Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (5)

5

— Знам какво искам — каза Мариам на Джалил.

Беше пролетта на 1974 година, когато Мариам навършваше петнайсет. Тримата седяха под сянката, която хвърляха върбите, на подредени в триъгълник сгъваеми столове.

— За рождения ден… Знам какво искам.

— Така ли? — каза Джалил и се усмихна окуражително.

Две седмици по-рано в отговор на безбройните й въпроси той спомена, че в киното му се прожектира американски филм. Бил специален картинен филм. Състоял се от много рисунки, хиляди рисунки, редящи се една след друга, което създавало илюзията, че се движат. В него се разказвало за един беден стар майстор на играчки, който бил самотен и много искал да има син. Затова издялал от дърво едно момченце, което, не щеш ли, оживяло. Мариам го беше помолила да й разкаже по-нататък и Джалил обясни, че старецът и неговата кукла преживели всевъзможни приключения, че имало едно място, наречено Страната на забавленията, и лоши момчета, превърнати в магарета. Накрая двамата, куклата и нейният баща, били дори погълнати от един кит. Мариам беше разказала целия филм на молла Файзула.

— Искам да ме заведеш в твоето кино — каза сега Мариам. — Искам да гледам този филм, да видя момчето кукла.

Изрече го и усети промяна във въздуха. Родителите й се размърдаха на столовете си и се спогледаха.

— Това не е добра идея — рече нана. Гласът й беше спокоен, с онзи овладян любезен тон, с който разговаряше в присъствието на Джалил, но Мариам почувства твърдия й укорителен поглед.

Баща й се изкашля и каза:

— Знаеш ли, качеството на филма не е много хубаво. Нито звукът. А и прожекционният апарат напоследък все се разваля. Може би майка ти е права. По-добре помисли за друг подарък, Мариам джо.

— Виждаш ли? — обади се нана. — И баща ти така мисли.

Но по-късно край потока Мариам каза:

— Вземи ме.

— Ето какво ще направим — отвърна Джалил. — Ще изпратя някой да те доведе. Ще се погрижа да ти дадат най-хубавото място и всичките сладкиши, които си харесаш.

— Не, искам ти да ме вземеш.

— Мариам джо…

— И да поканиш братята и сестрите ми. Искам да се запозная с тях. Нека да отидем всички заедно. Това е, което искам.

Джалил въздъхна. Гледаше настрани, към планините.

Мариам помнеше разказа му, че на екрана човешкото лице може да е голямо колкото къща, че ако се разбие кола, усещаш с костите си как ламарината се огъва. Виждаше се как седи на балкона, ближе сладолед, а около нея са братята и сестрите й и Джалил.

— Това е, което искам — повтори тя.

Джалил я погледна и на лицето му се изписа отчаяние.

— Утре. По пладне. Да се срещнем на това място, съгласен ли си? Утре, нали?

— Ела тук — каза той. Приклекна, притегни я към себе си и дълго я държа в обятията си.

Нана сновеше из колибата и ту стискаше юмруци, ту ги отпускаше.

— Защо от всички дъщери, които можех да имам, Бог ми отреди най-неблагодарната? Изтърпях какво ли не заради теб! Как смееш да ме зарязваш така, коварно малко харами! — Сетне добави с насмешка: — Колко си глупава! Мислиш си, че означаваш нещо за него, че си желана в дома му, така ли? Че за него си дъщеря и той ще те вземе? Но чуй какво ще ти кажа. Сърцето на мъжа е студено и кораво като камък, Мариам. Не е като майчината утроба. То не кърви, не се разпъва, за да ти направи място. Само аз единствена те обичам. Аз съм всичко, което имаш на този свят, Мариам, и когато го напусна, няма да имаш нищо. Самата ти си нищо!

После опита да й внуши чувство за вина.

— Ще умра, ако отидеш при него, просто ще умра. Джинът ще дойде и ще получа пристъп. Ще видиш, ще си глътна езика и ще умра. Не ме оставяй, Мариам джо. Моля те, ще умра, ако ме оставиш. Знаеш, че те обичам.

Мариам каза, че отива да се поразходи. Боеше се, че ако остане, може да изрече обидни неща като например, че джинът е една измислица. Джалил й бе казал, че нана страда от болест, която си има име и се лекува с хапчета. Искаше да я попита защо отказва да се прегледа при лекарите на Джалил, както той настояваше, защо не иска да взема лекарствата, които й е донесъл. Стига да посмееше, Мариам щеше да й каже, че се е уморила да бъде оръдие на отмъщението, да бъде лъгана, обвинявана и използвана. Беше й омръзнало майка й да изкривява истината за техния живот и да я превръща в повод за недоволство от света.

Страх те е, нана, щеше навярно да й каже. Страх те е, че мога да намеря щастието, което никога не си имала. А ти не искаш да съм щастлива. Не искаш да живея добре. Ти си тази, която има студено и кораво сърце.

 

В единия край на сечището Мариам си имаше любимо място, откъдето се виждаше надалеч. Тя седна на сухата топла трева. От тук Херат приличаше на дъска за детска игра — Женската градина на север от града, пазарът Чар-сук и развалините на старата крепост на Александър Велики на юг. Виждаше минаретата, които приличаха на пепеляви пръсти на великани, и улиците, които във въображението й гъмжаха от хора, каруци и мулета. Гледаше лястовиците, които се спускаха рязко и кръжаха над нея. Завиждаше на тези птички. Те бяха стигали до Херат. Бяха летели над неговите джамии и пазари. Може би бяха кацали по стените на къщата му, по стъпалата пред киното му.

Тя взе от земята десет камъчета и ги подреди в три колонки. Беше игра, която си играеше сама от време на време, когато нана не я наблюдаваше. Сложи четири камъчета в първата колонка за децата на Хадиджа, три във втората за тези на Афсун и три в третата за децата на Наргис. Отстрани постави самотно единайсето камъче.

На другата сутрин Мариам облече кремава рокля до коленете и памучни шалвари и си сложи зелен хиджаб на главата. Малко се притесни, че е зелен и не подхожда на роклята й, но нямаше друг — белият беше прояден от молци.

Погледна часовника. Стар часовник със стрелки и черни цифри върху ментово зелен циферблат, подарък от молла Файзула. Беше девет часът. Зачуди се къде е нана. Щеше й се да излезе навън и да я потърси, но се ужасяваше от разправията и огорчения й поглед. Щеше да я обвини в предателство. Щеше да се присмее на неуместните й амбиции.

Мариам седна. Опита се да убие времето, като отново и отново рисуваше слонове, без да вдига молива от листа, както я беше учил Джалил. От седенето се схвана, но не посмя да легне, за да не си измачка роклята.

Когато стрелките най-сетне застанаха на единайсет и половина, Мариам пусна в джоба си единайсетте камъчета и излезе от колибата. На път към потока видя майка си да седи на стол в сянката на една плачеща върба. Не беше сигурна дали и тя я видя.

Зачака на мястото, където се бяха разбрали предния ден. По небето преминаха няколко сиви облака с формата на карфиол. Джалил й беше обяснил, че облаците са сиви, защото са плътни и горната им част поглъща цялата слънчева светлина, а в средата остава тъмно. „Това, което виждаш, Мариам джо, е мракът в корема им.“

Мина известно време.

Мариам се върна в колибата. Този път заобиколи по западния край на сечището, за да не минава покрай майка си. Погледна часовника. Наближаваше един часът.

Той е зает човек, помисли си тя. Изникнало е нещо непредвидено.

Върна се при потока и почака още известно време. Над главата й закръжиха косове, после се гмурнаха някъде в тревата. Дълго наблюдава една гъсеница, която напредваше бавно, но упорито по стеблото на магарешки трън. Чака, докато краката й не изтръпнаха. Този път не се върна в колибата. Нави шалварите си до коленете, прекоси потока и за пръв път в живота си се отправи към Херат.

Нана не беше права и за Херат. Никой не я сочеше с пръст. Никой не й се присмиваше. Мариам вървеше по шумни, многолюдни улици с кипариси от двете страни, сред несекващ поток от пешеходци, велосипедисти и теглени от мулета каруци, но никой не я замери с камък. Никой не я нарече харами. Дори не я поглеждаха. За свое удивление тя неочаквано се оказа обикновено същество.

Постоя известно време край един овален фонтан в центъра на голям парк, откъдето тръгваха посипани с камъчета пътеки. Погали с възхита красивите мраморни коне около фонтана и втренчи във водата блеснали очи. После погледа тайничко група момчета, които пускаха хартиени корабчета. Хората се разхождаха по пътеките, седяха на пейките и пиеха чай.

Навсякъде имаше цветя — лалета, лилии, петунии с окъпани от слънчева светлина листенца.

Мариам не можеше да повярва, че е тук. Сърцето й щеше да се пръсне от възбуда. Искаше й се молла Файзула да може да я зърне отнякъде. Колко безстрашна щеше да му се стори тя. Колко храбра! Жадуваше час по-скоро да се потопи в новия живот, който я очакваше в този град, живот с баща, със сестри и братя, живот, в който щеше да обича и да бъде обичана, без уречени броени часове, без срам.

Въодушевена, Мариам тръгна обратно към широката улица до парка. Мина покрай възрастни продавачи със загрубели лица, седнали в сянката на чинарите. Те я гледаха безстрастно иззад пирамиди от череши и планини от грозде. Боси момчета тичаха след колите и автобусите и размахваха чанти с дюли. Мариам застана на един ъгъл и се загледа в минувачите, неспособна да проумее как могат да са толкова безразлични към чудесата край тях.

След малко се престраши да попита един възрастен каруцар дали знае къде живее Джалил, собственикът на киното. Човекът имаше бузесто лице, на което пъстрееше чапан с цветовете на дъгата.

— Не си от Херат, нали? — отбеляза дружелюбно той. — Всеки знае къде живее Джалил хан.

— Можете ли да ми покажете?

Той разви обвивката на един карамелен бонбон и попита:

— Сама ли си?

— Да.

— Качвай се, ще те откарам.

— Не мога да си платя. Нямам никакви пари.

Подаде й бонбона и каза, че от два часа не е имал клиент и че вече иска да се прибира. Тъй и тъй минавал покрай дома на Джалил.

Мариам седна до него. Двамата потеглиха мълчаливо.

Пътьом тя видя сергии за подправки и малки магазинчета, откъдето хората купуваха портокали и круши, книги, шалове и дори соколи. Деца играеха на топчета сред очертани в прахоляка кръгове. Пред чайните, върху покрити с килими дървени скари мъже пиеха чай и пушеха наргилета.

Старият каруцар зави по широка улица, опасана с иглолистни дървета, и някъде по средата спря коня.

— Я виж, май имаш късмет, дохтар джо. Това там е неговата кола.

Мариам скочи от каруцата. Човекът се усмихна и продължи по пътя си.

Никога досега не беше докосвала автомобил. Прокара пръсти по капака на колата на Джалил — черна, лъскава, с блестящи джанти, в които Мариам видя разплесканото си отражение. Седалките бяха от бяла кожа. Зад кормилото имаше кръгли стъклени кръгчета със стрелки.

За момент чу гласа на нана, който й се подиграваше и поливаше с леден душ жарките й надежди. С подкосени крака приближи портата на къщата и сложи ръце на зида. Беше толкова висок и непристъпен. Трябваше да изпъне шия, за да види върховете на кипарисите, надничащи отвътре. Те се поклащаха от лекия вятър и й се стори, че й кимат за добре дошла. Мариам се мъчеше да устои на вълните от ужас, които я обливаха.

Едно босо момиче отвори портата. Имаше татуировка под долната устна.

— Дошла съм при Джалил хан. Аз съм Мариам, неговата дъщеря.

По лицето на момичето премина сянка на объркване. После за миг като че я позна. На устата й се появи лека усмивка, издаваща любопитство и нетърпение.

— Чакай тук — изрече бързо момичето и затвори портата. Минаха няколко минути. После един мъж я отвори.

Беше висок, с квадратни рамене, сънливи очи и спокойно лице.

— Аз съм шофьорът на Джалил хан — каза учтиво той.

— Кой?

— Неговият шофьор. Джалил хан не е тук.

— Виждам колата му — рече Мариам.

— Замина по спешна работа.

— Кога ще се върне?

— Не каза кога.

Тя заяви, че ще чака.

Човекът затвори портата. Мариам седна и сви колене до гърдите си. Беше привечер и започваше да огладнява. Изяде бонбона на каруцаря. Малко по-късно шофьорът пак излезе.

— Трябва да си вървиш у дома — каза й той. — След по-малко от час ще се стъмни.

— Свикнала съм с тъмното.

— Ще стане и студено. Нека да те закарам вкъщи. Ще му кажа, че си идвала.

Мариам само го изгледа.

— Ще те заведа на хотел тогава. Там можеш да се наспиш. А на сутринта ще видим какво можем да направим.

— Пусни ме вътре.

— Наредено ми е да не го правя. А и никой не знае кога ще се върне той. Може да е след дни.

Мариам скръсти ръце.

Шофьорът въздъхна и я погледна с незлоблив упрек.

През годините Мариам щеше да има предостатъчно възможност да мисли как ли биха се обърнали нещата, ако беше оставила шофьорът да я откара в колибата. Но тя не го направи. Цяла нощ седя пред къщата на Джалил. Видя как небето потъмнява и сенките поглъщат фасадите на къщите наоколо. Татуираното момиче й донесе малко хляб и чиния ориз, но тя заяви, че не ги иска. Момичето ги остави наблизо. От време на време Мариам дочуваше стъпки надолу по улицата, захлопване на врати, приглушени поздрави. Лаеха кучета. Когато й прималя от глад, изяде ориза и хляба. После се заслуша в песента на щурците из градините. Облаци се плъзгаха покрай бледата луна.

На сутринта някой я разтърси и тя се събуди внезапно. Видя, че през нощта са я покрили с одеяло. Шофьорът я стискаше за раменете.

— Престани с тоя цирк! Време е да си вървиш.

Мариам седна и разтърка очи. Гърбът и вратът я боляха.

— Ще го чакам — отсече тя.

— Погледни ме — рече шофьорът. — Джалил хан каза, че трябва да те закарам вкъщи. Веднага. Разбираш ли? Така каза. — Той отвори задната врата на колата. — Хайде, ела.

— Искам да го видя — настоя тя и се разплака.

Шофьорът изпъшка.

— Нека да те закарам. Хайде, дохтар джо.

Мариам стана и тръгна към него. Но в последния миг се завъртя и хукна към портата. Усети пръстите на шофьора на рамото си. Тя се отскубна и прелетя през отворената порта. След секунда се озова в градината на Джалил, където видя проблясваща стъклена постройка с растения в нея, лози, виещи се по дървени подпори, езерце с рибки, плодни дръвчета и нацъфтели храсти. Погледът й се плъзна по всички тези неща, преди да зърне лицето му — отвъд градината, на един прозорец на горния етаж. То се мярна там само за миг, но това й беше достатъчно, за да види как очите му се разширяват и устата му зейва. После лицето му изчезна. Една ръка дръпна трескаво шнура и пердетата се спуснаха.

Сетне две ръце се завряха под мишниците й и тя увисна над земята. Започна да рита. Камъчетата изпаднаха от джоба й и се разпиляха. Мариам не спря да рита и да мята ръце, докато шофьорът я носеше към колата, където я сложи върху студената кожа на задната седалка.

Докато караше, той говореше тихо и утешително. Мариам не го чуваше. По целия път, друсайки се на задната седалка, не спря да плаче. Бяха сълзи на мъка, гняв, разочарование. Но най-вече сълзи на дълбок, много дълбок срам, че толкова глупаво е станала жертва на Джалил, че се е тормозила какво да облече и че зеленият хиджаб не отива на роклята й; че извървя целия този път, че отказа да си тръгне, че спа на улицата като бездомно куче. Беше я срам и задето не се трогна от сломеното лице на майка си, от подпухналите й очи. Нана я беше предупредила и се оказа права.

Мариам не спря да мисли за лицето му на горния прозорец. Той я остави да спи навън. На улицата. Мариам лежеше на седалката и плачеше. Не се изправи, не искаше никой да я вижда. Представи си как тази сутрин цял Херат е разбрал за позора й. Искаше й се молла Файзула да е тук с нея, за да сложи глава на скута му и да се остави да я утеши.

След известно време пътят стана по-неравен и стръмен. Изкачваха се по шосето между Херат и Гул Даман.

Чудеше се какво ще каже на нана. Как щеше да се извинява? Как изобщо щеше да се изправи пред нея?

Колата спря, шофьорът й помогна да слезе и каза:

— Ще те изпратя.

Тя се остави да я преведе през шосето и да я придружи нагоре по черния път. Край пътеката растяха орлов нокът и млечка. Над цветята жужаха пчели. Шофьорът я хвана за ръка и й помогна да прегази през потока. После я пусна и заговори за ужасните ветрове в Херат, как скоро щели да задухат от сутрин до вечер, цели сто и двайсет дни, как пясъчните мухи щели да продължат да хапят като обезумели, но после внезапно застана пред нея, опита се да затисне очите й и я забута назад по пътя, по който бяха дошли.

— Връщай се! Не, не гледай! Обърни се! Тръгвай назад!

Само че не беше достатъчно бърз и Мариам видя. Порив на вятъра раздели спускащите се като завеса клони на плачещата върба и Мариам съзря гледката под дървото — преобърнатия стол с правата облегалка, закаченото на висок клон въже и поклащащата се на него нана.