Уилям Грифин
Заложникът (30)

(ШЕСТ)

Немската болница

„Авенида Пуейредон“

Буенос Айрес, Аржентина

13:05, 23 юли 2005

 

Полковник Алфредо Мунц от ДРУ ги посрещна, щом влязоха във фоайето на болницата.

— Ваше превъзходителство, господа — заговори той на испански. — Какво щастливо съвпадение. Тъкмо се канех да звъня на сеньор Кастило, за да го помоля да ми отдели малко време.

„«Щастливо съвпадение» друг път. Мунц изобщо не се изненада, когато ни видя. Чакаше ни, което означава, че е бил предупреден за идването ни.

Как ли е разбрал?

Значи има човек вътре в посолството, който следи какво става по принцип и държи под око посланика. Това е човек, който е чул, че посланикът поръчва колата да е готова, за да дойдем тук, или пък човек, който подслушва уж закодираната честота на радиостанцията в неговия автомобил или автомобила на Дарби, или може би е чул, когато пехотинецът се е обадил на Лауъри, за да му съобщи къде отива посланикът.

Защо изобщо се учудвам? И Дарби, и Сантини ми казаха, че ДРУ са на страната на добрите, а покрай всичко, което се случва, действат на пълни обороти.

Какво ли иска от мен?“

— Mi coronel, на ваше разположение съм — отвърна Кастило и се обърна към посланика. — Господине, вие се качете в стаята на госпожа Мастърсън. Знам къде се намира и ще ви настигна.

 

 

Мунц поведе Кастило към един ъгъл на фоайето.

— Много бързо успяхте да разочаровате важни особи от Министерството на информацията, господин Госингер — започна Мунц на немски. — Голямо вълнение предизвикахте в нашето скучно ежедневие.

„Мама му стара. Разбрал е, че съм влязъл в страната под името Госингер.

Така и не отидох в Министерството на информацията, за да се регистрирам като журналист.“

Кастило му се усмихна.

— Защо така, Herr Oberst? — отвърна той на немски.

Мунц му подаде един лист. Беше копие от имиграционния формуляр, който Кастило бе попълнил в самолета и бе връчил на служителя от паспортен контрол. Имаше негова снимка, очевидно направена от скрита камера, докато е стоял пред будката за паспортен контрол.

— Толкова им се искаше да обяснят на един виден немски журналист колко загрижено е аржентинското правителство заради случилото се, а вие така и не сте се появили в Министерството на информацията, въпреки че сте обещали, и те решили, че имате нещо общо с издирваните престъпници.

— В интерес на истината, името ми е Госингер — започна Чарли.

— Знам, голям зор видях, докато открия. От немското посолство уточниха, че не само сте виден чуждестранен кореспондент към „Тагес Цайтунг“, но сте пра-правнук на основателя на вестника. Наистина великолепно прикритие! Втора самоличност, която е съвсем истинска.

— Чувствам се като дете, заловено в момента, в който задига сладки. И сега какво?

— Уверих ги, че не само ни помагате, за да разнищим въпроса, а и че не е необходимо да се регистрирате в Министерството на информацията. Проблемът е решен.

— Благодаря ви.

— А това е за вас.

Подаде му малка ламинирана табелка. На нея пишеше „Corps Diplomatique“, беше сложена снимката на Чарли и името му.

— Дипломатическа карнетка, в случай че някой бдителен полицай започне да разпитва защо носите пистолет.

— Пистолет ли?

— Всъщност имах намерение да ви дам един назаем, но виждам, че под сакото ви вече има един.

— Посланикът ми го даде назаем.

— Карл — нали нямаш нищо против да ти казвам Карл?

— Herr Oberst, можете да ме наричате както пожелаете.

— В Аржентина има доста опасни хора. Страхувам се, че не става въпрос за безкрайните отвличания. Така и не успях да намеря връзка между хер Мастърсън и обичайните похитители — от всичко, което изрових, той се оказва съвсем „чист“, — но това не означава, че няма никаква връзка. Да не говорим, че тези хора доказаха, че убийството е част от играта. Ще ми бъде безкрайно неприятно, ако решат да ви елиминират.

— Значи според теб не става въпрос за обикновено отвличане, така ли?

— А според теб?

— Тя беше отвлечена, следователно става въпрос за отвличане. Само че нещо тук намирисва.

— Точно така. Имаш ли представа какво?

— Никаква.

— Ако имаше, щеше ли да ми кажеш?

Кастило го погледна в очите.

— Щях. Между нас казано, какво си помисли, когато… май правилната дума е „разпитвам“… когато Дарби и Лауъри я разпитваха.

— Не бих описал отговорите й като напълно искрени.

— Тук има нещо, но първото, което ми мина през ума, беше, че са я заплашили — най-вероятно децата — ако каже и дума за тях.

— Защо просто не са я убили?

— Искат нещо от нея. Може би Мастърсън не е занесъл откупа. А сега заплашват децата, ако не си получат парите. Наистина не знам.

— Тони Сантини е изключителен в работата си като агент на Тайните служби.

— Знам. Наистина ли се е наранил, като е паднал от лимузината на президента?

Кастило се замисли за момент, преди да отговори.

— Била е лимузината на вицепрезидента.

— Колко неловко!

— Както и да е — продължи Чарли и смени темата. — Посланикът ще го представи като човек от Тайните служби, зачислен да пази нея и децата, и той ще се възползва, за да измъкне някаква информация.

— А той ще й каже ли, че са те назначили за генералисимус?

— И това ли знаеш, Алфредо?

— Също като теб, Карл, отварям си и ушите, и очите.

— По-скоро си пуснал навсякъде и уши, и очи — поправи го с усмивка Кастило.

— Така е — съгласи се Мунц.

— Екип агенти на ФБР са на път към Аржентина, за да помогнат при разследването. С тях пътуват и двама агенти от Тайните служби, за да ми помагат. Едната е изключително умна жена със завиден опит в разузнаването. Ще я прикрепя към госпожа Мастърсън и се надявам да изкопчи нещо. Другият е невероятно ченге със страхотен нюх към всичко, което става на улицата, работил е дълги години под прикритие, при много трудни условия. Него ще го оставя да пресява всичко, до което се докопат от ФБР. Много ще съм ти задължен, ако споделяш с него каквото научите.

— Разбира се, но проблемът е, че няма почти нищо.

— Освен това са изпратили самолет на Военновъздушните сили, за да върне тялото на Мастърсън, жена му и децата в Щатите.

— Ти с тях ли ще заминеш?

„Господи, дори не бях помислил“.

— Може би. Дори да замина, сигурно ще се върна.

Мунц кимна, след това подаде ръка.

— Радвам се, че си поговорихме, Карл.

— Благодаря ти за всичко, Алфредо.