Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Агентът на президента (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hostage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5гласа)

Информация

Корекция
dave(2009)
Сканиране и разпознаване
Г.(2009)

Издание:

У.Е.Б. Грифин. Заложникът

Калпазанов, 2007

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

Технически редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: Огнян Илиев

Военен консултант: Митко Ганев

ISBN 13: 978-954-17-0240-6

История

  1. —Добавяне

(ДВЕ)

Международно летище „Хорхе Нюбъри“

Буенос Айрес, Аржентина

23:05, 23 юли 2005

 

Сержант Роджър Маркъм тъкмо зави с беемвето на посолството по „Авенида 9 Хулио“, близо до хотел „Фор Сийзънс“, когато радиостанцията изпращя.

— Юнг за Кастило.

Кастило се огледа, за да открие микрофона, когато Маркъм му го подаде. Той го пое от сержанта и натисна копчето.

— Да.

— Господине, самолетът ще бъде прибран в частен хангар отстрани.

— Ясно. Благодаря.

— Господине, ще се приземят след четирийсет и пет минути.

— Ясно. Благодаря. Вече сме тръгнали.

— Край.

„Не само че ми каза къде ще бъде самолетът, нещо, което не е длъжен да направи, ами ме нарече «господине». Може пък да е приел, че аз съм главният и е най-добре да се разбираме, но, от друга страна, не бива да забравям възможността всички във ФБР да са получили сведение, че Кастило се познава с Кенеди, и той да си е въобразил, че ще станем приятели. А пък аз може да се изпусна и да кажа нещо, което да го насочи по следите на Хауърд Кенеди.

Кенеди какво имаше предвид, когато каза: «Каквото и да прави Дейвид Уилям Юнг Младши в Монтевидео, почти със сигурност няма нищо общо с пране на пари и счетоводство.»“

— Спокойно можеш да намалиш, Роджър. Ще кацнат след четирийсет и пет минути.

— Прекалено бързо ли шофирам, господине?

— Искаше ми се да спрем някъде да пием по едно кафе — предложи Кастило. — Да се върнем ли в хотела?

— Край реката до летището има най-различни ресторанти.

— Избери някой.

— Да, гос… Добре.

— Не се възгордявай, Роджър, но ми се струва, че има надежда да се оправиш.

 

 

Валеше като из ведро, когато пристигнаха при пистите за граждански самолети на „Хорхе Нюбъри“. Кастило дори се усъмни, че „Гълфстриймът“ ще успее да кацне.

Пистата беше само една, вървеше успоредно на Рио де ла Плата и едва ли беше много забавно да се опитваш да приземиш самолет в бръснещия вятър и стихийния дъжд.

Пред един от хангарите забеляза беемве с дипломатически номер, два минибуса мерцедес бенц — „Трафик“, и двата с лепенки „CD“ на предните прозорци, и пежо с аржентински номера.

Когато сержант Маркъм паркира до бусовете, Кастило забеляза, че в единия е запалена лампата на купето и забеляза специален агент Юнг, стиснал вестник, да ги наблюдава. В буса седеше и майор от Военновъздушните сили.

„Ако остана тук, Юнг ще трябва да се пречупи и да дойде, като по този начин ще ме признае за Краля на парада. Но сигурно ще е мокър до кости и ще изцапа седалките. Освен това ще мога да го огледам по-добре в буса, отколкото тук. Иска ми се да видя изражението на очите му.“

Кастило се обърна към Маркъм.

— Предполагам нямаш чадър. — Сержантът веднага измъкна чадър, сякаш бе магьосник. Кастило се засмя доволно. — Благодаря ти, Роджър.

Когато Кастило приближи буса и вратата се отвори със свистене, двама мъже изскочиха от пежото, разтворили вестници над главите си, и хукнаха към него.

— Какво ще кажеш, Юнг? Дали ще успеят да кацнат?

— Сеньор Кастило? — заговори единият от мъжете. Когато Чарли се обърна, той му подаде предавател. Беше включен на честота, която по всяка вероятност ловеше разговорите на диспечерската кула на „Хорхе Нюбъри“.

Той го приближи до ухото си. Чу съскането и пращенето, но след миг звукът се изчисти.

— „Хорхе Нюбъри“, говори американски „Еър Форс 0477“. Виждам пистата ви — обяви весел и уверен американски глас.

Кастило върна предавателя на аржентинеца.

— Благодаря ви. — След това се обърна към Юнг. — Точно навреме.

Избра си място така, че да вижда всичко през предното стъкло.

Отначало не успя да различи нищо, ала след няколко секунди забеляза първо навигационните светлини, а после блесна ослепителен лъч от бордния прожектор.

Блестящият бял „Гълфстрийм С–37А“ на американските Военновъздушни сили се сниши и докосна пистата веднага след обозначителната линия. Надписът „СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ“ изпъкваше дръзко отстрани на корпуса. Буквите бяха осветени, така че всеки да ги забележи, което подсказа на Кастило, че самолетът принадлежи на 89-та президентска въздушна група от военновъздушната база „Андрюс“ в Мериленд. Единствено техните самолети бяха толкова качествено боядисани.

Кастило усети как гърлото му се стяга. Все едно че националното знаме се развяваше в далечна чужда страна. Както бе в случая.

— Боже, красива птичка! — възкликна тихо майорът от Военновъздушните сили.

— Точно това си мислех и аз, майоре — усмихна се Кастило и подаде ръка на майора. — Казвам се Кастило.

— Да, господине, знам. Аз съм Джосман.

— Вие ли ще се погрижите за екипажа?

— Администрацията на посолството ще настани всички в хотел „Лас Пампас“ — отговори вместо майора Кастило. — Предполагам, че са се обадили преди това. Нали няма проблем?

„Хитър гадняр си ти, нали, Юнг?“

— Очевидно е взел разрешение от посланика — отвърна Кастило. — Ти доволен ли си от настаняването?

— Да, господине.

— Юнг, ще ми трябва списък на хората от ФБР — заяви Кастило. — Включи своето име и на другия агент от Монтевидео. Само имената и с какво се занимават, ако не са специални агенти. Така и така ще правите този списък, защо не направите и още един с имената на хората на ФБР в Уругвай?

— Ще бъде готов утре сутринта.

— Не можеш ли да го направиш сега? Ще дам едно копие на тези господа, за да го предадат на полковник Мунц. — Той се поколеба, след това попита на испански: — Нали работиш с El Coronel Мунц?

Мъжът кимна.

— Благодаря ви, сеньор Кастило — отвърна той. — Тъкмо се канех да помоля за същото. Ако разполагам с имената, няма да има никакъв проблем с имиграционните власти.

— Виждаш ли, Юнг — усмихна се широко Кастило с надеждата задоволството му да жегне Юнг. — Захващай се.

— Веднага, господине.

„Не е свикнал да му нареждат. Също като Хауърд Кенеди, друг, нищо че е вече бивш надут пуяк от ФБР. Какво, по дяволите, прави в Уругвай?“

— Ето го — обади се майор Джосман от Военновъздушните сили и посочи към пистата.

Кастило вдигна поглед и забеляза, че „Гълфстриймът“ рулира по пистата.

— Само един чадър ли имаме? — попита той.

— Аз съм донесъл няколко — отвърна Джосман.

„Гълфстриймът“ спря пред частния хангар и светлините вътре блеснаха. Отвътре излезе група от националната жандармерия, повечето с автомати, строиха се в редица и застанаха мирно, без да обръщат внимание на дъжда. Офицерът отдаде чест.

Майор Джосман взе два чадъра, отвори единия вътре в буса, след това се опита безуспешно да го промуши през вратата. Накрая се отказа, сви го, излезе гологлав под дъжда и чак тогава го отвори.

— Майоре — нареди Кастило, — всички са тук. Могат да се справят с багажа по-късно.

Майорът кимна и тръгна към спрелия „Гълфстрийм“, докато моторите тихо виеха.

Вратата се отвори и се появи набит мъж. Майорът му подаде втория чадър. Посочи буса и непознатият кимна, отвори чадъра и пое към буса.

Специален агент Елизабет Шнайдер беше следващата.

Сърцето на майор Кастило трепна.

Специален агент Шнайдер се огледа, забеляза буса, видя седналия вътре Кастило, усмихна се и му махна.

Сърцето на майор Кастило трепна отново. Този път по-силно.

Джосман задържа чадъра над главата на специален агент Шнайдер и я придружи до автомобила. Стигнаха до вратата тъкмо когато набитият мъж влизаше.

— Казвам се… — понечи да се представи той, но в следващия момент забеляза агент Юнг. — А, здрасти, Дейв.

Юнг вдигна глава от жълтия бележник.

— Здрасти, Пол — отвърна той. — Господин Кастило, това е специален агент Пол Холцман.

— Знам, че трябва да докладвам на вас, господине — каза Холцман. — Аз съм старши агент.

Не протегна ръка за поздрав.

— Дайте чадъра си на майора, ако обичате — помоли Кастило. — И седнете. Ще кажа, каквото имам да казвам, когато всички се качат.

Кастило бе твърдо решил да поздрави сдържано специален агент Шнайдер.

Тя провали плановете му с усмивка, настани се до него и небрежно отпусна ръка на рамото му, преди да седне.

— Здрасти, Чарли — прошепна тя толкова близо до ухото му, че той усети дъха й.

Мента. Сигурно са им раздали дъвки заради налягането, тъй като самолетът се бе спуснал прекалено бързо.

Така че планът му да поздрави специален агент Шнайдер с „Радвам се да те видя отново, Шнайдер“, бе заменен с „Господи, много се радвам да те видя.“

Освен това усети парфюма на специален агент Шнайдер и в същия момент осъзна, че специален агент Юнг не е пропуснал да забележи какво става.

Бяха необходими няколко минути, докато всички изчакат чадъра, за да слязат от „Гълфстрийма“ и да се качат в буса, включително и екипажът. Специален агент Джак Бритън пристигна пети. В първия момент Кастило не го позна. Последния път, когато се бяха видели, Бритън бе с проскубана рошава брада, облечен в арабска роба, а в косата му бяха вплетени мъниста.

Сега бе късо подстриган, с костюм с хубава кройка. Прилича, каза си Кастило, на Колин Пауъл.

Бритън стисна здраво ръката му.

— Не знам какъв е протоколът — сигурно трябва да се обръщам към тебе с „господине“ — но много се радвам да те видя.

— Чарли става, Джак. И аз се радвам да те видя. Готов ли си да се захващаме за работа?

— Ако може първо да отскоча до едното място, защото тоалетната в самолета се скапа някъде над Бразилия. И ми се ще да похапна нещо.

— Предполагам, че в хангара има тоалетна. Държиш ли да отидеш, защото няма да се бавим? След това имаме десетина минути път до хотела.

Бритън погледна плющящия дъжд и реши.

— Ще почакам.

Докато траеше разговорът им, Кастило усещаше бедрото на агент Шнайдер притиснато до своето сигурно защото седалките в буса бяха правени за дребосъци.

Най-сетне всички се качиха.

Кастило се изправи и се обърна така, че да го виждат всички.

— Моля за внимание — започна той и когато всички погледи се насочиха към него, той продължи: — Казвам се Кастило. Предполагам, известно ви е, че отговарям за разследването от американска страна на убийството на господин Мастърсън и похищението на госпожа Мастърсън. Освен това отговарям за безопасността на семейство Мастърсън, докато са в Аржентина. — Самото разследване се води от аржентинските власти, под пълния контрол на ДРУ. Предполагам, всички знаете какво е ДРУ.

Усети леко подръпване, свали поглед и първото, което забеляза, бе, че очите на агент Шнайдер са станали по-дълбоки и прекрасни, отколкото ги помнеше. Тя поклати леко глава, колкото да покаже, че няма представа какво е това ДРУ.

— На вас двамата с агент Бритън ще ви обясня допълнително, агент Шнайдер — реши той и продължи. — Беше решено и разследването, и съдебният процес да бъдат извършени от аржентинските власти.

— И кой го е решил? — попита специален агент Холцман.

— Аз го реших и посланик Силвио се съгласи — отвърна Кастило. — Ще ви обясня какво още сме решили с посланика. Забраняват се всякакви връзки с федералната агенция във Вашингтон или където и да е другаде без одобрението на посланик Силвио или моето. Искам да сме наясно по този въпрос още отсега. Някакви въпроси?

Един от агентите в дъното на буса се обади:

— Искате да кажете, че не мога да позвъня на жена си, за да й кажа, че съм пристигнал и съм добре, така ли?

— Можете да звъните на когото искате, но без да споменавате каквото и да е за положението тук. Ясно ли е?

Последва шепот.

— Тази вечер няма да предприемаме нищо. Специален агент Юнг ще ви закара в хотела ви, ще ви нахрани и така нататък. Утре сутринта ще ви информирам, а вие, агент Холцман, решавате къде да се срещнете с аржентинските власти. Те се съгласиха да ви съобщават всичко, което открият, но искам да ви напомня, че разследването си е тяхно и ще работят по начин, по който те намерят за добре. Ние сме тук, за да помагаме, нищо повече. — Що се отнася до госпожа Мастърсън, по ред причини, включително и защото е била упоена от похитителите и е все още в болница, освен ако няма някоя основателна причина да я разпитва ФБР, разговорите с нея ще се провеждат от специален агент Сантини от Тайните служби и специален агент Шнайдер. Ако я разпитва човек от ФБР, ще става в присъствието на един от тях двамата или на господин Алекс Дарби.

— Кой е той? — попита Холцман.

— Търговски аташе на посолството. Посланикът му има пълно доверие, госпожа Мастърсън също, аз също.

— Какво, по дяволите, ще правим ние? След като дори не можем…

— Тук сте, агент Холцман — прекъсна го Кастило — поради същата причина, поради която съм изпратен и аз. По нареждане на президента.

— Мога ли да задам един въпрос, господине? — обади се пилотът подполковник, вероятно капитан на самолета.

„Интересно, колко ли време ще му трябва на Юнг, за да съобщи на подполковника, че надутият тип, който раздава заповеди, е нищо и никакъв армейски майор?“

— Да, господине, разбира се.

— Докога ще ви бъде необходим „С–37“?

— Ще мога да ви дам отговор, на сутринта подполковник, след като получа заповедите си. Друг отговор в момента не мога да ви дам.

— Добре. Какви са мерките за сигурност?

— Отрядът с кафяви униформи навън — онези с автоматите — ще охранява „Гълфстрийма“, подполковник. Те са от Националната жандармерия.

— Смятате ли, че това е достатъчно?

Кастило усети погледите на хората от ДРУ.

— Смятайте, че проблеми няма да има, подполковник.

— Добре. Благодаря ви, господине.

— Няма какво друго да ви кажа. Ще дам на агент Юнг номера на мобилния си телефон, за да се свърже с мен, ако има нещо, но много ви моля, не ме търсете, ако не е важно. На крак съм тази сутрин от шест и половина и ми се иска да си легна.

— Сигурно — подхвърли тихо агент Юнг с многозначителна усмивка.

„Копеле мръсно!“

— Готов ли е списъкът с имената, агент Юнг? — попита Кастило и му се усмихна топло.