Уилям Грифин
Заложникът (13)

(ЕДНО)

Ресторант „Канзас“

„Авенида Либертадор“

„Сан Исидро“

Провинция Буенос Айрес, Аржентина

13:15, 22 юли 2005

 

— Според теб каква част от шейсетте милиона е получил? — обърна се Чарли към Дарби.

Седяха на една маса до пълния с народ бар в „Канзас“ и пушеха пури с кафето.

Няколко минути седяха смълчани, всеки потънал в мислите си, а въпросът изникна неочаквано. На Дарби му бе необходима секунда, за да се съсредоточи.

— Чарли, надявам се, не питаш от голо любопитство.

— Просто се питах, ако има искане за откуп и той реши да тегли една майна на правилата, за да си върне жената, дали разполага с достатъчно пари, за да плати?

— Какво са казали хората? Великите умове мислят еднакво.

— Имаше нещо такова.

— В интерес на истината, данъчните са лапнали своя дял, като знаеш каква е сумата, значи половината, след това от щата Луизиана също са си поискали данъка върху доходите. С други думи, той е получил към осем милиона и половина по онази част от споразумението, което касаело загубените приходи по договор, а данъците и таксите са изяли половината. Останалата част от споразумението е била компенсация за болка, страдания и разни подобни. Тя вече не се облага.

— Тоест говориш за повече от четирийсет милиона долара. Те къде са?

— Сега вече са много повече. Има един тип — двамата с Джак били съученици в някакво частно даскало — от Национална банка „Хиберния“ в Ню Орлийнс, който управлява парите му. При това се справя забележително добре.

— Той от Ню Орлийнс ли е?

Дарби поклати глава.

— От другата страна на Мисисипи, от някакво градче, Пас Крисчън, в залива. Бетси е от Ню Орлийнс. Баща й, пенсиониран посланик, все още живее там.

— Проверил си значи Мастърсън?

— Не съм. Той ми разказа. Двамата с Джак се запознахме, докато бяхме в Париж преди години. Близки сме. Аз съм — след баща му — изпълнител на завещанието му. Затова, изглежда, прецени, че трябва да знам в какво се забърквам.

Кастило кимна и двамата отново замълчаха.

— Има и още един проблем, дето му се е стоварил на главата на нещастника. Трябва да съобщи на семейството на Бетси — обясни Дарби.

— А на своето семейство дали е казал?

— Едва ли ще каже на своя баща, преди да съобщи на бащата на Бетси, а бащата на Бетси като нищо ще получи сърдечен удар. Буквално. Има много слабо сърце.

— Някой спомена нещо за зет.

— Работи в ООН. Джак не може да го понася.

— Защо?

Дарби сви рамене.

— Не ми е казал. Но е очевидно.

След тези думи Дарби смени темата.

— Да отговоря на първия ти въпрос. Какво бих направил, ако бях на мястото на Джак Мастърсън — вече се страхувам, че той го е направил: — щях да вдигна телефона и да се чуя с приятеля си от „Хиберния“. „Изтегли ми един милион, метни се на следващия самолет и ми ги донеси, без да казваш на никого ни дума.“

— Може да не е толкова лесно — опита се да обясни Кастило. — Богатите не държат много налични пари, нито пък в разплащателни сметки. Дори един банкер ще се затрудни да освободи един милион, без някой да започне да задава неприятни въпроси.

— Защо ми се струва, че говориш от личен опит? — засече го Дарби.

Кастило не обърна внимание на забележката.

— А един милион в банкноти по сто заема доста място. Сто хиляди, извадени от Федералния резерв, са толкова голям пакет.

Той разпери ръце.

— Чарли, ти наистина ли живееш в апартамент в „Мейфлауър“? — попита Дарби.

На Кастило му се прииска да не обърне внимание и на този въпрос, но след това размисли.

— Това пък откъде го чу?

— От същия тип, който ми разказа как си ядосал директора на ЦРУ. Няма да ти кажа кой е, но го познаваш. И той беше в Афганистан с нас. Не се притеснявай; харесва те.

— И какво друго е изтропал приятелят ми с голямата уста?

— Че парите ти идват от тексаски петрол.

— Да, от Тексас съм и мога да си позволя да живея в „Мейфлауър“. Може ли да не бистрим повече този въпрос?

— Добре.

— Има нещо като закон — продължи Чарли, — че когато искаш да теглиш десет хиляди или повече в брой, банката трябва да съобщи на някого. Не знам на кого, може би на данъчните, но се съобщава на някого. И още нещо. Не съм много сигурен, но има закон, според който си длъжен, ако изнасяш десет хиляди — дали не бяха пет хиляди — в брой от страната, да ги обявиш.

— Ще попитам Тони. Той със сигурност знае. Или пък някой от агентите, дето ни ги пратиха от Монтевидео. Не може да не знаят.

Звънна мобилен телефон. И двамата извадиха своите.

— Здрасти, Чарли. — Гласът на Кенеди имаше метално звучене. — Как върви?

Дарби прибра своя мобилен и погледна Кастило с огромен интерес.

— Какво става, Хауърд? — попита Кастило.

— Един общ приятел много държи да те види.

— Сериозно?

— Няма търпение.

„Защо ли тази работа ми се струва страшничка?“

— Поласкан съм. Защо?

— Нямам никаква представа. Ти какво правиш в момента? Къде си?

— Пия кафе в един ресторант в Сан Исидро.

— Няма да ти отнеме повече от два часа, Чарли. Да мина ли да те взема? Кой е ресторантът?

— Чакай малко, Хауърд — спря го Кастило и дръпна мобилния от ухото си.

Горчивият опит го бе научил, че микрофоните на мобилните телефони са изключително чувствителни. Натисна няколко копчета, докато открие функцията за заглушаване, а след това, за да се презастрахова, вдигна бедро и пъхна апарата отдолу. Бедрата му бяха единственото, което със сигурност щеше да покрие телефона.

Очевидно Дарби бе стигнал до същото заключение, защото се усмихна с разбиране. Кастило също се усмихна.

— Има един, с когото трябва да се видя на всяка цена — обясни той.

— Надявах се, че е Тони, за да ни съобщи, че са чули нещо.

— И аз — отвърна Чарли. — Има ли някаква друга причина, поради която да е наложително да се върна в посолството?

Дарби поклати глава.

— Аз обаче трябва да се върна. Казах на Джак, че ще отида с него, за да прибере децата от училище. Нали ще се оправиш сам до хотела?

— Няма проблем.

Кастило се надигна, извади телефона и натисна ново копче, за да прекъсне функцията „Заглушаване“.

— Чуваш ли ме, Хауърд?

— Каква е тази работа, дяволите да те вземат?

— Намирам се в ресторант „Канзас“ на „Либертадор“.

— Знам къде е. След десет, най-много петнайсет минути, ще бъда при теб. Със същия автомобил съм. Излез да ме чакаш на улицата.

— Защо не минеш на паркинга? Така на ФБР ще им бъде по-лесно.

— Изобщо не е смешно, дяволите да те вземат!

— Просто се майтапех, Хауърд.

— След десет минути да си отпред — нареди Кенеди и прекъсна.

Дарби го наблюдаваше любопитно.

— Наша си шега — обясни Кастило. — Още един, когото ФБР не обича много.

Дарби кимна.

— Такива ги има много. Защо не си разменим номерата на мобилните?

— Ако се каниш да разкажеш на Лауъри — или Мастърсън, или посланика — защо съм тук, просто ще си загубиш времето.

— Няма да е тази вечер. Може би утре. Но не и преди да съм те предупредил. А и не се знае какво може да се случи тази вечер.

— Благодаря — каза Кастило и подаде на Дарби мобилния си, за да запише номера.