Уилям Грифин
Заложникът (18)

(ШЕСТ)

Информационен център

Посолство на САЩ

„Авенида Колумбия“ 4300

Буенос Айрес, Аржентина

22:30, 22 юли 2005

 

В комуникационния център на посолството също имаше „телефонна кабина“. Когато мъжът, когото Кастило нарече „човека на Дарби“, го поведе към нея, почти всички от осемте или десетте служители го погледнаха с явно любопитство. Единият бе ориенталецът, агентът от ФБР Юнг.

„Същият, който ме наблюдаваше по време на брейнсторминга с повече интерес от останалите. Или ме намира за хубавец и си пада по мен, или има слабост към Тайните служби, или знае нещо за мен. Или пък подозира нещо.

Господи! Да не би ФБР да е изпратило тайно нареждане: «Уведомете ни незабавно, ако се появи човек на име Кастило, и докладвайте за действията му. Той постави директора в крайно неловко положение и много ни се иска да го поставим там, където му е мястото.»“

Кастило затвори вратата на телефонната кабина и седна пред малко бюро, по-скоро полица, монтирана на стената, върху която бе поставен телефонът за обезопасена връзка. Приличаше — въпреки че бе свързан с по-дебели кабели — на съвсем обикновен телефон. Имаше и бележник с пъхнат лист от фолио под първата страница, за да не оставя натискът на химикалката отпечатък върху следващия лист, два подострени молива в чаша и плик за изгаряне на отпадъци, закачен на стената.

Кастило вдигна слушалката.

— Оператор — прозвуча мъжки глас.

„Струва ми се млад. Сигурно е войник.“

— Казвам се Кастило. Искам обезопасена линия.

— Да, господине. Имате разрешение. Дайте ми номера, ако обичате.

„Тук минава десет и половина, което означава, че във Вашингтон е седем и половина. Почти съм сигурен, че Хол не е в кабинета си. Ще накарам телефонистката да го открие.“

Кастило даде номера на телефонната централа на Белия дом.

— Господине, това е Белият дом — прозвуча гласът на оператора.

— Да, знам.

— Господине, нямате разрешение за Белия дом.

— Кой трябва да ми даде това разрешение? — попита Кастило и след частица от секундата добави: — Сержант.

— Или посланикът, или господин Мастърсън, господине. „Прие «сержант», без да реагира. Това може и да се окаже полезно.“

— Не искам да безпокоя господин Мастърсън, сержант, затова позвънете на посланика. Налага се да се обадя.

— Господине, господин Дарби е упълномощен да дава разрешения за обезопасена линия до Белия дом. Той има ли информация за правомощията ви?

— Да, сержант. Говорете с него.

Трийсет секунди по-късно „търговският аташе“ Дарби позволи на оператора да свърже господин Кастило с Белия дом.

 

 

— Белият дом.

— Обаждам се от посолството на САЩ в Буенос Айрес — представи се Чарли на оператора. — Бихте ли проверили дали линията е обезопасена?

Проверката отне около петнайсет секунди.

— Линията обезопасена — потвърди телефонистката в Белия дом.

— Обажда се К. Г. Кастило. Трябва да разговарям със секретар Хол. Нямам представа къде се намира в момента.

— Веднага ще го открия. Изчакайте, ако обичате.

 

 

— Хол слуша.

— Поверителен разговор, господин секретар, от господин Кастило в Буенос Айрес.

— Свържете ме, ако обичате — нареди Хол.

 

 

В президентския апартамент на Белия дом президентът вдигна поглед към съпругата си и съпругата на Мат Хол и взе решение.

— Включи на микрофон, Мат — нареди той. — Не му казвай обаче.

 

 

— Чуваш ли ме, Чарли?

— Да, господине.

— Отдавна очаквам обаждането ти.

— Както сигурно знаете, господине, нямаше какво да докладвам.

— От опит мога да ти кажа, Чарли, че това не се знае.

— Така е, господине. Приятелят на Джоуел, Тони Сантини ме посрещна на летището. Много приятен човек, с ум като бръснач. Тони ме заведе до хотела „Хаят“ — сега вече се казва „Фор Сийзънс“, между другото. Каза ми каквото знаеше. Най-важната информация е, че госпожа Мастърсън е била отвлечена от паркинга на ресторант, наречен „Канзас“, в скъпия квартал „Сан Исидро“. Чакала е съпруга си и след като той не се е появил, тя се върнала при автомобила, откъдето била отвлечена.

— Той каза, че досега няма новини от похитителите — това бе в седем и половина днес сутринта и до момента все още никой не е звънял с искане за откуп. Тони каза, че аржентинците не са съобщили на медиите, така че, ако се представех като Госингер, щяха, първо, да се питат как съм разбрал и, второ, нямаше да ми кажат абсолютно нищо. — Затова се представих като агент от Тайните служби, който случайно минава. Очевидно често се правят подобни визити. Тони ме запозна с шефа по сигурността на посолството, приятен човек, но лека категория…

— Защо го казваш, Чарли? — прекъсна го Хол.

— Както Тони Сантини се изрази, по-голямата част от разследванията му се въртели около прелюбодеянията на някой дипломат със съпругата на друг дипломат. Нищо важно.

— Ясно — съгласи се Хол.

— Докато бях в кабинета му, влезе Мастърсън. Наистина приятен човек, безкрайно притеснен. Нали знаете как е бил прегазен…

— И е постигнал споразумение за 50 милиона долара ли? Да, да, знам.

— Аз чух нещо за шейсет милиона. Както и да е, представиха ме като агент на Тайните служби и той ме покани на брейнсторминг с останалите играчи. Представителят на ЦРУ — след малко ще ви разкажа повече за него, — хората от Отдела за борба с наркотиците и двама агенти на ФБР от Монтевидео, които, изглежда, имат известен опит с отвличанията. Единият ме наблюдава доста странно. И тогава, и сега, когато влязох в комуникационния център.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако бях параноик, а аз съм, бих заподозрял, че в сградата на Дж. Едгар Хувър е разпространен бюлетин, който предупреждава всички да си отварят очите за негодника Кастило.

— Ти сериозно ли говориш, Чарли?

— Не мога да го докажа, но по същия начин ме наблюдаваше и шефът на ЦРУ, казва се Дарби — и на него умът му е като бръснач — и вече знам, че е бил наясно кой съм бил. Кой съм.

— Как разбра?

— След брейнсторминга — от което нищо не излезе — ми предложи да ме заведе на ресторант и щом се качих в колата му, веднага призна, че ме е виждал в Зарандж, Афганистан — бил е шеф на ЦРУ там — събрал две и две и решил, че съм човекът, който е върнал самолета „727“.

— Значи ще каже на посланика, така ли? Или на някой друг.

— Не знам доколко мога да му вярвам, но обеща да изчака до утре сутринта. Преди два часа говорих с него и му казах да не крие повече. Трябваше да говоря по обезопасена линия, вместо да си губя времето с имейли. Така че той знае. Докато се връщах в града, Дарби ми се обади отново и ме покани много любезно от името на посланика утре сутринта в девет да заповядам на среща в кабинета му.

— Ами посланикът?

— И Сантини, и Дарби казват, че е изключителен. Както и да е, след приятния обяд в „Канзас“, заради който наистина се чувствам виновен, реших да действам сам и не открих абсолютно нищо, освен за възможността похитителите да се окажат американци. Когато споделих тази информация с Дарби, той ми обясни, че аржентинците — „много деликатно“, както сам се изрази — били подхвърлили същата възможност. Извън телефонната кабина тук, ФБР — включително Юнг, агентът, който, струва ми се, ме е разкрил — изпращат до НИК имената на всички американци, които са били в страната през последните трийсет дни.

— Ами местните власти?

— От всичко, което успях да разбера, те полагат всички усилия, ала резултатът е същият — пълна нула. Така че извършителят чака да види какво ще стане.

— Това ли е всичко?

— Да, господине. Струва ми се, че съм напълно безполезен тук. Господи, откъде му е хрумнала на президента шантавата идея, че съм Шерлок Холмс? Иска ми се да не ме беше изпращал тук. Наистина ми се иска да помогна, а не успявам да направя нищо.

— Чакай малко, Чарли.

— Шерлок, говори президентът.

— Мили боже! — заекна Кастило.

— Не, само президентът — разсмя се той. — Радвам се, че те изпратих, Шерлок. Не можех дори да се надявам на по-изчерпателен доклад, освен това качествен доклад като този, който току-що направи пред секретар Хол, едва ли щеше да стигне до мен достатъчно бързо.

— Господине, много се извинявам…

— Няма защо да се извиняваш, Чарли. Имам само един въпрос.

— Да, господине.

— Какво става с господин Мастърсън? На него — и децата осигурена ли им е закрила?

— Да, господине. Господин Дарби — двамата с господин Мастърсън са близки приятели — ми каза, че изпратил хора около дома на господин Мастърсън и се надява той да не е усетил, че наблюдават къщата. Освен това наоколо патрулират аржентинските ченгета и агенти от ДРУ.

— Тяхното ФБР ли?

— Да, господине. Нещо много подобно. И господин Сантини, и господин Дарби ми казаха, че ДРУ знаят какво правят.

— Когато утре сутринта се видиш с посланик Силвио, предай му, че съм много загрижен.

— Разбира се, господине.

— Това е всичко засега — реши президентът. — Вършиш точно онова, заради което те изпратих, Чарли, при това се справяш чудесно.

— Благодаря ви, господине.

— Госпожа Хол ти изпраща поздрави. Сигурен съм, че и съпругата ми ти изпраща своите.

— Благодаря, господине.

— Лека нощ, Чарли — завърши президентът.

 

 

— Интересно момче — отбеляза президентът.

— И много симпатичен — добави госпожа Джанис Хол. — По гласа му личеше колко е загрижен за горката жена и семейството й.

— Преди да се запознае с него, Джанис все разправяше, че не може да понася мъже, които привличат жените като пеперуди към пламък.

— Върви по дяволите, Мат — възмути се госпожа Хол.

— Добре че го изпратих там — каза президентът и добави: — Както и че настоях да остане при Мат.

— Моля? — попита първата дама.

— Когато върна самолета, първата ми мисъл бе да го взема в Белия дом. След това разбрах, че няма да излезе нищо. Можете ли да си представите на какво напрежение щеше да бъде подложен тук? Всички до един в сградата щяха да се опитват, първо, да го контролират и, второ, да му пречат да се добере до телефона ми или Овалния кабинет. Като остана на работа при Мат, не се стигна до никакви проблеми.