Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (6)

6

Погребаха нана в един ъгъл на гробището в Гул Даман.

Мариам стоеше до Биби джо, сред жените, докато молла Файзула четеше молитви до гроба, а мъжете спускаха увитото в платно тяло.

После Джалил заведе Мариам в колибата и се постара да покаже на придружаващите ги селяни колко е загрижен за дъщеря си. Събра няколко нейни вещи и ги сложи в един куфар.

Седна до леглото й и взе да й вее с ветрило. Погали я по челото и с печално изражение я попита не иска ли нещо. Нещичко, каквото и да е.

— Искам молла Файзула — отвърна Мариам.

— Разбира се. Той е отвън. Ще го доведа.

Едва когато слабата прегърбена фигура на молла Файзула се появи в рамката на вратата, Мариам заплака за пръв път през този ден.

— О, Мариам джо. — Той седна до нея и взе лицето й в шепите си. — Хайде, поплачи си, детето ми, поплачи си. Не е срамно. Но помни какво казва Коранът: „Благословен е Той, в Чиято ръка е царството, Той, Който има власт над всичко. Който създаде смърт и живот, за да те подложи на изпитание.“ Коранът казва истината, Мариам джо. За всяко изпитание и за всяка болка, която стоварва на раменете ни, Бог има основание.

Но Мариам не долавяше утеха в Божиите слова. Не и този ден. Не и тогава. Всичко, което чуваше, бяха думите на нана: „Ще умра, ако ме оставиш. Просто ще умра.“ Можеше само да плаче и да плаче и сълзите й мокреха покритата с петна пергаментова кожа на ръцете на молла Файзула.

Докато пътуваха към дома на Джалил, той седеше на задната седалка на колата си, прегърнал през рамо Мариам.

— Можеш да останеш при мен, Мариам джо — каза той. — Вече наредих да ти се приготви стая. Тя е на горния етаж. Ще ти хареса, струва ми се. Гледа към градината.

За пръв път го слушаше с ушите на нана. Сега толкова ясно долавяше неискреността, която винаги се беше таила в думите му, в празните, лъжливи обещания. Не можеше да си наложи да го погледне.

Когато колата спря пред дома му, шофьорът заобиколи да им отвори вратата и взе куфара на Мариам. Сложил длани на раменете й, Джалил я побутна напред и тя влезе през същата порта, пред която два дни по-рано бе спала на тротоара и го бе чакала. Времето преди два дни — когато мислеше, че не желае нищо по-силно от това да се разхожда с баща си из тази градина — сега й изглеждаше безкрайно далечно. Как можа животът да се преобърне толкова бързо, питаше се. Вървеше по пътеката от сиви плочи, забола очи в краката си. Усещаше присъствието на хора, които говореха тихо и отстъпваха, за да им направят път. Чувстваше смазващите погледи, които я следяха от прозорците. Мариам не вдигна очи от земята и след като влязоха в къщата. Мина по кафеникав килим на бели и сини осмоъгълници, мярна бегло мраморните постаменти на статуи, долната част на вази, ресните на пъстроцветни гоблени по стените. Стълбата, по която се заизкачваха двамата с Джалил, беше широка и застлана с подобен кафеникав килим, прикрепен с пречки в основата на всяко стъпало. Горе Джалил я поведе наляво по дълъг и също покрит с килим коридор. После спря пред една врата, отвори я и въведе Мариам.

— Сестрите ти Нилуфар и Атие понякога си играят в тази стая — рече той, — но обикновено в нея настаняваме гостите. Ще се чувстваш удобно, струва ми се. Хубава е, нали?

Вътре имаше легло с одеяло на зелени цветя, чиято плетка наподобяваше килийките на пчелна пита. Пердетата в същата гама бяха дръпнати и от прозореца се виждаше градината. До леглото имаше скрин с три чекмеджета и ваза. По полиците на стените бяха наредени снимки на непознати хора. На една от тях видя еднакви по форма, но различни по големина дървени кукли, подредени в редичка — от най-голямата до най-малката. Джалил проследи погледа й и каза:

— Това са матрьошки. Купих ги от Москва. Можеш да си играеш с тях, ако искаш. Никой няма да ти се разсърди.

Мариам седна на леглото.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Джалил.

Тя легна и затвори очи. След малко чу тихото хлопване на вратата.

Мариам не напускаше стаята, освен когато й се налагаше да използва тоалетната в дъното на коридора. Момичето с татуировката, което й беше отворило портата, й носеше храната на поднос — агнешки кебап, сабзи, зеленчукова супа. Повечето неща оставаха недокоснати. Джалил се качваше по няколко пъти на ден, сядаше на леглото до нея и я питаше дали е добре.

— Можеш да се храниш долу с нас — предложи той, но не много уверено. И охотно се съгласи, когато му каза, че предпочита да яде сама.

Мариам безстрастно наблюдаваше от прозореца онова, което през по-голямата част от живота си бе мечтала да види — всекидневието на Джалил. През портата забързано влизаха и излизаха слуги. Един градинар постоянно подрязваше храстите и поливаше цветята в оранжерията. На улицата спираха дълги лъскави коли.

От колите се появяваха мъже в костюми, с чапани и шапки от каракул, жени с хиджаби и прилежно сресани деца. Мариам наблюдаваше как Джалил се здрависва с тези непознати хора, гледаше как кръстосва длани на гърдите си и кима на съпругите им и разбираше, че нана е казвала истината. Мястото й не беше тук.

— Но къде е моето място? Какво ще правя сега?

„Аз съм всичко, което имаш на този свят, Мариам, и когато го напусна, ще останеш без нищо. Самата ти си нищо!“

На втория ден в стаята влезе едно момиченце.

— Трябва да взема нещо — каза то.

Мариам приседна в леглото, скръсти крака и покри скута си с одеялото. Момиченцето бързо прекоси стаята, отвори вратата на дрешника и извади от там една квадратна сива кутия.

— Знаеш ли какво е това? — попита и отвори кутията. — Казва се грамофон. Свири с плочи. Нали разбираш, музика. Грамофон.

— Ти си Нилуфар и си на осем.

Момиченцето се засмя. Имаше усмивката на Джалил и неговата брадичка с трапчинка.

— Откъде знаеш?

Мариам сви рамене. Не каза на Нилуфар, че някога бе нарекла на нея едно камъче.

— Искаш ли да чуеш някоя песен?

Мариам отново сви рамене.

Нилуфар включи грамофона, измъкна от джобчето на капака малка плоча, постави я и закрепи на ръба й игличката. Зазвуча музика.

На листенца от цветя ще ти напиша най-нежни писма. Ти си султан на моята душа, султанът на сърцето ми.

— Знаеш ли я?

— Не.

— От един ирански филм е. Гледах го в киното на татко. Ей, искаш ли да видиш нещо?

Преди Мариам да успее да отговори, Нилуфар вече бе залепила длани и чело на пода. В следващия миг стъпалата й отхвръкнаха във въздуха и тя застана с главата надолу.

— Можеш ли така? — попита с дрезгав глас.

— Не.

Нилуфар спусна крака, изправи се и придърпа надолу блузката си.

— Мога да те науча — каза тя и издуха паднал на веждата й кичур. — Е, колко дълго ще останеш у нас?

— Не знам.

Мама казва, че не си ми истинска сестра, както говориш.

— Никога не съм говорила такива работи — излъга Мариам.

— Тя казва, че ги говориш. Виж, аз нямам нищо против това, нито пък да си ми сестра. Нямам нищо против.

Мариам легна.

— Сега съм уморена.

— Мама казва, че един джин е накарал майка ти да се обеси.

— Спри — каза Мариам и се обърна на другата страна. — Спри тая музика.

Същия ден дойде и Биби джо. Точно тогава валеше. С изкривено от болка лице тя отпусна огромното си тяло на един стол до леглото.

— Тоя дъжд, Мариам джо, ще ме съсипе. Влагата е убиец за ставите ми. Ооох, ела, детето ми, ела при Биби джо. Не плачи, недей. Горкичкото, бедното дете.

През нощта Мариам дълго не можа да заспи. Лежеше и гледаше небето, вслушваше се в стъпките долу, в приглушените гласове зад стените, в плющящия по прозореца дъжд. А когато задряма, изведнъж се събуди от викане.

Отдолу се разнасяха гневни пискливи гласове. Не чуваше отчетливо думите. После се затръшна врата.

На другата сутрин я навести молла Файзула. Щом зърна на вратата своя приятел, бялата му брада, благата му беззъба усмивка, Мариам усети как сълзите парят ъгълчетата на очите й. Скочи от леглото и се втурна към него. Целуна му ръка, а той както винаги я целуна по челото. Мариам придърпа един стол до леглото си.

Той й показа Корана, който беше донесъл, отвори го и каза:

— Мисля, че няма смисъл да пропускаме заниманията си, нали?

— Знаеш ли, вече нямам нужда от уроци, молла сахиб. Още преди години ме научи на всяка сура, на всеки аят в Корана.

Той се усмихна и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Е, признавам си, че съм разкрит. Не можах да измисля по-добро оправдание да дойда да те видя.

— Нямаш нужда от оправдание. Не и ти.

— Колко мило, че го казваш, Мариам джо.

Той й подаде своя Коран и както я беше учил, тя го целуна три пъти, като между целувките го вдигаше до челото си, а после му го върна.

— Как си, момичето ми?

— Продължавам… — поде Мариам, но трябваше да спре, защото в гърлото й заседна буца. — Продължавам да си мисля какво ми каза нана, преди да тръгна. Тя…

— Не, не, не. — Молла Файзула сложи ръка на коляното й. — Майка ти, да я прости Аллах, беше неуравновесена и нещастна жена, Мариам джо. Тя си причини нещо ужасно. На себе си, на теб, а и на Аллах. Той ще й прости, защото е милостив, но е натъжен от това, което стори тя. Аллах не одобрява отнемането на живот, било то свой или чужд, защото Той казва, че животът е свято нещо. Чуй ме. — Старецът придръпна стола си към нея и взе ръката й в дланите си. — Познавах майка ти, отпреди да се родиш, когато тя беше още момиче, и ти казвам, че и тогава беше нещастна. Боя се, че семето на това, което извърши, беше посято много отдавна. Искам да кажа, че вината не е твоя. Не е твоя вината, момичето ми.

— Не биваше да я оставям. Трябваше…

— Престани. Тези мисли не са хубави, Мариам джо. Чуваш ли ме, дете? Те ще те съсипят. Не си виновна ти. Не си виновна ти.

Мариам кимна, но колкото и отчаяно да й се искаше, не можеше да му повярва.

Един следобед седмица по-късно някой почука на вратата и в стаята влезе висока жена. Беше с хубава кожа, червеникава коса и дълги пръсти.

— Аз съм Афсун — каза тя. — Майката на Нилуфар. Защо не се измиеш и не слезеш долу, Мариам?

Мариам отвърна, че предпочита да си остане в стаята.

— Не, на фахмиди, ти не разбра. Трябва да слезеш долу. Трябва да ти кажем нещо. Важно е.