Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (9)

9

Пристигнаха пред дома му привечер на другия ден.

— Намираме се в Дех-Мазанг — обясни Рашид. Стояха отвън на тротоара. Той държеше в едната си ръка куфара й, а с другата отключваше дървената порта. — В югозападната част на града сме. Наблизо е зоологическата градина. И университетът.

Мариам кимна. Вече беше проумяла, че за да го разбира, трябва много да внимава. Не беше свикнала с кабулския диалект на фарси, при това изговарян с пущунски акцент — пущу беше езикът на родния му Кандахар.

Той от своя страна, изглежда, не се затрудняваше да разбира нейния хератски фарси.

Мариам бързо огледа тесния непавиран път, на който се намираше домът му. Къщите бяха залепени една за друга, с общи стени и малки дворове отпред, защитени от улицата с дувари. Повечето бяха тухлени и с плоски покриви, но имаше и кирпичени, с кафеникавия цвят на околните планини. От двете страни на пътя имаше канавки с мътна вода. Тук-там бяха струпани купчини боклук, нападнати от мухи. Къщата на Рашид бе на два етажа и си личеше, че някога е била синя.

Рашид отвори портата и Мариам се озова в малък занемарен двор с хилава пожълтяла трева. Вдясно, в страничен двор, имаше клозет, а вляво — кладенец с ръчна помпа и редица закърнели фиданки. Близо до кладенеца имаше барака за сечива и инструменти и подпрян до стената велосипед.

— От баща ти разбрах, че обичаш да ловиш риба — каза Рашид, докато вървяха към къщата. Мариам забеляза, че няма заден двор. — На север от тук има долини. Реките са пълни с риба. Някой ден мога да те заведа там.

Той отключи и я въведе вътре.

Къщата му беше много по-малка от тази на Джалил, но в сравнение с колибата на Мариам и нана беше огромна. На първия етаж имаше коридор, дневна и кухня, в която й показа съдовете и тиганите, тенджерата под налягане и един газов котлон. В дневната имаше зеленикав кожен диван. Отстрани кожата беше раздрана и нескопосно съшита. Стените бяха голи. Освен дивана имаше маса, два сгъваеми стола и два с плетени седалки, както и черна чугунена печка в ъгъла.

Мариам застана в средата на дневната и се огледа. В колибата можеше да докосне тавана с върха на пръстите си. Можеше, както лежеше на леглото си, да определи часа по ъгъла, под който падаха лъчите през прозореца. Знаеше докъде ще се отвори вратата, преди пантите да изскърцат. Знаеше всяка дупчица и пукнатина във всяка от трийсетте дъски на пода. Но сега всички тези познати неща бяха изчезнали. Нана беше мъртва, а тя беше тук, в непознат град и от досегашния й живот я деляха долини, планини със снежни върхове и цели пустини. Беше в чужда къща с много стаи, пропити от миризма на цигари, с непознати шкафове, пълни с непознати съдове, с тежки тъмнозелени завеси и тавани, които не можеше да докосне с върха на пръстите си. Макар и голяма, тази къща я задушаваше. Безкрайно й домъчня за нана, за молла Файзула, за стария й живот.

И тя се разплака.

— За какво ревеш? — попита троснато Рашид, бръкна в джоба на панталона си, разтвори пръстите й и пъхна в шепата й носна кърпа. Запали цигара и се облегна на стената. Гледаше я как притиска кърпата към очите си. — Свърши ли?

Мариам кимна.

— Сигурна ли си? — Да.

Тогава Рашид я хвана за лакътя и я заведе до прозореца на дневната.

— Този прозорец гледа на север — каза той и чукна по стъклото с извития нокът на показалеца си. — Насреща е планината Асмай, виждаш ли, а вляво е планината Али-абад. В подножието й е университетът. Зад нас, на изток, но не можеш да я видиш от тук, е планината Шир Дарва-за. Всеки ден по обед от там гърмят с оръдие. Веднага спри да плачеш! Не се шегувам.

Мариам избърса очите си.

— Това е нещо, което не мога да търпя — каза той намръщено. — Да слушам жена да плаче. Съжалявам. Не понасям сълзи и ревове.

— Искам у дома — рече Мариам.

Рашид изпъшка с раздразнение. Цигареният му дъх я блъсна в лицето.

— Няма да го приема лично. Но само този път.

Той пак я хвана за лакътя и я заведе горе.

На втория етаж имаше тесен слабо осветен коридор и две спални. Вратата на по-голямата беше открехната и Мариам зърна, че и тя като останалата част от къщата е без много мебели — легло в ъгъла с кафяво одеяло и възглавница, стенен гардероб, скрин. С изключение на малко огледало стените бяха голи. Рашид затвори вратата.

— Това е моята стая. — Каза й, че може да се настани в стаята за гости. — Надявам се, че нямаш нищо против. Свикнал съм да спя сам.

Мариам не му каза какво облекчение изпита — поне от това.

Стаята, която щеше да е нейна, беше много по-малка от онази, в която я настаниха у Джалил. В нея имаше легло, стар сивкаво кафяв скрин и малък дрешник. Прозорецът гледаше към двора и улицата. Рашид остави куфара й в ъгъла.

Мариам седна на леглото.

— Не забеляза — каза той и отстъпи към прага. Приведе се, за да се вмести в рамката на вратата. — Погледни към прозореца. Знаеш ли какви са? Сложих ги, преди да тръгна за Херат.

Едва сега Мариам видя на перваза кошница, от която се подаваха бели туберози.

— Харесват ли ти? Ще им се радваш ли?

— Да.

— Тогава можеш да ми благодариш.

— Извинявай, че не ги забелязах. Ташакор…

— Трепериш. Може би те плаша. Така ли е? Боиш ли се от мен?

Мариам не го гледаше, но долови игривост в тона му, нещо като закачка. Тя побърза да поклати глава и си даде сметка, че това е първата й лъжа в техния брачен живот.

— Не? Добре тогава. Браво на теб. Е, това е твоят дом отсега нататък. Ще ти хареса, ще видиш. Казах ли ти, че имаме електричество? През повечето дни и всяка вечер.

Той понечи да си тръгне. В коридора поспря, всмука дълбоко от цигарата и присви очи от дима. Мариам помисли, че ще каже нещо, но той не го направи. Затвори вратата и я остави сама с нейния куфар и нейните цветя.

Първите няколко дни Мариам почти не напускаше стаята. Призори се събуждаше за сутрешния намаз от далечния вик на някой мюезин, след което се вмъкваше обратно в леглото. Докато лежеше, чуваше как Рашид се мие в банята и надниква в стаята й, преди да отиде в работилницата си. Гледаше го от прозореца как закрепва обяда си на багажника на колелото и го изкарва през двора на улицата. Гледаше го как потегля, а после едрата му фигура с широки рамене изчезваше зад завоя в края на улицата.

През повечето време тя лежеше в леглото, самотна и нещастна. Понякога слизаше в кухнята, прокарваше ръце по лепкавия шкаф, покрит с мазни петна, докосваше найлоновите пердета на цветя, напоени с миризмата на загорели манджи, ровеше в изметнатите, едва помръдващи чекмеджета, разглеждаше сбирщината от лъжици и ножове, гевгира и нащърбените дървени бъркалки, тези инструменти на новото й всекидневие, и си мислеше за злочестината, която я бе сполетяла. Всичко наоколо й напомняше, че е прокудена от родното си място, доведена насила тук, натрапница в нечий чужд живот. В колибата огладняваше и храната й се услаждаше. Тук червата й рядко къркореха, не й се ядеше.

Понякога си взимаше чиния с изсъхнал бял ориз и къшей хляб и отиваше до прозореца в дневната. От там виждаше покривите на едноетажните къщи по тяхната улица. Виждаше и дворовете им, жените, които простираха и навикваха децата, кокошките, ровещи в мръсотията, лопатите и беловете, завързаните за дървета крави.

Мислеше с копнеж за всички летни нощи, в които двете с нана спяха на плоския покрив на колибата и гледаха сияйната луна над Гул Даман; беше толкова горещо, че ризите залепваха на гърдите им като мокри листа на прозорец. Липсваха й зимните следобеди, когато двамата с молла Файзула четяха на топло в колибата, звънтенето на ледените висулки, падащи по покрива от дърветата, граченето на гаргите, накацали по натежалите от сняг клони.

Сама в къщата, Мариам крачеше неспокойно — от кухнята в дневната, нагоре по стълбите до стаята си и отново надолу по стълбите. Накрая се затваряше в стаята си и се молеше или седеше на леглото, страдаше за майка си и усещаше, че й премалява от мъка по дома.

Щом слънцето запълзяваше на запад, тревогата й се засилваше. Зъбите й започваха да тракат при мисълта за нощта и момента, когато Рашид можеше най-сетне да реши да направи с нея онова, което мъжете правеха с жените си. Лежеше, примряла от ужас, докато той вечеряше долу.

Винаги спираше до стаята й и надникваше вътре.

— Не е възможно да си заспала. Едва седем часът е. Будна ли си? Отговори ми. Хайде.

И настояваше, докато тя не се обадеше в мрака:

— Тук съм.

Той влизаше тихо и сядаше до вратата. Тя виждаше от леглото огромното му тяло, дългите му крака, дима около гърбавия му нос, кехлибарения връх на цигарата, който ту светваше ярко, ту избледняваше в мрака.

Разказваше й как е минал денят му. Чифт мокасини по поръчка за заместник-министъра на външните работи, който си купувал обувките само от него. Сандали за полски дипломат и съпругата му. Разказваше й за свързаните с обувките суеверия — ако ги оставиш на леглото, смърт ще сполети семейството ти, обуеш ли си първо лявата обувка, кавга те чака.

— Освен ако не го направиш неволно в петък — добави Рашид. — А знаеш ли, че се смята за лоша поличба да вържеш заедно двете си обувки и ги закачиш на пирон?

Самият той изобщо не вярвал в тези неща. Според него суеверията били до голяма степен женски измислици.

Разказваше й неща, които беше чул на улицата, като това, че американският президент подал оставка след скандал.

Мариам, която никога не беше чувала за Никсън или за скандала, станал причина да си подаде оставката, не отвърна нищо. Чакаше с нетърпение Рашид да спре да говори, да загаси цигарата и да си тръгне. И едва когато го чуеше да пресича коридора, да отваря и затваря вратата на стаята си, железните пръсти, стиснали стомаха й, се отпускаха.

Но една вечер той загаси цигарата и вместо да й каже лека нощ, се облегна на вратата.

— Каниш ли се някога да изпразниш онова нещо — каза и кимна към куфара й. После скръсти ръце. — Разбрах, че ще ти трябва известно време. Но това не е нормално. Мина седмица и… Е, с една дума, от утре сутринта очаквам да започнеш да се държиш като съпруга. Фахмиди? Разбрано ли е?

Зъбите на Мариам затракаха.

— Искам отговор. — Да.

— Хубаво — рече той. — Ти какво си мислеше — че тук е хотел? Че аз съм някакъв съдържател на хотел? Е, това… Ох, ох. Ла иллаху илиллах. Какво казах за сълзите? А, Мариам? Какво ти казах за ревящите жени?