Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (8)

8

На сутринта я накараха да облече тъмнозелена рокля с дълги ръкави върху бели памучни шалвари. Афсун й даде зелен хиджаб и сандали, които подхождаха на тоалета.

Отведоха я в стаята с дългата кафява маса, в средата на която беше сложен Коранът; имаше и купа със захаросани бадеми, зелен воал и огледало. На масата вече седяха двама непознати мъже — свидетели, предположи тя, и един молла, когото също не беше виждала.

Джалил носеше светлокафяв костюм и червена вратовръзка. Косата му беше измита. Когато й издърпа стол, за да седне, той се опита да й се усмихне насърчително. Този път Хадиджа и Афсун седнаха от нейната страна.

Моллата посочи воала и Наргис го сложи на главата й. Мариам сведе очи към ръцете си.

— Вече можете да го повикате — каза Джалил.

Мариам го подуши, преди да го види. Цигарен дим и тежък сладникав одеколон, не като на Джалил. Миризмата нахлу и изпълни ноздрите й. Иззад воала зърна с крайчеца на окото си висок мъж с голямо шкембе и широки рамене, който се наведе, за да влезе. Тя едва не хлъцна, като видя колко е огромен, и бързо сведе поглед, но сърцето не спираше да се блъска в гърдите й. Усети, че той продължава да стои на прага. А после бавно и тежко прекоси стаята. Купата с бадемите на масата зазвънтя в такт със стъпките му. Стовари се с пъшкане на стола до нея. Дишаше шумно.

Моллата каза няколко приветствени думи. Обясни, че това няма да е традиционна никка.

— Разбирам, че Рашид ага има билети за автобуса, който скоро тръгва за Кабул. Така че, за да спестим време, ще пропуснем някои от ритуалите.

Моллата изрече благословиите и каза нещо за значимостта на брака. Попита Джалил дали има възражения срещу този съюз и Джалил поклати глава. После моллата попита Рашид дали иска да се ожени за Мариам. Рашид каза „да“. Грубият му дрезгав глас й напомни за хрущенето на сухи есенни листа под тежки стъпки.

— А ти, Мариам, приемаш ли този мъж за свой съпруг?

Тя не отвърна. Чу покашлянето на някой от присъстващите.

— Приема го — обади се женски глас от края на масата.

— Всъщност тя сама трябва да отговори — каза моллата. — И трябва да изчака, докато попитам три пъти. Такъв е обичаят.

Зададе въпроса още два пъти. Когато Мариам не отговори, попита още веднъж, този път по-настойчиво. Мариам усети как Джалил се размърда на стола си до нея, как под масата нервно зашаваха крака. Няколко души отново се прокашляха. Една тънка бяла ръка се протегна и избърса някакви прашинки от масата.

— Мариам — прошепна Джалил.

— Да — рече тя с треперещ глас.

Мушнаха огледало под воала. Най-напред Мариам видя собственото си лице, неоформените прави вежди, сплесканата коса, посърналите зелени очи, толкова приближени, че човек би я взел за кривогледа. Кожата й беше изпръхнала и сивкава. Помисли си, че челото й е прекалено високо, брадичката твърде остра, а устните — много тънки. Триъгълно издължено лице, напомнящо хрътка. Но въпреки това, колкото и да бе странно, тези невзрачни поотделно черти оформяха приятна физиономия, макар и не красива.

В това огледало Мариам за пръв път зърна бегло Рашид — едрото лице, квадратно и червендалесто; гърбавия нос; пламналите бузи, които издаваха спотаено задоволство; воднистите кръвясали очи; гъстите зъби, притиснали двата предни, които бяха изхвръкнали напред; смущаващо тясното чело, толкова тясно, че едва ли имаше повече от два пръста между рунтавите вежди и четинестата прошарена коса.

За миг погледите им се срещнаха в огледалото и се плъзнаха настрани.

Това е лицето на моя съпруг, помисли си Мариам.

Двамата си размениха тънки златни халки, които Рашид измъкна от джоба на сакото си. Ноктите му бяха жълто-кафяви като вътрешността на гниеща ябълка, някои от тях дълги и закривени. Ръцете й трепереха, когато се опита да надене халката на пръста му, и той трябваше да й помогне. Нейната халка беше малко тясна, но Рашид без усилия я прекара през кокалчето на пръста й.

— Ето — каза той.

— Хубав пръстен — обади се една от съпругите. — Прекрасен е, Мариам.

— Остана само да се подпишете — рече моллата.

Докато изписваше името си, Мариам усещаше, че всички очи са се втренчили в ръката й. Следващия път, двайсет и седем години по-късно, когато отново постави подписа си върху документ, пак присъстваше молла.

— Вече сте съпруг и съпруга — каза моллата. — Табрик. Поздравления.

Рашид чакаше в ярко боядисания автобус. Мариам не го виждаше от мястото до задната броня, където стоеше с Джалил, но виждаше дима от цигарата му, който се извиваше нагоре от отворения прозорец. Хората си махаха, сбогуваха се, целуваха Корана и си го подаваха. Босоноги момчета, скрити зад отрупани с дъвки и цигари подноси, се стрелкаха между пътниците.

Джалил не спираше да й говори, че Кабул е толкова красив, та императорът на моголите Бабур пожелал да го погребат там. Мариам знаеше, че ще продължи да приказва за градините на Кабул, за магазините, дърветата и въздуха и само след минути тя ще е в автобуса, а той ще крачи успоредно с него, ще маха радостно, невредим, пощаден.

Мариам не можеше да позволи това.

— Аз те боготворях — рече тя.

Джалил млъкна на средата на изречението, скръсти ръце, пак ги отпусна.

Младо индийско семейство — жената, прегърнала момченце, а мъжът, влачещ куфар — се провря между тях. Джалил като че ли им беше благодарен за прекъсването. Индийците се извиниха и той им се усмихна любезно.

— Всеки четвъртък седях с часове и те чаках. Умирах от притеснение, че няма да дойдеш.

— Предстои ти дълъг път. Трябва да хапнеш нещо. — Предложи да й купи хляб и козе сирене.

— Постоянно мислех за теб. Молех се да живееш до сто години. Не знаех… Не знаех, че си се срамувал от мен.

Джалил сведе поглед и като преждевременно пораснало дете зачопли земята с върха на обувката си.

— Ти се срамуваше от мен.

— Ще дойда да те видя — измърмори той. — Ще дойда в Кабул и ще се видим. Ще…

— Не. Не — извика тя. — Не идвай. Няма да се срещна с теб. Да не си посмял да дойдеш. Не искам да те знам. Не искам да те виждам. Никога повече.

Той я погледна наскърбен.

— Тук свършва всичко между нас. Кажи си прощалните думи.

— Не си тръгвай така — промълви Джалил.

— Дори не се сети да ми дадеш време да се сбогувам с молла Файзула.

Тя се обърна и тръгна към вратата на автобуса. Усещаше, че върви след нея. Вече на стъпалото, чу зад гърба си:

— Мариам джо.

Тръгна по пътеката и с крайчеца на окото си забеляза, че той крачи успоредно с нея, но не го погледна. Стигна до дъното на автобуса, където Рашид седеше с нейния куфар между краката си. Мариам не реагира, когато дланите на Джалил се залепиха на прозореца, нито, когато зачука по стъклото. А когато автобусът потегли, не се обърна да види как той подтичва край него, как изостава и изчезва в облака от пушек и прах.

Рашид, който беше заел мястото до прозореца и съседното, сложи голямата си длан върху ръцете й.

— Хайде, момиче, хайде — заповтаря той, гледайки с едно око през прозореца, сякаш там имаше нещо по-интересно.