Уилям Грифин
Заложникът (20)

(ЕДНО)

„Авенида Томас Едисън“

Буенос Айрес, Аржентина

06:40, 23 юли 2005

 

Малка сива алфа ромео — доколкото Кастило можеше да прецени, бяха същите като фиатите, с изключение на надписите — с аржентински номера, чакаше пред хотел „Фор Сийзънс“, когато Кастило изскочи през въртящата се врата.

Докато Кастило я оглеждаше и се питаше дали е за него, шофьорът отвори вратата.

— Senor Кастило?

Кастило закрачи бързо към колата и се качи. Тя потегли със свистене на гумите още преди Кастило да успее да прехвърли и закопчее предпазния колан.

— Говорите ли испански, господин Кастило? — попита шофьорът с ясно изразен американски акцент.

Чарли се взря внимателно в него. Беше с маслинова кожа и черна коса, на трийсетина и няколко, в строг костюм и поне според Кастило можеше лесно да мине за porteno, коренен жител на Буенос Айрес.

— Si — отвърна той.

— Поздравете полковник Алфредо Мунц от ДРУ — продължи шофьорът на типичен за porteno испански.

Прозорците на алфата бяха силно затъмнени и Кастило не бе забелязал друг на задната седалка. Обърна се и забеляза як рус мъж на около четирийсет. Кастило протегна ръка.

— Mucho gusto, mi coronel.

Мунц стисна стегнато ръката му.

— Mucho gusto — отвърна той и добави: — Senor Дарби ми разказа за вас, сеньор.

„Интересно какво ли ти е казал?“

Колата минаваше покрай френското посолство и надуваше клаксона на къси непрекъснати бибиткания. Шофьорът мина на червено и едва не бе отнесен от камион фиат, който караше по „Авенида 9 Хулио“. Алфата зави със свистене на гумите по „9 Хулио“, след това пое с пълна газ по магистралата в крайната дясна лента, която бе единствено за аварирали автомобили.

— Какво е станало? — попита Кастило. — Къде отиваме?

— Гадовете са застреляли Мастърсън — обясни шофьорът.

„Какво каза той? Застреляли са я, така ли? Мили Боже!

Само че той така го каза, сякаш говореше за господин Мастърсън.“

— За госпожа Мастърсън ли говорите?

— Не, за Мастърсън.

„Мама му стара.“

— Мислех, че Дарби е сложил хора, които да го пазят.

— Да, сложил е. Мен. Аз прецаках нещата отвсякъде.

Стигнаха до будките, където се плащаше пътна такса. Без да намали, като не спираше да натиска клаксона, шофьорът продължи по дясното платно, въпреки че полицаят, който забеляза да приближават, размаха трескаво ръце. Полицаят отскочи настрани в последната минута и посегна към пистолета си.

— ДРУ! ДРУ! ДРУ! — изкрещя полковник Мунц през отворения прозорец.

„Господи, дано да повярва!“

Изстрел не последва.

„Поне аз не го чух.“

Стигнаха до Т-образно кръстовище на пътя. Минаха на нов червен светофар и шофьорът зави наляво, мушна се между две ремаркета и даде рязко газ.

Кастило забеляза, че са на „Авенида Президенте Кастильо“.

„Улицата не е достатъчно елегантна, за да я кръстят на Кастильо, на Ел Президенте или на Сан Антонио.“

Очевидно това бе пътят към доковете и асфалтът показваше следи от износване от гумите на тежкотоварни камиони. Алфата подскачаше всеки трийсетина секунди.

В колата бе прекалено шумно, за да задава въпроси, а и не бе много разумно да разсейва шофьора, докато кара.

„Авенида Президенте Кастильо“ завиваше наляво и свършваше, факт, на който шофьорът не обърна никакво внимание, и за малко да го блъсне огромен камион „Скания“ с ремарке, натоварено с два контейнера.

Последва нов ляв завой и Кастило разбра, че са излезли на „Авенида Томас Едисън“. Тук бе още по-неподдържано от „Авенида Президенте Кастильо“. Асфалтът по двулентовия път бе почти напълно изтрит от паветата, върху които някога е бил излят. От лявата им страна се виждаха изоставени складове, а от дясната бяха запуснатите докове, покрай които бяха вързани ръждясали и наполовина потънали лодки и катери.

Най-сетне видя сините и червените светлини.

Федералната полиция бе спряла по средата на улицата, униформените бяха вдигнали високо ръце, за да ги спрат. Кастило забеляза още шест ченгета, които разтоварваха бариери от каросерията на камион.

Шофьорът наби спирачки, намали, ала не спря.

Полковник Мунц се бе подал от задния прозорец, размахваше документите си и крещеше:

— ДРУ! ДРУ! ДРУ!

Полицаите се отдръпнаха, а двама дори отдадоха чест.

Петдесет метра надолу по улицата бе застанал огромен — и невероятно самонадеян — сержант от федералната полиция, който вдигна арогантно ръка, за да ги спре.

Арогантността му се стопи в мига, в който позна Мунц.

— Насам, mi coronel — упъти го той, сочейки към пуст склад с отворени врати, на около трийсетина метра.

Там бяха спрели три полицейски коли, едната на Федералната полиция, втора на Военноморската префектура — силите на реда за пристанището, и трета на Националната жандармерия. Имаше и няколко немаркирани автомобила с включени сини лампи, две линейки, едната от Немската болница, втората на Военноморската префектура.

Петдесетина метра по-нататък, по средата на пътя, бе спрял огромен камион с ремарке, а контейнерът, който очевидно бе пренасял, бе паднал по средата на пътя. Шофьорът на камиона бе съобразил да постави триъгълник на пътя и да пусне аварийни светлини.

Когато шофьорът наби спирачки и алфата спря шумно пред пустия склад, Кастило забеляза такси, паркирано с предницата навътре. Между таксито и предната част на сградата се бяха събрали седем или осем човека, повечето в униформи с пагони на офицери от старшия полицейски състав.

Мунц изскочи от задната седалка на алфата и закрачи към тях. Кастило и шофьорът слязоха и го последваха. Насъбралите се полицаи се обърнаха към тях. Неколцина от офицерите отдадоха чест.

— Изрично предупредих да не се пипа абсолютно нищо — прогърмя гласът на Мунц. — Надявам се да не сте пипали.

— Mi coronel — обади се мъж във флотска униформа с командирски нашивки на ръкава. — Един от моите хора се е озовал пръв на местопроизшествието. Освен че е пребъркал джобовете на жертвата, за да потърси документи, не е пипал нищо друго.

— По-скоро е търсел пари — обади се тихо шофьорът на алфата, така че да го чуе единствено Кастило.

Един от полицаите каза на Мунц нещо, което Кастило не чу.

Полковникът изви учудено вежди.

— Той къде е? — попита Мунц.

Флотският офицер посочи мъж в униформа с цвят каки, застанал притеснено близо до улицата.

— Доведете го — нареди Мунц. Посочи петно на земята.

Нареждането да бъде доведен полицай от Военноморската префектура бе предадено от човек на човек, докато най-нисшестоящият бързо се отправи към полицая.

Мунц пристъпи към таксито. Кастило направи крачка след него, тръгна и шофьорът и чак тогава полицаите се размърдаха. Мунц усети какво става. Обърна се и вдигна ръка, за да ги спре, след това посочи Кастило и шофьора, за да ги оставят да огледат с него.

Дясната задна врата бе отворена.

Мунц пъхна вътре глава, огледа и се отдръпна. Даде знак на Кастило и шофьора да огледат.

Кастило бе по-близо, затова пристъпи пръв.

Усещаше се мирисът на кръв и се чуваше жуженето на мухи.

Дж. Уинслоу Мастърсън бе отпуснат на вратата, наполовина седнал. И очите, и устата му бяха отворени. Виждаше се входна огнестрелна рана на слепоочието, а съдейки по вече засъхналата кръв, стекла се по врата, имаше още една входна рана под косата зад ухото.

Таксиметровият шофьор лежеше върху волана. Посребрялата му коса отзад на врата бе сплъстена от кръв, а гърбът на якето бе потъмнял от изсъхнала кръв.

Кастило измъкна глава от таксито, срещна погледа на шофьора на алфата и въздъхна:

— Копеле гадно!

Чу се ново свистене на гуми близо до входа на сградата и когато вдигна поглед, видя Алекс Дарби да отваря вратата на служебното беемве.

Неколцина полицаи се опитаха да го спрат.

— Пуснете го! — изрева полковник Мунц с глас, на който би могъл да завиди всеки сержант от школата за обучение. След това тръгна към него.

Кастило чу Дарби да пита:

— Той ли е?

— Страхувам се, че е той — отвърна Мунц.

— Мъртъв ли е?

Мунц кимна.

— Прострелян е два пъти в главата.

— Къде е госпожа Мастърсън? — продължи да пита Дарби.

„Господи, дори не се сетих за нея.“

Мунц посочи линейката на Немската болница.

Дарби се отправи към линейката. Мунц го настигна.

— Алекс, мисля, че е упоена — предупреди го той.

— По дяволите! Кой е позволил? — попита вбесен Дарби.

— Според доклада на първия полицай, пристигнал на местопроизшествието, тя е била упоена още когато е дошъл.

— Предполагам, е предадена на грижите на лекар? — попита Дарби.

— С нея са трима лекари — успокои го Мунц. — Аз лично позвъних в Немската болница.

Дарби отиде до линейката, широк ван мерцедес, отвори вратата и се качи.

Кастило усети, че шофьорът е застанал до него.

— Дарби е в линейката с госпожа Мастърсън — съобщи той. — Чух Мунц да му казва, че е упоена, че е била упоена още когато ченгето от Военноморските сили е пристигнало.

— Мамка му! — възкликна шофьорът. — Две огнестрелни рани в главата.

— Шофьорът е прострелян само веднъж.

— Според мен са две — настоя той.

Дарби слезе от линейката и заедно с Мунц се приближи до таксито.

— Алекс — обади се шофьорът. — Съжалявам.

— Всички съжаляваме, Пол — отвърна Дарби.

Дарби се приближи до таксито, оглежда купето дълго, след това се върна при Мунц, шофьора и Кастило.

— Алекс — започна Мунц. — Трябва да я закарат в болница. Не могат да разберат с какво е наблъскана.

— Казаха ми, че не знаят — отвърна Дарби. — Според мен посланикът ще иска да я види още тук. Тръгнал е насам.

— Разбира се — съгласи се Мунц.

Дарби погледна шофьора.

— Пол?

— Според мен става въпрос за убийство — обясни шофьорът.

— Ти съгласен ли си, Чарли? — попита Дарби.

— Възможно е. Не знам.

Второ служебно беемве спря, а след него още едно. Висок изискан мъж слезе от задната седалка, а друг — от седалката до шофьора.

„Това трябва да е посланикът — реши Кастило. — А другият е бодигардът му.“

— Ето го и посланика — потвърди шофьорът.

Кен Лауъри, шефът по сигурността на посолството, и още трима мъже слязоха от второто беемве. Единият бе едър скандинавски тип с почти обръсната глава. Кастило реши, че е от пехотинците в посолството.

Посланик Силвио и Лауъри минаха през кордона от аржентински полицаи. Никой не понечи да ги спре.

„Сигурно ги познават.“

Останалите спряха пред полицаите.

Силвио тръгна към събралите се до таксито.

— Добро утро — поздрави той. — Казвайте.

— Джак е в таксито, господин посланик — каза Дарби. — Прострелян е два пъти в главата.

Силвио погледна Кастило, но не му каза нищо.

— Ваше превъзходителство — намеси се Мунц, — позволете ми пръв да изразя искреното си съжаление.

— Благодаря, полковник — отвърна Силвио на испански. — Някой знае ли какво се е случило?

Преди да получи отговор, Силвио продължи:

— Ами госпожа Мастърсън?

— Тя е в линейката на Немската болница, ваше превъзходителство — обясни Мунц. — Очевидно е била упоена. От похитителите.

Силвио изви вежди, но не каза нищо. Тръгна към линейката. Мунц, Дарби и Лауъри тръгнаха след него. Чарли също закрачи след тях — „Как иначе ще разбера какво става?“

Когато стигнаха до линейката, Силвио се обърна към Кастило.

— Вие сте господин Кастило, нали? — попита той.

— Да, господине.

Силвио почука на задната врата на линейката, отвори и се качи.

 

 

Вътре видя двама мъже и една жена в сини болнични престилки, баджове с имената им.

Госпожа Елизабет Мастърсън се бе отпуснала на стол, облегнат на далечната стена в просторната линейка. На лицето й бе поставена кислородна маска, а на едната ръка висеше апарат за кръвно налягане. Лекарката й мереше пулса.

Силвио се приближи до Мастърсън, отпусна се на колене и стисна ръката й.

— Елизабет — заговори тихо той на английски. — Много съжалявам.

Тя го погледна, очевидно объркана, и извърна очи.

— Очевидно е била дрогирана — обясни лекарката.

— Какво сте й дали? — попита Силвио.

— Не можем да направим много, преди да разберем какво й е дадено. Подозираме, че е бупивакаин, но преди да дадем кръвна проба за изследване в лабораторията, не мога да кажа със сигурност.

— Защо не сте я откарали в болницата? — попита Силвио и без да дочака отговор, нареди: — Тръгвайте веднага, ако обичате.

Обърна се към Лауъри.

— Господин Лауъри, вървете с нея. Направете каквото трябва, за да няма проблеми.

— Добре, господине — отвърна Лауъри.

— Вземете колкото хора прецените.

— Добре, господине.

Силвио тъкмо се канеше да слезе от линейката, когато Мунц изрева:

— Капитан Хименес!

Един от мъжете в цивилно облекло, застанал при офицерите от полицията, дотича начаса.

— Осем човека, две коли — нареди Мунц. — Едната кола да кара пред линейката, втората да я следва. Ще има американци. Осигурете безопасността на сеньора Мастърсън. Докладвайте веднага, щом я настанят в болницата. И не допускайте пресата нито до нея, нито до лекарите.

— Si, mi coronel. — Капитан Хименес се обърна и затича, крещейки нареждания. Лауъри хукна след него.

— Благодаря ви, полковник — обърна се Силвио към Мунц. — Кажете какво се знае.

— Тъкмо се канехме да разберем, ваше превъзходителство, преди да пристигнете — обясни Мунц. — Елате с мен, наше превъзходителство.

Мунц ги поведе към полицаите от Военноморската префектура.

— Ти ли беше първият, който пристигна на местопроизшествието? — попита Мунц.

— Si, mi coronel.

„Това ченге направо ще се напикае. Изпитва ужас от Мунц.“

Посланик Силвио забеляза същото. Усмихна се на полицая и подаде ръка.

— Добро утро — поздрави той и Кастило забеляза, че акцентът му е като на местен. — Казвам се Силвио. Аз съм посланикът на Съединените щати и се опитвам да разбера какво става.

— Si, senor.

— Казвай — настоя Мунц.

— Mi coronel, патрулирах по „Пуерто Мадеро“, когато ми се обадиха да дойда тук.

— Какво ти казаха?

— Да разследвам вероятен грабеж и убийство — обясни полицаят, а след това добави с известно нежелание — и някаква луда.

— Знае ли се кой се е обадил? — попита Мунц и погледна над рамото на Кастило. Кастило се обърна и видя, че военноморският командир, който бе разговарял одеве с Мунц, се е приближил.

— Шофьорът на камиона, mi coronel — отвърна командирът.

— Той къде е? Доведете го.

Когато двама полицаи от Военноморската префектура започнаха да блъскат шофьора на камиона, едър изнервен мъж в края на четирийсетте, Мунц им даде знак да престанат и се приближи към тях. Посланикът, Кастило, Дарби и шофьорът го последваха. Флотският офицер също направи крачка, но Мунц му нареди с махване на ръка да остане на мястото си. След това Мунц освободи нервно полицаите.

— Бихте ли ни казали какво знаете, сеньор? — попита Мунц.

Мъжът кимна, след това се обърна и насочи пръст към улицата.

— Пътувах по „Едисън“ — започна човекът — към „Хорхе Нюбъри“, когато видях жената. Клатушкаше се по улицата. Реших, че е пияна.

Той спря и се замисли дали не казва нещо, което не бива.

„Изглежда, не знае кой е Мунц, освен че е важна клечка в полицията, но очевидно се страхува от него.“

— И какво стана?

— Стана ми жал за нея и спрях — обясни той, макар не много убедително, а след това добави: — Беше по средата на улицата и не исках да я прегазя.

Зачака някаква реакция.

— И какво? — подкани го отново Мунц.

— Слязох от камиона и тя буквално ме завлече там вътре — продължи човекът. — Видях таксито, видях какво е станало вътре — и двамата бяха мъртви — извадих телефона и се обадих…

Заблестяха нови сини и червени лампи и се чуха нови сирени. Кастило забеляза, че е направен малък конвой и очевидно чакат знак от линейката. След това лампата на линейката се включи и сирената й зави. Даде на заден и излезе от сградата. Един от полицаите я насочи към подредените автомобили. Кастило забеляза, че автомобилът на посолството е непосредствено зад линейката в конвоя.

След това конвоят потегли.

Когато звукът на сирените заглъхна в далечината, Мунц отново попита:

— И какво?

— Да, господине — продължи шофьорът на камиона. — Жената падна.

— Какво?

— Тя падна — повтори шофьорът. — Не припадна, просто не можеше да се изправи и не разбираше какво й говоря.

— А вие какво й казахте?

— Че полицията идва, че е най-добре да се дръпне от средата на улицата. Опитах се да я вдигна на ръце, но тя се разпищя, затова зачаках.

— Какво стана, преди да пристигне полицията?

— Нищо — отвърна шофьорът, след това се поправи: — Тя пропълзя от улицата — сигурно искаше да се качи отново в таксито…

— Сигурно ли?

— Беше стигнала до тротоара, когато полицаят дойде — каза човекът. — Той нареди да я оставим където е, влезе, огледа таксито и излезе с портфейла на човека.

— Според теб, колко пари имаше вътре? — прекъсна го Мунц.

— Нямаше пари — отвърна шофьорът. — След това се обади за линейка и повика друг офицер, пое я на ръце и я остави на предната седалка на патрулката. Обясни ми, че човекът на задната седалка бил norteamericano дипломат, да не местя камиона и да чакам да дойдат колегите му.

— Кой дойде пръв? — попита Мунц.

— Не помня — сви рамене човекът.

Мунц остана загледан в него за момент, след това премести поглед към посланика, после към Дарби, Кастило и шофьора, сякаш ги питаше дали имат въпроси. Всички мълчаха.

— Благодаря, сеньор — кимна Мунц. — Щом пристигнат хората от техническия отдел, ще снимат камиона, ще го огледат и ще го преместим, за да не стои в средата на пътя. След това ще ви отведат във Военноморската префектура, за да дадете показания и да ви снемат отпечатъци. Ще наредя да охраняват камиона, докато ви няма, ще можете да позвъните на работодателя си и на съпругата си, ако желаете. Ще им кажете, че сте свидетел на инцидент, че сте в полицията, за да дадете показания, и нищо повече. Нито дума за таксито. Разбрахте ли ме?

— Si, senor.

— Благодаря. — Мунц подаде ръка на човека. След това посланик Силвио му подаде ръка и благодари. И Дарби, и шофьорът, и накрая Кастило се ръкуваха с шофьора.

Последваха Мунц към мястото, където военноморският командир стоеше с един полицай.

Пристигна нов автомобил на посолството. Слязоха двамата агенти от Монтевидео.

„Специален агент Юнг е доста изненадан, че ме вижда тук.“

— Полковник — обади се посланик Силвио. — Това са двамата агенти от ФБР, които изпратиха от Монтевидео. Ако е възможно, бих искал да присъстват на разследването…

— Да минат — изрева Мунц.

Агентите веднага тръгнаха към тях.

Мунц се обърна към командира от флота.

— Откарайте шофьора на камиона в префектурата. Искам от него изявление, вие го снимайте и му вземете отпечатъци. Може да се обади на работодателя и съпругата си, но внимавайте да не спомене нищо повече, освен че е бил свидетел на катастрофа. Отнасяйте се добре с него — първото ми впечатление е, че е добър самарянин, — но го задръжте, докато не ви се обадя.

— Si, senor.

— Добре — кимна Мунц към полицая от Военноморската префектура. — Кажете ми какво се случи от момента, в който пристигнахте.

 

 

Разказът му бе много точно повторение на казаното от шофьора на камиона.

Мунц погледна агентите на ФБР.

— Ще наредя вие двамата да имате пълен достъп до разследването.

— Благодаря — обади се посланик Силвио.

— Има ли нещо друго, ваше превъзходителство? — попита Мунц.

Силвио отговори, но се обърна към Дарби.

— Децата.

— Жена ми е в дома на семейство Мастърсън — отвърна Дарби.

— Ще изпратя и моята съпруга веднага щом се свържа с нея — реши Силвио. След това попита: — Предполагам, сте направили каквото е необходимо за охраната им.

— Да, господине.

— Ваше превъзходителство, ще изпратя най-добрите си хора и те няма да изпускат сеньора Мастърсън и децата от поглед — намеси се Мунц. — Съзнавам, че вече нямате голямо доверие на думите ми.

— Защо го казвате, полковник? — попита любезно посланикът.

— Двамата със сеньор Сиено седяхме в колата му пред дома на Мастърсън от единайсет вечерта, а сеньор Мастърсън ни се изплъзна.

„Значи така се казва. Сиено. Пол Сиено.“

— Така ли възприемате случилото се? Той ви се е изплъзнал?

— Изплъзна се от нас със сеньор Сиено и хората на сеньор Сиено и моите. Осем човека наблюдаваха къщата, ваше превъзходителство.

— А защо мислите, че си е бил поставил за цел да ви се изплъзне?

— Според мен похитителите са се свързали с него, поискали са среща и са го заплашили, че жена му и децата ще пострадат, ако не дойде сам. Затова е отишъл сам. Нямам представа как е успял, но е бил отчаян и е успял да се измъкне, без да го забележим, а след това е хванал такси — най-вероятно от железопътната гара на „Сан Исидро“ — и е тръгнал към мястото на срещата. Ваше превъзходителство забеляза ли, че таксито не е от градските?

— Да, забелязах — потвърди посланик Силвио. — Честно казано, и аз си представях, че е станало нещо подобно.

— Искрено съжалявам и се чувствам безкрайно неловко, ваше превъзходителство, защото не изпълних дълга си — продължи Мунц.

— Двамата със Сиено сте били в колата на Пол цяла нощ — успокои го Силвио. — Едва ли някой може да ви обвини, че сте проявили небрежност.

— Прецаках нещата отвсякъде, господин посланик, това е истината — намеси се Пол Сиено.

— Според мен не е така, Пол — обърна се към него Силвио, след това се завъртя към Алекс Дарби. — Алекс, би ли останал тук, за да научиш всичко, което излезе? А после отиди в болницата.

— Добре, господине.

— Господин Кастило, може ли за момент?

— Да, господине, разбира се.

Силвио хвана Чарли под ръка и го поведе настрани, за да не чуе никой разговора им.

— Налага се да поговорим, господин Кастило — започна посланикът. — Има ли причина да не го направим веднага? Ще се върнете ли с мен в посолството?

— Да, господине, разбира се.

 

 

— Имате ли някаква представа какво става тук, господин Кастило? — попита посланик Силвио, щом се качиха в служебното беемве. — Има ли нещо, което трябва да знам?

— Господине, нямам абсолютно никаква представа какво става — призна Кастило, след това заекна. — Освен че сме се накиснали в шибана бъркотия.

— Аз съм дипломат и не би трябвало да използвам такива изрази, но съм напълно съгласен с оценката ви.

— Моля да ме извините, господине. Изплъзна ми се неволно. Той беше добър човек!

— Наистина — съгласи се Силвио. След това се извини, извади мобилен телефон и натисна копче за автоматично набиране.

— Убили са Джак, любов моя — каза той на испански. — В момента не знам нищо повече. Бетси е упоена и я откараха в Немската болница…

— Не. Дрогирана е. Не упоена…

— Щях да те помоля да отидеш в болницата, но докато не я върнат в пълно съзнание, няма смисъл. Съпругата на Алекс Дарби е при децата на Мастърсън…

— Благодаря ти. На всяка цена вземи поне един от хората на Лауъри със себе си и карайте бавно, за да могат да ви следват от федералната полиция…

— Никой не може да повярва, любов моя. Послушай ме и направи каквото ти казах. Ще ти се обадя пак.