маркъм им съобщи, че операта е строена по време, когато Аржентина е благоденствала, и идеята на архитекта е била да я направи по-голяма и елегантна от оперите във Виена, Париж и Рим.

Отвън по нищо не личеше за какво се използва сградата, а за да се влезе в ДРУ, се минаваше през товарна рампа за камиони и чак тогава колата се озова в товарен асансьор, охраняван от служител, прехвърлил „Узи“ през врата.

За специален агент Дейвид Уилям Юнг Младши и Пол Холцман от ФБР бе отделен малък остъклен офис, където можеха да преглеждат докладите на ДРУ и да следят разследването, провеждано от останалите сили на реда. Те нито се изненадаха, нито се зарадваха, когато видяха Кастило и Маркъм.

„След като докладите са написани на испански, значи и двамата знаят езика.“

Полковник Мунц обяви, че трябва „да завърти няколко телефона“, затова Кастило и Маркъм седнаха до Юнг и Холцман и се зачетоха в докладите.

Около час по-късно в офиса влезе Дарби, а малко след него се върна Мунц.

— Идвам от посолството — обяви Дарби. — Отпред има две демонстрации, едната организирана в знак на съпричастност, а другата заради цените на млякото в Патагония или нещо подобно. Има и трета група, която, изглежда, одобрява случилото се с Джак. Двайсетина полицаи от градската конна полиция прекратиха целия цирк пред новинарски камери от цял свят. Нямаше размахани саби, но иначе програмата по разпръсване на демонстрациите беше пълна. Силвия Грунблат е в предистерично състояние.

Замълча и погледна Кастило.

— Обади се някакъв от твоя офис. Милър. Разправя, че или мобилният ти не работи, или говориш прекалено много. Предаде да се обадиш на шефа си по обезопасена линия в четири вашингтонско време. Пет тукашно.

— Ясно.

— И посланикът иска да разбере какво става. За да избегне цирка пред посолството, предлага да обядвате в Американския клуб. Резервирах ви частна зала. Надява се и ти да отидеш, Алфредо.

— Разбира се — съгласи се Алфредо.

— А ние? — попита Холцман.

След миг колебание Кастило отвърна:

— Разбира се.

 

 

Американският клуб беше на единайсетия етаж на административна сграда срещу операта. Първото, на което попадна погледът на Чарли, след като слезе от асансьора, бе огромното американско знаме, развявано на един от бойните кораби в Нормандия на деня „Д“ през 1944 година. Беше поставено в рамка и закачено на стената.

Кастило малко се изненада, когато Роджър Маркъм — настоя младежът да обядва с тях — не им разказа исторически факти за действията на съюзниците в деня „Д“ и Втората световна война.

Имаше приятен дъбов бар с чудесна колекция от алкохол.

— За мен едно малко — обади се Дарби и се насочи към бара. — Може и голямо. Заслужил съм си го.

„Също и аз — помисли си Кастило. — Но май е по-добре да не пия.“

К. Г. Кастило и сержант Маркъм бяха единствените въздържатели и Кастило предположи, че Маркъм следва неговия благороден пример.

 

 

Срещата премина добре.

Посланик Силвио разреши въпроса дали госпожа Мастърсън ще иска да отпътува за САЩ непосредствено след церемонията в катедрала „Метрополитана“, като й позвъни и подхвърли, че според него това била най-добрата идея, и настоя за одобрението й.

Докато чакаха асансьора, на Кастило му хрумна неприятна мисъл.

„Всичко върви добре. Прекалено добре. Какво, по дяволите, пропускам? Каква ще бъде следващата крачка?“