Уилям Грифин
Заложникът (21)

(ДВЕ)

Кабинетът на посланика

Посолството на Съединените щати

„Авенида Колумбия“ 4300

Палермо, Буенос Айрес, Аржентина

08:35, 23 юли 2005

 

— Предполагам, че ще искате да докладвате на началниците си, господин Кастило — започна посланик Силвио, щом въведе Чарли в кабинета си.

— Да, господине.

— Можете да се обадите оттук.

— Много любезно, господине, но нямам нищо против да…

— Не сме приключили разговора, нали? — прекъсна го Силвио. — Веднага щом разговарям с държавния секретар, ще наредя да ви свържат.

„Дали го прави, за да изглежда на добряк — струва ми се, че си е такъв, — или за да чуе какво имам да кажа?“

— Много ви благодаря, господине.

— След като казах, каквото имам да казвам, нямам представа как да се свържа с държавния секретар по това време на денонощието — във Вашингтон е колко, пет и половина. Едва ли тя ще иска да чуе новините от мен.

— Господине, аз знам как да подходя — призна Кастило.

Посланикът посочи телефона на бюрото си.

Кастило вдигна слушалката и чу:

— Оператор.

— Казвам се Кастило. Трябва ми обезопасена линия с Белия дом. Посланикът е до мен, ако ви трябва разрешение.

Силвио пое слушалката от Чарли.

— Говори посланик Силвио. Господин Кастило има разрешение да се обади в Белия дом и сега, и по всяко време в бъдеще, когато пожелае.

— Благодаря ви — Кастило пое слушалката.

— Белият дом.

— Обаждам се от посолството на САЩ в Буенос Айрес. Моля, проверете дали връзката е обезопасена.

Десет секунди по-късно телефонистката на Белия дом потвърди:

— Връзката обезопасена.

— Обажда се К. Г. Кастило. Бих искал да говоря с държавния секретар, ако обичате.

Той чака цели трийсет и пет секунди, преди да чуе мъжки глас.

— Това е обезопасената линия на държавния секретар.

— Обажда се К. Г. Кастило. Бих искал да разговарям с държавния секретар.

— Секретарят спи, господин Кастило.

— Сигурно. Свържете ме, ако обичате.

Минаха четирийсет и пет секунди.

— Свържете го — нареди Натали Кохън.

— Обажда се Кастило, госпожо секретар.

— Чарли, ти имаш ли представа колко е часът във Вашингтон?

— Да, госпожо. Посланик Силвио би искал да разговаря с вас.

Преди да подаде слушалката на посланика, чу как държавният секретар прошепна: „Господи!“

След това се отправи към вратата. Посланикът махна с ръка, за да му даде знак да остане.

— Обажда се посланик Силвио, госпожо секретар — представи се Силвио. — С прискърбие трябва да ви съобщя, че преди час и половина бе открито тялото на заместник-посланик Дж. Уинслоу Мастърсън. Прострелян е два пъти в главата…

 

 

— Секретарят иска да разговаря с вас, господин Кастило. — Посланикът му подаде слушалката.

— Да, госпожо.

— Защо се обади ти, Чарли?

— Знам как да стигна до вас, без да ме изтезават най-различни бюрократи.

— Знаеш ли нещо, което посланикът не знае?

— Не, госпожо. Никой не е наясно какво става.

— Предполагам, вече си разказал на Мат Хол.

— Не съм, госпожо, ще му се обадя веднага след като приключа разговора с вас.

— Искаш ли аз да му съобщя?

— Благодаря ви, но няма да е необходимо.

— Ще се наложи да събудя президента, за да му съобщя новината. Най-сетне снощи ми каза, че те е изпратил там и какво си открил, Шерлок.

— Да, госпожо.

— Ще се чуем пак, Чарли.

— Да, госпожо.

По линията се чуха няколко прищраквания, след това прозвуча нов глас.

— Белият дом. Приключихте ли с разговора?

— Отново разговаряте с Кастило. Бихте ли ме свързали по обезопасена линия със секретар Хол?

— Изчакайте, ако обичате.

— Обезопасената линия на секретар Хол — чу се нов глас.

— Том?

— Говори специален агент Динслър. С кого разговарям?

— Том Макгайър или Джоуел Исаксън да са там?

— Не.

— Казвам се Кастило. Бихте ли ме свързали със секретар Хол, ако обичате?

— Секретарят спи, господине.

„Нарече ме «господине», което означава, че не ме познава.“

— Събудете го, ако обичате.

— Мога ли да попитам за какво става въпрос, господине?

— Повикайте го на проклетия телефон, веднага!

Отговор не последва, но петнайсет секунди по-късно секретарят на Вътрешна сигурност Матю Хол се обади.

— Чарли, просто трябваше да кажеш на Динслър кой си. Не е нужно да го ругаеш — сопна се ядосано Хол.

— Да, господине. Господине, Мастърсън, господин Мастърсън, заместник-посланикът, бе убит.

— Мили боже! — възкликна Хол. — Ами съпругата му?

— Откараха я в Немската болница. Придружават я осем агенти на ДРУ и четирима наши. Копелетата са я дрогирали. Събудила се е — по-точно казано, дошла е в полусъзнание — на задната седалка на едно такси и е открила съпруга си с два куршума в главата.

— Господи, Чарли!

— Да, а той наистина беше добър човек.

— Кога се е случило?

— След полунощ. Изплъзнал се е на охраната — хора на ЦРУ, полковник от ДРУ, истински професионалист, и десетина други — очевидно след това е взел такси, за да се срещне с някого. Вероятно се е канел да плати откуп или да уреди размяната.

— Кажи ми всички подробности. Бавно обаче. Ще трябва да разкажа и на президента, и на Натали.

— Натали вече знае. Посланик Силвио току-що разговаря с нея и тя каза, че ще съобщи на президента.

— Добре, тогава ми разкажи какво знаеш.

— Добре, господине. Няма много освен онова, което вече ви казах. Шофьор на камион е открил госпожа Мастърсън да се лута дрогирана на една улица до пристанището. Била е силно дрогирана. Обадил се е на ченгетата и те открили тялото на Мастърсън, претърсили го, разбрали, че е дипломат, и веднага съобщили на ДРУ. Полковникът от ДРУ, опитен е, знае какво прави, е бил пред къщата на Мастърсън с един от хората на Дарби.

— Човекът на Дарби позвънил на Дарби, Дарби съобщил на посланика, след това и на мен и каза, че изпраща кола да ме вземе. Полковникът от ДРУ, казва се Мунц, беше в автомобила с човека на Дарби. Когато пристигнахме, госпожа Мастърсън бе вече в линейката с кислородна маска; гъмжеше от полиция.

— Дарби, посланикът и шефът по сигурността на посолството Лауъри с някои от хората му се появиха след малко. Щом посланикът се видя с госпожа Мастърсън, я откараха в болница. Полковникът от ДРУ изпрати две коли с осем човека да придружат линейката, а Лауъри и някои от нашите хора тръгнаха с него.

— Как е госпожа Мастърсън?

— Все още не е на себе си, но щом я откараха в болницата…

— Какво, по дяволите, става, Чарли? Кой е организирал всичко това? Защо?

— Никой няма представа, а всеки път, когато ми хрумне нещо, то просто не се връзва.

— Какво, например?

— Нещо с отвличането се е объркало. Защо им е да убиват Мастърсън, след като е отишъл да плати откупа? Защо не са я убили и нея? Застреляли са шофьора на таксито — вероятно защото ги е видял. Защо тогава са я оставили нея жива? Все нещо е видяла. Иска ми се президентът да беше изпратил човек, който знае как да подходи.

— Изпратил е теб — сряза го Хол, след това попита: — Защо мислиш, че Мастърсън се е опитвал да плати откуп? Откъде е взел парите? Нали каза, че похитителите не са се свързали с него?

— Някой се е обадил на Мастърсън снощи. Може би дори преди това. Иначе защо му е да се измъква от охраната на Агенцията и ДРУ, — които наблюдават къщата?

— Така. После?

— А по отношение на парите за откупа е необходим един-единствен телефонен разговор — казва на финансовия си съветник; двамата са стари приятели — и пет хиляди или милион в брой пристигат по най-бързия начин. По всяка вероятност куриерът е пътувал на същия самолет, на който бях и аз, а от Далас има пряка връзка на „Американ Еърлайнс“. Разполагал е с парите и е бил отчаян.

— Ясно — съгласи се замислен Хол и попита: — Ти къде си?

— С посланик Силвио. В неговия кабинет.

— Той знае ли, че си изпратен от президента?

— Да, господине.

— Какво смяташ да правиш? Знаеш, че той ще зададе този въпрос.

— Отивам в болницата. Може би, когато тя дойде на себе си…

— Как мога да се свържа с теб?

— Сантини, приятелят на Джоуел, ми даде мобилен телефон. Нямам представа дали можете да позвъните, но аз със сигурност мога да се обаждам в Щатите.

— Дай ми номера.

Деветдесет секунди по-късно, докато Кастило държеше мобилния в ръка, той звънна.

— Кастило.

— Очевидно става — чу той гласа на Хол. — Връщам се на обезопасената линия.

Две секунди по-късно, Хол заяви:

— Можех да го кажа и по мобилния. Дръж ме в течение, Чарли. Докладвай ми за всичко, което откриеш.

— Добре, господине.

Хол прекъсна, без да каже и дума повече.

— Белият дом. Приключихте ли?

— Да, прекъсвам — заяви Кастило и остави слушалката.

Усети погледа на Силвио.

— Мислите, че Джак Мастърсън се е опитвал да плати откуп ли? — попита той.

— Господине, това е една…

По интеркома прозвуча женски глас.

— Господин посланик, външният министър е на втора.

Силвио посегна към телефона.

— Добро утро, Освалдо.

— Освалдо, винаги ми е приятно да се видя с теб. Когато ти е удобно.

— Чудесно. Ще те очаквам.

— Много ти благодаря, Освалдо. Да, истинска трагедия. Ще те чакам.

Силвио затвори, но задържа слушалката.

— Външният министър иска незабавна среща — каза посланикът. — Каза, че е съсипан. Според мен говореше напълно искрено. Двамата с Джак се разбираха отлично.

Кастило кимна, но не каза нищо.

Силвио дръпна пръст от вилката на телефона и натисна едно копче.

— Силвия, много се радвам, че си тук. Би ли дошла при мен веднага, ако обичаш? Благодаря ти.

Затвори и отново погледна Кастило.

— Външният министър по време на срещата ще ме попита как смятам да процедирам с пресата. За да не го обидя, като отхвърля някое от предложенията му, ще пусна изявлението, преди да дойде.

След миг закръглена жена към края на четирийсетте надникна в кабинета на Силвио. Беше с очила с дебели рамки, които изпъкваха на прошарената й неподдържана коса. Силвио й махна да влезе.

— Добро утро, Силвия — поздрави той.

— При цялото ми уважение, господин посланик, кое му е доброто? Джак беше от най-добрите хора, които познавах. Ами горките деца!

— Силвия, запознай се с господин Кастило. Господин Кастило, това е госпожа Силвия Грунблат, Връзки с обществеността.

Госпожа Грунблат подаде ръка по начин, който подсказваше, че това за нея е необичайно и го смята за пълна загуба на време.

— Какво знаеш до момента, Силвия?

Тя погледна Кастило, сякаш се чудеше дали може да говори пред човек, когото не познава.

— Кен Лауъри ми разказа — заяви тя. — След това ми позвъни, за да ми каже, че е в Немската болница, и преди да дойда в посолството, се отбих там. От него разбрах подробностите.

— Външният министър идва насам. Когато пристигне, искам да му покажа изявлението ни за пресата.

— И какво да се казва в изявлението?

— Още в началото искам да изразим нещо като благодарност към аржентинското правителство, на които сме разчитали още от самото начало на тази трагедия, за положените усилия и за пълното доверие.

Госпожа Грунблат се замисли за около петнайсет секунди.

— Добре. Какво друго?

— Силвия, от теб научих, че когато няма мърдане, трябва да кажем истината.

— А истината каква е?

— Всички знаем, че госпожа Мастърсън изчезна при обстоятелства, които ни карат да мислим, че е била отвлечена, че господин Мастърсън е бил убит, вероятно от похитителите, а тя е оставена в таксито, където е намерено тялото му.

— Добре. Заемам се веднага.

— На него ще му трябват около петнайсет минути, за да стигне до посолството.

— Ще бъде готово, господин посланик.

— Бих искал да погледна написаното от госпожица Грунблат — намеси се Кастило.

Тя му отправи леден поглед.

— Госпожа Грунблат, господин Костело.

— Името ми е Кастило, госпожо Грунблат.

— Искате ли да добавите нещо, господин Кастило? — попита Силвио.

— О, не, господине. Просто искам да знам какво е изявлението ни.

— Мога ли да попитам кой е господин Кастило? — обади се отново тя.

— Работи за президента, Силвия, което означава, че трябва да му казваме всичко, което иска да знае.

— Мога ли да го спомена в изявлението? — попита любопитно тя.

— В никакъв случай — отсече Кастило.

Тя вдигна и двете си ръце, за да покаже, че това няма да излезе от нея при никакви обстоятелства. Чарли й се усмихна.

— Да не би да убивате хората, които надничат през рамото ви, докато работите? — попита той.

— Само ако се опитват да ми надничат в деколтето — отвърна тя. — Толкова ли сте нетърпелив да разберете какво съм намислила?

— Иска ми се да му хвърля едно око, преди да отида в болницата — уточни той.

— Дадено — съгласи се тя.

— Ще ви осигуря кола и шофьор, господин Кастило — предложи посланикът.

— Ще повикам такси, господине.

— Приемете колата — настоя посланикът.

— Благодаря ви, господине.