Уилям Грифин
Заложникът (15)

(ТРИ)

Пътят минаваше през квартал „Сан Исидро“, покрай разположени един до друг интересни ресторанти срещу жокей клуба „Сан Исидро“. Той имаше представа къде се намира. Дядо му ги бе водил тук с братовчед му Фернандо поне пет-шест пъти още докато бяха в гимназията.

След това бързо излязоха на магистралата — тя беше с по шест платна във всяка посока — и макар всичко това да бе ново за него, Кастило бе сигурен, че това е старата магистрала „Пан Американ“. Аржентинците я разширяваха от години и очевидно най-сетне бяха приключили така наречената autopista.

След шест или седем километра, които изминаха с най-малко двайсет километра над допустимата скорост от сто и трийсет — което означаваше, че пътуват с над сто и петдесет километра в час, — стигнаха до разклонение и Фредерик пое наляво. Табелите сочеха, че дясното отклонение е за магистралата към Уругвай, а те се бяха насочили към Пилар.

Стигнаха до пост за пътна такса, ала не спряха, само намалиха, колкото апаратът да отчете преминаването и бариерата да се вдигне, след което Фредерик пак настъпи газта и отново подкара с превишена скорост.

От лявата им страна се виждаше огромна фабрика, правоъгълна сграда на три етажа, поне триста метра дълга, свързана с четири гигантски кръгли бетонни силоза. „LUCCETTI, LA PASTA DE MAMA“ — гласяха деветметровите надписи на силозите.

Кастило се изкиска. Кенеди го погледна.

— Семейството на мама очевидно много обича да похапва макарони — подхвърли Чарли.

Кенеди се усмихна и поясни:

— Тук италианците са повече от испанците.

Магистралата се стесни — само по три ленти в посока, — а ограничението на скоростта все още беше сто и трийсет километра в час, въпреки че Фредерик продължаваше да кара значително по-бързо.

Зад оградата на магистралата се виждаха големи приятни ресторанти и нови салони на „Ауди“, „БМВ“ и други европейски и японски автомобили. Чарли забеляза единствено емблемата на „Форд“ от американските производители и се зачуди разсеяно дали „Мерцедес Бенц“ имат свое представителство.

Като дете бе минавал и по този път, но тогава пътят бе само с две платна и водеше от Буенос Айрес към вилите и именията в провинцията.

Очевидно районът около Пилар се бе превърнал в скъп квартал — все някой трябваше да купува аудитата и беемветата, — но поне от магистралата не се виждаха къщи, само бизнес сгради, които обслужваха хората с пари.

Фредерик излезе от магистралата и минаха покрай липсващия салон на „Мерцедес“, както трябваше да се предполага, елегантна сграда от другата страна на пътя, разположена непосредствено до супермаркет „Джъмбо“.

След това излязоха на двулентов път, който накара Фредерик да намали на сто и десет, после наби рязко спирачки и зави към двуетажна къща с червен покрив, очевидно предназначена за охраната на портата.

Издяланият от дърво надпис гласеше:

КЪНТРИ КЛУБ „БУЕНА ВИСТА“

Четирима охранители препречиха пътя им. Двама прегледаха щателно „Мерцедеса“, преди да вдигнат бариерата на червено и бяло райе. Всички от охраната бяха въоръжени, а в къщата се виждаше стойка с шест пушки. Приличаха на американски „Итака“.

„Ето на това — помисли си Кастило — му се казва охраняван обект.“

Щом влязоха, забелязаха знаците за ограничение на скоростта трийсет километра и бабуни на всеки двеста метра. Този път Фредерик се съобрази с ограничението.

Влязоха навътре и чак когато се отдалечиха достатъчно от портата, забелязаха първите къщи.

Мерцедесът мина по извита алея покрай няколко великолепни къщи, заобиколени от забележително поддържани градини. Тук нямаше решетки по прозорците, както в скъпите къщи на „Сан Исидро“. Минаха покрай игрище за поло — отстрани бяха подредени още от прекрасните къщи — след това покрай още едно, покрай зелени площи, докато най-сетне стигнаха до клуба край игрището за голф. На паркинга се виждаха поне трийсет автомобила.

Пътят се изви покрай други къщи, значително по-големи. Някои — може би дори всички — бяха оградени с жив плет, достатъчно висок, така че се виждаха само вторите етажи на къщите. Кастило забеляза, че плетът умело прикрива огради от ковано желязо.

Фредерик отби и спря пред триметрова порта. Тя се отвори след секунда. Чарли забеляза работник до устройството, което контролираше портата. Човекът имаше пистолет, скрит под дънковото яке. Щом влязоха, Чарли забеляза мъж в количка за голф да обикаля градината. В количката се виждаше чанта със стикове за голф, които не успяваха да прикрият цевта на пушка.

„Това тук май е охранявано имение вътре в охранявания клуб, за разлика от строго охраняваните клубове, където посетителите не искат да се знае каква е сексуалната им ориентация.“

Първо забеляза хеликоптер „Бел Рейнджър“ на ливадата, чак след това обърна внимание на къщата: впечатляваща, типично английска постройка от червени тухли с красиви прозорци. Докато приближаваха, вратата се отвори, показа се висок мъж към края на трийсетте и заслиза по стълбите към калдъръмената алея за коли.

Александър Певснер — известен още като Василий Респин и Алекс Дондиемо и още поне пет имена, международен търговец на оръжие и, както се твърдеше, шеф на поне десет доста съмнителни предприятия, за когото поне тринайсет правителства бяха издали заповеди за задържане — бе в сиви памучни панталони, бяла риза (разкопчана на врата, за да се подава, съвсем по аржентински, копринен шал, захванат със сребърен пръстен), бледосин пуловер и лъснати до блясък кафяви обувки с дебели гумени подметки.

Той скръсти ръце на гърдите, усмихна се, зачака „Мерцедеса“ да спре и Фредерик да се втурне, за да отвори задната врата.

— Здравей, Чарли — провикна се Певснер на руски, когато Кастило слезе. — Благодаря ти, че дойде. Много се радвам да те видя.

— Честно да ти призная, не останах във възторг от първата ти покана, Алекс — отвърна Кастило, също на руски, и подаде на Певснер ръка.

— Вече се извиних. Готов съм да се извиня още веднъж.

— Веднъж е напълно достатъчно, Алекс — реши Кастило и добави: — Хубава къща.

Певснер отдръпна ръка, стисна стегнато раменете на Чарли и го погледна в очите. Очите на Певснер бяха големи, сини и невероятно искрящи. Когато се запознаха, Чарли дори се бе запитал дали Певснер не шмърка разни стимуланти през носа.

— Трябва да ти задам два въпроса, приятелю — започна Певснер. — След малко ще разбереш защо се налага.

— Питай.

— Какво правиш в Аржентина? Защо си тук?

„Това е от онези случаи, когато е най-разумно да кажеш истината, неподправената истина.“

Чарли отговори, без да се колебае.

— Съпругата на заместник-посланика ни е изчезнала при обстоятелства, които говорят за отвличане. Президентът ме изпрати да разбера какво става.

Кастило забеляза, че отговорът му изненада Певснер, но не попита защо.

— Значи идването ти няма нищо общо с мен.

Чарли поклати глава.

— Абсолютно нищо. Нямах представа, че ти — или Хауърд — сте в Аржентина.

Певснер дълго се вглежда в очите на Кастило.

„Алекс, пет пари не давам колко дълго ще ме изследваш, за да ме хванеш в лъжа. Казах ти истината. Ако имам късмет, ще забележиш, че ме е страх от теб, при това немалко.“

Най-сетне Певснер стисна приятелски ръцете на Кастило и го пусна.

— Благодаря ти за откровеността, приятелю — каза той. — Да влезем, да пием по чаша вино, тъкмо ще те запозная със семейството си.

— Твоето семейство ли? — заекна Чарли.

— Да. Моето семейство. Съпругата ми и децата.

„Мама му стара! Значи затова била цялата тази предпазливост. Какво, по дяволите, правят тук?“

 

 

След като Кастило се запозна с Александър Певснер във Виена, той докладва на секретаря на Вътрешна сигурност Мат Хол, че Певснер му е разкрил, че липсващият „727“ е откраднат от сомалийски терористи, които възнамерявали да го блъснат в Либърти Бел. Певснер бил казал, че е готов да направи всичко по силите си, за да помогне да го открият, защото по ред причини бил против мюсюлманските терористи, като на първо място бил фактът, че е семеен мъж, който обожава съпругата и трите си деца. Не искал да пострадат от мюсюлмански фанатици. След това Певснер му бе показал снимка със семейството си: изключително привлекателна руса жена и три руси деца, сякаш снимани за някоя реклама. Кастило съзнаваше, че аргументите му звучат невероятно, че Хол ще го разпъне на кръст, преди да му повярва.

Не бе подготвен за шока, изписал се по лицето на Хол и по лицата на Джоуел Исаксън и Том Макгайър. Те не само че не повярваха на нито една негова дума, но — което бе значително по-лошо — поставиха под съмнение репутацията му, защото губеше не само своето време, ами и тяхното с налудничави твърдения.

— Чарли, чел съм досието му — каза Исаксън. — Ей толкова дебело е. — Той бе разперил широко ръце. — Той е и убиец, и изнудвач, и трафикант, и търговец на оръжие, да не говорим за подкупите, които е раздавал, абе каквото се сетиш, но никога не е бил предан съпруг и баща.

— Аз му вярвам — бе настоял Кастило.

— За кое по-точно? — бе полюбопитствал Хол.

— Почти за всичко — бе отвърнал Чарли. — Снимката беше истинска, сигурен съм.

— Наистина ли вярваш, че самолетът е откраднат от сомалийците? Да не би да си се вързал, че ще го забият в Либърти Бел? И то защото един международен главорез ти го е казал — бе заявил Хол по-скоро натъжен, отколкото разгневен.

— Господине, вие сам ми казахте, че един от основните проблеми в разузнаването е, че хората на моето ниво казват на началниците си онова, което началниците искат да чуят, а не онова, в което са убедени. Аз ви казвам онова, в което съм убеден.

— Не съм ти казал подобно нещо — отсече Хол след дълго мълчание. — Беше президентът.

— Чарли, ти даваш ли си сметка, че този тип е имал чудесна възможност да те очисти? — бе попитал Джоуел Исаксън.

— Да, Джоуел, знам. Беше доволен, че не се налагало да ми направи „индийска бенка“ — малокалибрен куршум в челото — и аз му вярвам и за това.