Уилям Грифин
Заложникът (14)

(ДВЕ)

Черният „Мерцедес Бенц S500“ се появи сред трафика по „Авенида Либертадор“ и Кастило застана на самия край на тротоара, за да го видят. Автомобилът спря и някой отвътре отвори задната врата. Видя седналия Кенеди.

— Качвай се, Чарли — нареди Кенеди.

Колата потегли в мига, в който Кастило хлопна вратата.

— Gruss Gott — поздрави Кастило, като се опитваше да докара виенски акцент.

— Gruss Gott, Herr Gossinger — отвърна седналият зад волана Фредерик.

„Това не е никакъв виенски акцент. Не е дори чешки. Приятелчето Фредерик, по всяка вероятност е унгарец.

Защо се ровя? Какво ми пука?“

Мерцедесът зави наляво. Минаваха през жилищен квартал, който много приличаше, поне така му се струваше на Кастило, на хубавите квартали на Сан Антонио, само че всички къщи тук бяха скрити зад стени — някои от тях с бодлива тел отгоре — и почти всички с решетки на прозорците.

Кенеди докосна ръката му и му подаде нещо. Приличаше на черна кадифена качулка.

— Какво е това?

— Кадифена качулка — отвърна Кенеди. — Сложи си я.

„Вече знам защо ми се стори страшно. На това му се казва «интуиция».“

— Шегуваш се, нали?

— Ни най-малко. Нали го знаеш шефа ми. Много държи на усамотението и спокойствието.

— Майната ти, Хауърд, майната му и на шефа ти! — изрече бавно и спокойно Чарли. След това повиши глас, за да го чуе Фредерик: — Спри колата!

— За бога, Чарли, няма нищо лично!

— Спри колата, за да не се налага да те наранявам, Хауърд.

— Върни ни в ресторанта — нареди Кенеди на немски, след това се обърна към Кастило: — Знаеш, че тая работа няма никак да му хареса.

— Гледай да му предадеш какво съм казал: „Да си го начукаш, Алекс“. Спри най-сетне проклетата кола.

Кенеди се поколеба за момент, след това нареди на Фредерик да спре до тротоара.

Кастило слезе, тресна вратата и тръгна към „Авенида Либертадор“. Чу „Мерцедеса“ да потегля.

Бе изминал три пресечки по „Либертадор“, когато забеляза „Мерцедеса“. Беше паркирал до тротоара, а Кенеди бе застанал до вратата. Държеше нещо в лявата си ръка.

„Не вярвам да е толкова тъп, че да извади пистолет и да ме накара насила да се кача, но никога не се знае.“

Когато Чарли приближи, разбра, че Кенеди държи мобилен телефон.

— Обаждане за вас, хер Госингер — подхвърли шеговито Кенеди. В усмивката му се четеше неудобство.

— Ако на Фредерик дори му мине през ум да слезе от колата, ти заминаваш или в реанимацията, или в моргата — предупреди Кастило.

Кенеди подаде телефона на Кастило, отстъпи три крачки назад и разпери ръце, за да покаже, че няма намерение да предприема каквото и да е.

Кастило не откъсваше очи от него, докато вдигаше телефона към ухото си.

— Ало?

— Ако Хауърд те е обидил по някакъв начин, приятелю — започна Алекс Певснер на руски, — моля те да приемеш извиненията ми.

— Хауърд следваше нарежданията ти. И повече не ме наричай приятел — продължи Чарли на руски. — Там, откъдето идвам, приятелите си имат доверие и не ги карат да си нахлузват торби на главите.

— Когато пристигнеш, приятелю, ще разбереш защо проявявам малко повече предпазливост от обикновено. Освен това ще разбереш, че за мен наистина си скъп приятел.

— Защо ми е да ходя където и да било?

— Защото те моля като приятел.

— Няма да ми бъде приятно, ако се наложи да нараня Хауърд.

— Няма да се наложи. Моля те, дай ми няколко часа от времето си.

„За каквото и да става въпрос, за него е важно. Той не моли хората, направо им нарежда, а когато не направят онова, което той си е наумил, ги убива.“

— Добре — съгласи се Кастило след внимателно премерено колебание.

— Благодаря ти, Чарли — отвърна Певснер и прекъсна.

Кастило погледна Кенеди и му подхвърли мобилния.

— Влизай в колата, Хауърд, и нахлупи качулката — нареди Чарли.

Стана му жал за Кенеди, когато забеляза изражението му.

— Майтап, Хауърд, майтап.