Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (46)

46

Лайла усещаше лицето над себе си, озъбената уста, смърдяща на тютюн, зловещия поглед. Усещаше смътно и Мариам — присъствие зад лицето, и юмруците й, които се сипеха. А над всичко това бе надвиснал таванът и тъкмо той привлече вниманието й — тъмните петна от плесен, които приличаха на мастилени петна върху рокля, пукнатината в мазилката като усмивка или гримаса, в зависимост от кой край на стаята я гледаш. Лайла си помисли колко много пъти беше намотавала парцал около метлата и беше чистила паяжини от този таван. Помисли си за трите пъти, когато тя и Мариам бяха нанасяли слоеве бяла боя върху него. Пукнатината вече не се усмихваше, а гледаше злобно и присмехулно. И се отдалечаваше. Таванът се отдалечаваше, смаляваше, отдръпваше се от нея нагоре към някаква мъглявина. Издигаше се, докато не се сви до размера на пощенска марка, бяла и ярка, и всичко около нея изчезна напълно в спусналия се мрак. В тъмното лицето на Рашид беше като слънчево петно.

Пред очите й заиграха ослепителни точици, подобни на избухващи сребърни звезди. В светлината имаше странни геометрични форми, червеи, яйчица, които се движеха нагоре-надолу, настрани, сливаха се, разделяха се, преобразяваха се в нещо друго, а после избледняваха и чезнеха в мрака.

Далечни неясни гласове.

Под клепачите й лумваха и гаснеха лицата на децата й. Азиза — напрегната и потисната, разсъдлива, сдържана. Залмай — устремил към баща си поглед, пълен с пламенна готовност.

Значи всичко ще свърши така, помисли си Лайла. Какъв жалък край.

Но после мракът започна да се разсейва. Имаше чувството, че тялото й се отлепва от земята, че се повдига. Таванът бавно се върна, разшири се и Лайла отново видя пукнатината, която пак се превърна в старата унила усмивка.

Някой я разтърси. „Добре ли си? Отговори, добре ли си?“

Над нея се появи лицето на Мариам, издрано и изкривено от тревога.

Лайла се опита да си поеме въздух, който изгори гърлото й. Опита отново и паренето беше дори по-силно и не само в гърлото, а и в гърдите й. После тя се задави, захриптя, задъха се. Но дишаше. Здравото й ухо зазвънтя.

Първото нещо, което видя, когато се надигна и седна, беше Рашид. Той лежеше по гръб, втренчен в нищото с немигащи очи като усти на риби. По бузата му бе потекла малко светлорозова пяна. Панталонът му отпред беше мокър. Тя видя челото му.

А след това и лопатата.

От гърлото й се изтръгна стон.

— Ох! — изохка тя разтреперана и едва успя да промълви: — О, Мариам.

Лайла крачеше, стенеше, кършеше пръсти, а Мариам седеше до Рашид с ръце в скута, спокойна, неподвижна и безмълвна. Дълго не каза дума.

Устата на Лайла беше суха, думите й се спъваха в гърлото, цялата се тресеше. Наложи си да не гледа Рашид, да не вижда зейналата му уста, отворените му очи, съсирената кръв във вдлъбнатината на ключицата му.

Вън светлината гаснеше, сенките ставаха по-дълбоки. На тази светлина лицето на Мариам изглеждаше слабо и измъчено, но тя не беше разтревожена или уплашена, а просто сериозна, замислена и толкова вглъбена в себе си, че когато една муха кацна на брадичката й, тя не я отпъди. Седеше с увиснала долна устна, както правеше винаги, когато беше потънала в мисли.

Накрая каза:

— Седни, Лайла джо. Лайла се подчини послушно.

— Трябва да го пренесем. Залмай не бива да види това.

Преди да увие тялото му с чаршаф, Мариам измъкна ключа за спалнята от джоба на Рашид. Лайла хвана трупа за краката под коленете, а Мариам го сграбчи под мишниците. Опитаха да го вдигнат, но той беше прекалено тежък и в крайна сметка го повлякоха. Докато минаваха през външната врата към двора, стъпалото му се закачи за рамката на вратата и кракът му се изви настрани. Трябваше да го издърпат назад и да опитат отново и тогава нещо горе тупна и Лайла изпусна и двата крака. Изтърва Рашид, свлече се на земята, разтрепери се и захлипа и Мариам трябваше да застане над нея с ръце на кръста и да й заповяда да се стегне. Каза й, че стореното е сторено.

След малко Лайла стана, избърса лице и двете извлякоха Рашид на двора без други произшествия. Пренесоха го в бараката. Сложиха го зад тезгяха, на който имаше трион, пирони, длето, чук и парче дърво, от което Рашид се канеше да издяла нещо на Залмай, но така и не се захвана.

После двете се върнаха в къщата. Мариам си изми ръцете, среса с пръсти косата си, въздъхна дълбоко и рече:

— Нека сега се погрижа за раните ти. Цялата си нарязана, Лайла джо.

 

Мариам каза, че нощта й е нужна, за да обмисли нещата. Да подреди мислите и чувствата си и да направи план.

— Все има някакъв изход — каза — и аз просто трябва да го намеря.

— Да се махаме от тук. Не можем да останем — рече Лайла с пресеклив дрезгав глас. Изведнъж си помисли за звука от удара на лопатата по челото на Рашид и се строполи на пода. В гърлото й се надигна жлъчен сок.

Мариам търпеливо я изчака да се посвести. После я сложи да легне, взе главата й в скута си и й каза да не се тревожи, защото всичко ще бъде наред. Каза й, че ще заминат — тя, Лайла, децата, а също и Тарик. Ще се махнат от тази къща, от този отмъстителен град. Ще напуснат завинаги тази обезверена страна, говореше Мариам, галейки Лайла по косата, и ще отидат някъде далеч, на безопасно място, където никой няма да ги намери, където ще се отърват от миналото си и ще намерят подслон.

— Някъде, където има дървета — каза тя. — Да. Много дървета.

Ще живеят в малка къща в края на град, за който не са чували. Или в отдалечено село, където пътят е тесен и изровен, но, покрай който има най-различни растения и храсти. Там може би ще има пътека, която води към тучна поляна, където децата да си играят, или може би чакълест път, който да стига до бистро синьо езеро, пълно с пъстърва и обградено с тръстики. Ще отглеждат овце и кокошки, ще месят заедно хляб и ще учат децата да четат. Ще заживеят нов живот — спокоен, усамотен, бремето на преживяното ще изчезне и те ще се радват заслужено на всичкото щастие и скромно благополучие, което ще намерят там.

Лайла мъркаше насърчително. Щеше да е живот, пълен с трудности, но с приятни трудности, с които да се гордеят, да са си техни, да ги ценят, както човек цени семейна реликва. Нежният майчински глас на Мариам я поуспокои. „Има изход“, беше я уверила и на сутринта щеше да й каже какво трябва да се направи. И те щяха да го направят и може би утре по това време щяха са на път към своя нов живот, пълен с възможности, радост и преодолими трудности. Лайла беше благодарна, че Мариам се владее и не е паднала духом, способна е да мисли трезво и за двете им. Скована от паника, тя самата изобщо не можеше да разсъждава.

Мариам стана и рече:

— Сега трябва да се погрижиш за сина си.

На лицето й се изписа покруса, каквато Лайла не беше виждала на човешко лице.

Лайла го завари да лежи на тъмно в леглото от страната на Рашид. Тя се пъхна до него и покри и двама им с одеялото.

— Спиш ли?

Обърнат с гръб към нея и свит на кълбо, той отвърна:

— Още не мога да заспя. Не сме казали с татко молитвите за спасение от Бабалу.

— Аз мога да ги кажа с теб тази вечер.

— Ти не можеш като него.

Тя стисна крехкото му рамо и го целуна по вратлето.

— Ще опитам.

— Къде е татко?

— Замина — каза Лайла и гърлото отново я стегна.

И така за първи път беше изречена голямата чудовищна лъжа. Колко още пъти щеше да я каже, запита се ужасена Лайла. Колко пъти щеше да бъде мамен Залмай? Представи си как той посреща възторжено Рашид след работа, как Рашид го хваща за лактите и го върти ли, върти, докато крачетата му застанат водоравно и после двамата се кикотят, защото Залмай залита и пристъпва като пиян. Помисли си за тяхното боричкане и бурния им смях, за тайното им споглеждане.

Обзе я срам, стана й мъчно за детето.

— Къде отиде?

— Не знам, миличък.

Кога ще се върне? Ще му донесе ли баба джан подарък, когато си дойде?

Тя прочете молитвите с детето. Двайсет и един Бисмаллах-е-рахман-е-рахим — един за всяко кокалче на седем пръста. Тя го гледаше как вдига шепи пред лицето си и духа в тях, след това слага опакото на дланите си на челото, прави жест, сякаш разпилява нещо, и шепне: „Махай се, не идвай при Залмай, той няма работа с теб, Бабалу, махай се.“ После за завършек каза три пъти Аллах-у-акбар. А по-късно, много по-късно същата нощ Лайла се стресна от шепот: „Заради мен ли си отиде баба джан? Защото казах онова нещо за теб и оня мъж?“

Тя се наведе над него, за да го успокои, за да му каже: „Няма нищо общо с теб, Залмай. Не. Не си ти виновен.“ Но той спеше и малките му гърдички се вдигаха и спускаха.

Когато си легна, съзнанието й беше объркано, замъглено, неспособно на разумна мисъл. Но когато се събуди от призивите на мюезина за утринна молитва, главата й се беше попрояснила.

Седна в леглото и загледа спящия Залмай със свитото на топка юмруче под брадичката. Представи си как през нощта Мариам е дошла на пръсти в стаята, гледала ги е как спят и е измисляла планове.

Лайла се измъкна от леглото. Беше й трудно да се изправи. Болеше я всичко. По врата, раменете, гърба, ръцете и бедрата й имаше тъмни отпечатъци от катарамата на колана. Потръпвайки от болка, тя излезе тихо от спалнята.

В стаята на Мариам светлината беше един нюанс по-тъмна от сива, онази светлина, която Лайла винаги беше свързвала с кукуригащи петли и капчици роса по тревата. Мариам седеше в ъгъла с лице към прозореца върху молитвено килимче. Лайла се настани бавно срещу нея на пода.

— Тази сутрин трябва да отидеш при Азиза — каза Мариам.

— Знам какво се каниш да направиш.

— Не тръгвай пеша. Вземи автобус, там ще се смесиш с останалите пътници. Но не такси, такситата се набиват на очи. Със сигурност ще те спрат, ако се возиш сама.

— Онова, което обеща снощи… — Лайла не можа да довърши. Дърветата, езерото, безименното село. Разбираше, че е било заблуда. Прекрасна лъжа за успокоение. Като да гукаш на натъжено дете.

— Ще стане — каза Мариам. — Ще ти се случи, Лайла джо.

— Не искам нищо без теб — рече дрезгаво Лайла. Мариам се усмихна леко.

— Искам да е точно както го каза, Мариам — тръгваме всички заедно, ти, аз, децата. Тарик има едно местенце в Пакистан. Можем да се скрием за известно време там, да изчакаме нещата да се уталожат…

— Невъзможно е — рече търпеливо Мариам като родител на добронамерено, но заблудено дете.

— Ще се грижим една за друга — каза просълзена Лайла, задавяща се от думите. — Както каза. Не, занапред аз ще се грижа за теб.

— О, Лайла джо.

Лайла продължи да пелтечи молби. Да се пазари. Да обещава, че ще поеме изцяло чистенето и готвенето.

— Ти няма да вършиш нищо. Никога повече. Ще си почиваш, ще си поспиваш, ще се грижиш за градинката си. Ако поискаш нещо, само ми казваш, и аз ти го нося. Не прави това, Мариам. Не ме оставяй. Не разбивай сърцето на Азиза.

— Те отсичат ръце за един откраднат хляб — каза Мариам. — А какво според теб ще направят, като намерят убит мъж и видят, че двете му жени са изчезнали?

— Никой няма да разбере къде сме — изрече задъхано Лайла. — Никой няма да ни открие.

— Ще ни открият. Рано или късно. Те са като хрътки. — Гласът на Мариам звучеше тихо и предупредително и на неговия фон обещанията на Лайла изглеждаха нереални, гръмки и глупави.

— Мариам, моля те…

— И когато ни намерят, ти ще си толкова виновна, колкото и аз. Тарик също. Не искам вие двамата цял живот да се криете като бегълци. Какво ще стане с децата ти, ако ви хванат?

Очите на Лайла се замъглиха от парещи сълзи.

— Кой тогава ще се грижи за тях? Талибаните ли? Мисли като майка, Лайла джо. Мисли като майка. Както аз.

— Не мога.

— Трябва.

— Не е справедливо — изхлипа Лайла.

— Справедливо е. Ела тук. Ела легни тук.

Лайла долази до нея и пак сложи глава в скута й. Спомни си всички следобеди, прекарани заедно, когато двете си сплитаха взаимно косите, а Мариам слушаше търпеливо разпокъсаните й мисли и най-обикновени истории с благодарност, с вид на човек, комуто е оказана рядка и жадувана привилегия.

— Справедливо е — каза Мариам. — Аз убих мъжа ни. Лиших сина ти от баща. Не е редно да бягам. Не мога. И да не ни заловят, никога няма… — Устните й потрепериха. — Никога няма да избягам от скръбта на сина ти. Как ще го гледам? Как ще посмея да го погледна в очите, Лайла джо?

Мариам повдигна един заплетен кичур от косата й и го разреса.

— За мен това е краят. Не искам нищо повече. Всичко, за което копнеех като малка, ти вече ми го даде. Ти и децата ти ме направихте много щастлива. Няма страшно, Лайла джо, така е редно. Не бъди тъжна.

Лайла не намираше никакъв смислен отговор. Но въпреки това продължи да бръщолеви несвързано и детински за фиданки, които очакват да бъдат засадени, и за пиленца, които трябва да бъдат отгледани. Говореше за малки къщи в незнайни градове и разходки до пълни с пъстърва езера. А накрая думите пресъхнаха, но не и сълзите и единственото, което й оставаше, беше да се предаде и да хлипа като дете, съкрушено от неопровержимата логика на възрастен човек. Единственото, което можеше да направи, беше да се свие и да зарови за последен път лице в топлия скут на Мариам.

По-късно същата сутрин Мариам уви малко хляб и сушени смокини за закуска на Залмай. Подготви и за Азиза пакетче със смокини и няколко бисквити с формата на животни. Сложи всичко това в книжна торба и я даде на Лайла.

— Целуни Азиза от мен — каза тя. — Кажи й, че е зеницата на моите очи и султанът на сърцето ми. Ще го направиш ли вместо мен?

Лайла кимна и прехапа устни.

— Вземи автобуса и стой с наведена глава.

— Кога ще те видя, Мариам? Искам да те видя, преди да дам показания. Ще им разкажа как стана всичко. Ще обясня, че вината не е твоя. Че трябваше да го направиш. Те ще разберат, нали, Мариам? Те ще разберат.

Мариам я погледна нежно.

После клекна пред Залмай. Той беше с червена тениска, парцаливи панталонки в защитен цвят и каубойски ботуши, които Рашид му беше купил на старо от пазара. Залмай стискаше с две ръце новата си баскетболна топка. Мариам го целуна по бузата.

— Бъди послушно и силно момче — каза тя. — Дръж се добре с майка си. — Тя взе в длани лицето му. Той се отдръпна, но тя го задържа. — Толкова съжалявам, Залмай. Повярвай ми, че много съжалявам за цялата ти болка и тъга.

Докато вървяха по улицата, Лайла държеше Залмай за ръка. Преди да свият зад ъгъла, тя се обърна и видя Мариам пред портата. Беше с бял шал на главата, тъмносиня закопчана жилетка и бели памучни шалвари. На челото й беше паднал кичур посивяла коса. Снопове слънчева светлина разсичаха лицето и раменете й. Мариам помаха обичливо.

Свиха зад ъгъла и Лайла никога повече не я видя.