Уилям Грифин
Заложникът (29)

(ПЕТ)

Насядалите около конферентната маса замълчаха и станаха, когато Силвио и Кастило влязоха.

Алекс Дарби бе седнал начело на масата. Кенет Лауъри се бе настанил от дясната му страна, а Тони Сантини — от лявата. Двамата агенти на ФБР от Монтевидео бяха един до друг. Имаше още десетина мъже. Кастило не им знаеше имената, но помнеше представителите на Агенцията за борба с наркотиците от брейнсторминга, който Мастърсън бе организирал. Трима бяха в униформи: полковник от Военновъздушните сили, полковник от армията и сержант от пехотата.

Кастило реши, че са аташето по отбраната, командирът на военната мисия и шефът на пехотинците, които охраняваха посолството. Всички до един оглеждаха Кастило с неприкрито любопитство.

— Седнете, господа — каза Силвио и се упъти към челното място на масата. Подпря длани на облегалката на стола.

— За онези, които не го познават, бих искал да представя господин К. Г. Кастило, който е в Аржентина в качеството си на агент на президента. Наскоро президентът ми съобщи, че е назначил господин Кастило, за да разследва нещастието, сполетяло заместник-посланик Дж. Уинслоу Мастърсън и семейството му. Освен това президентът ми съобщи, че държавният секретар, секретарят на отбраната и директорите на Централното разузнавателно управление и Федералното бюро за разследване са уведомени за решението му.

Посланикът погледна Кастило.

— Господин Кастило, заповядайте.

След тези думи той седна отстрани на масата. Чарли огледа събралите се.

„Май не гледат много приятелски. Нито един от тях. Какво пък!“

— Добро утро, господа — започна той. — Приоритетите ни са следните. Първо, защитата на госпожа Мастърсън и децата й. Второ, защитата на персонала на посолството. Трето, да сътрудничим на аржентинските власти при разследването на случилото се. — Във връзка с последното, след като се консултирах с посланик Силвио, реших, че е най-добре да продължим разследването с убеждението, че аржентинските власти ще открият извършителя на престъпленията, ще арестуват виновниците и ще ги предадат на аржентинския съд.

— Няма ли поне да се опитаме да екстрадираме мръсниците? — попита агентът от ФБР Юнг.

— Това е решението ми след проведения с посланик Силвио разговор. Моля, не ме прекъсвайте, докато не ви дам думата за въпроси — отвърна Кастило.

Събралите се зашумяха, ала никой не надигна глас.

„Това май ми се размина. Да видим какво още ще ми се размине.“

— По отношение на първия приоритет: господин Сантини, който има богат опит в Тайните служби и охраната на президента, ще поеме семейство Мастърсън, докато напуснат страната. Самолет на Военновъздушните сили пътува насам, за да превози тялото на господин Мастърсън и семейството му до Щатите. По отношение на втория приоритет: господин Лауъри ще въведе необходимите мерки за защита на останалия персонал на посолството. Знам, че президентът ще иска отчет, затова до един час, господин Лауъри, очаквам да ми представите груб план на мерките за сигурност, а след като посланик Силвио го одобри, аз ще го изпратя във Вашингтон.

Кастило погледна Лауъри.

— Добре, господине. До един час ще бъде готов.

„Второ попадение.“

— По отношение на третия приоритет: господин Дарби ще поеме връзката с аржентинските власти, ще следи разследването и ще бъде координатор на господин Сантини и господин Лауъри, за да бъдат въведени мерките за сигурност с помощта на аржентинското правителство. — Освен това, ФБР изпраща екип следователи. Те ще докладват на господин Дарби. Господин… Юнг, нали така?

— Да, Юнг — потвърди агентът.

— Вие ще отговаряте за логистичната подкрепа на екипа от ФБР. Осигурете им място, където да работят, да живеят, автомобили и дръжте посланик Силвио, господин Дарби, господин Лауъри, господин Сантини и мен в течение на разследването. — Тайните служби изпращат двама специални агенти. Първо, специален агент Шнайдер ще докладва на господин Сантини и ще отговаря за защитата на семейство Мастърсън. Специален агент Бритън ще наблюдава хода и на аржентинското, и на нашето разследване — включително и разследването на ФБР, — като ще докладва на посланика и на мен за всичко, което се случва. Тъй като двамата специални агенти ще работят за мен, оказвайте им помощ.

„И как, по дяволите, ще стане тази работа?“

— Накрая, за да съм сигурен, че всичко е ясно, за да съм сигурен, че някой, седнал зад някое бюро във Вашингтон, няма да започне да следи под микроскоп действията ни тук, не желая никакви контакти — по радиостанции, имейл или телефон — с която и да е агенция във Вашингтон, освен ако не получите достъп от мен или от посланика.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че ми забранявате да се свързвам с Бюрото? — попита Юнг.

— Благодаря ви, че така точно предадохте думите ми, агент Юнг, защото очевидно съм ви затруднил с молбата си да не ме прекъсвате — сопна се Кастило. — Забранено ви е да се свързвате с Бюрото — и с когото и да е друг — без одобрението на посланика или без моето, независимо от случая. Ясно ли е?

Последва кратко колебание. След това се чу студено:

— Ясно.

— Има ли други въпроси и коментари?

 

 

Въпросите и коментарите бяха значително по-малко, отколкото Чарли очакваше.

„Затова пък се надига масово недоволство срещу изпратения от президента агент Кастило.

Ако се бях опитал да се държа приятелски, щеше да стане още по-зле.“

— Ако нямате други въпроси, господа, бих искал да ви благодаря за отделеното време и внимание. Да се захващаме. Господин Дарби и господин Сантини, бихте ли останали, ако обичате?

 

 

— Ще ви трябва ли още нещо, господин Кастило — попита посланик Силвио, след като всички освен Дарби и Сантини, излязоха.

— Да, господине, бихте ли ми отделили още една минута?

— Разбира се.

— Тони, Алекс, забраната за комуникации не се отнася до вас. Работата е там, че не можех да изолирам единствено ФБР. Наистина не ми се иска някой надут пуяк да гадае какво точно се опитваме да направим тук. — Погледна Дарби. — Помниш ли досадниците от Ленгли, които имаха достъп до сателитния телефон в Афганистан, Алекс?

— Всеки път, като си спомня, ме втриса — разсмя се Дарби.

— Джоуел каза, че не си поплюваш — обади се Сантини. — Браво, шампионе, справи се много добре.

— Ще ми се и аз да мислех така.

— И аз мисля, че се справихте блестящо — намеси се посланик Силвио. — Чудех се обаче защо им казахте, че решението да не се прибягва до екстрадиция е ваше?

— Господине, докато бяхме в Афганистан, когато подозирахме, че нещо може да ни прецака, казвахме: „Майната му. Какво ще ми направят, най-много да ме изпратят в Афганистан.“

Силвио се разсмя.

— Има още един израз: „Ако не издържаш на топлина, излез от кухнята.“ Беше много благородно от ваша страна, господин Кастило. Искрено ви благодаря.

— Господине, не е ли по-добре да ме наричате Чарли?

— Разбира се. Благодаря. Името ми е Хуан. Приятелите обикновено ме наричат Джон.

— Истинското ми име е Карлос, господине, и с ваше позволение, ще продължа да ви наричам „господине“ и „господин посланик“.

— Чарли, кои са двамата агенти, които ще изпратят? — полюбопитства Сантини.

— И двамата са бивши ченгета от Филаделфия. Работихме с тях, докато търсехме изчезналия „727“. Жената е сержант от разузнаването, а мъжът е работил години наред под прикритие към Отдела за борба с тероризма. Хол остана впечатлен и от двамата и каза на Джоуел да ги вербува. Джоуел тъкмо ги е освободил от школата, за да постъпят на работа при Хол. Така че и двамата бяха на разположение.

— Те какво ще вършат тук?

„Що се отнася до сержанта, смятам да я гледам влюбено в красивите очи и да налея колкото е възможно повече каберне совиньон в прекрасното й гърло.“

— Тъкмо затова ви помолих да останете, господин посланик — обясни Кастило. — Алекс, бях в болницата, докато двамата с Лауъри разговаряхте с нея…

— Мунц ми каза, че си идвал — прекъсна го Дарби.

— Да ти призная, Алекс, имам чувството, че тя не ти каза истината само истината и нищо друго, освен истината.

В очите на Дарби проблесна изненада, след това той се овладя.

— Чарли, тя тъкмо излизаше от въздействието на бупивакаина. Не беше на себе си и не си даваше сметка какво говори.

— Беше достатъчно на себе си, за да се тревожи за децата — натякна Кастило. — Когато обаче се стигна до подробностите около отвличането, изведнъж забрави всичко. Не става въпрос, че й се губеха отделни моменти, тя не помнеше нищичко.

— Аз не останах с такова впечатление — каза Дарби.

— Сега ще отидем до болницата — стига да имате възможност да отделите от времето си, господин посланик, да дойдете с нас, за да я запознаете с мен и Тони. Тони ще я попита какво се е случило и ще я помоли да ни разкаже каквото си спомня.

Дарби поклати глава.

— Защо й е да лъже? Защо? — недоумяваше той.

— Според мен, господин Каст… Чарли, — има предвид, че похитителите са й наредили какво да ви каже — да ни каже, — тоест колкото е възможно по-малко и са я заплашили — поясни Силвио.

— Точно така, господине — кимна Кастило. — А ние трябва да се доберем до колкото е възможно повече информация.

— След като застреляха Джак — продължи да настоява Дарби, — според мен тя не би имала нищо против да ни разкаже всичко, което знае.

— Освен ако не са заплашили децата й — опита се да обясни Кастило. — След като са застреляли съпруга й, тя е наясно, че няма да се поколебаят да убият и децата. Може би дори семейството й. Баща й и брат й.

— Не преувеличаваш ли, Чарли? — учуди се Дарби.

— Какъв брат? — попита Сантини.

— Работи в ООН — обясни Кастило. — Не знам нищо друго. Алекс спомена, че двамата с Мастърсън не се разбирали.

— Срещал съм се веднъж с него — обади се Силвио. — Беше нещо като координатор между агенциите. Работеше в Париж. Мислех си дали да не се свържем с него, за да съобщи той новината на баща си, защото човекът има сериозен проблем със сърцето.

— Господине — Алекс, знаете ли как се казва?

— Лоримър — отвърна Алекс. — Жан-Пиер или Жан-Пол. Нещо такова. Френско име. Първото име на посланика — бащата на Бетси — е Филип.

— Те французи ли са?

— Може би някога, много отдавна, да са се преселили също като семейството на Джак — предположи Дарби. — Джак с удоволствие разказваше на хората, които мразеха Юга, че имало трима с фамилия Мастърсън — „свободни цветнокожи мъже“, — които били офицери в армията на Конфедерацията. Двама служели във флота, единият бил в армията. Когато се бъзикаше с хората, им казваше, че семейство Мастърсън са натрупали богатствата си с търговия на роби.

Силвио се разсмя.

— Той бил ли е богат, Алекс? — поинтересува се Кастило. — Преди камионът да го прегази?

— Не чак толкова богат, но да. И двете семейства са доста — как да го кажа — живеели са охолно. Доколкото знам, производство и търговия със захар и памук.

— Господин посланик — намеси се Чарли, — искаше ми се да предложа да се свържете с Държавния департамент, за да разберете къде се намира братът или поне да помолите да ви дадат телефонен номер. Само в краен случай, ако госпожа Мастърсън не ни каже.

— Ако искаш, веднага ще се заема — предложи Силвио. — Предлагам да вървим в Немската болница, за да ви запозная двамата с Тони с госпожа Мастърсън.

— Благодаря ви, господине. Това ще ни помогне изключително много.