Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (41)

41

През лятото на 2000 година сушата подкара своята трета и най-ужасна година.

Селата в Хелманд, Забол и Кандахар бяха залети от скитащи номади, които търсеха вода и зелена трева за животните си. Когато не намериха нито едното, нито другото, когато козите, овцете и кравите им умряха, те дойдоха в Кабул. Окупираха склоновете на Карех-Ариана, осеяха ги с колиби, в които се тъпчеха по петнайсет-двайсет души.

Това беше и лятото на „Титаник“, лятото, през което Мариам и Лайла се търкаляха по пода и се превиваха от смях, защото Азиза настояваше да е Джак.

— Тихо, Азиза джо.

— Джак! Кажи ми името, хала Мариам. Кажи го. Джак!

— Баща ти ще се разсърди, ако го събудиш.

— Джак! А ти си Роуз.

Накрая Мариам лягаше по гръб, предаваше се и приемаше да е Роуз.

— Добре, ти ще си Джак — омекваше тя. — Умираш млад, а аз живея до дълбока старост.

— Да, но умирам като герой — казваше Азиза. — Докато ти, Роуз, ти изживяваш целия си нещастен живот в копнеж по мен. — После се мяташе на гърдите на Мариам и обявяваше: — Сега трябва да се целунем!

Мариам извърташе глава настрани, а Азиза, възхитена от собственото си скандално поведение, се кикотеше през издадени за целувка устни.

Понякога Залмай се присламчваше към тях и наблюдаваше играта. И питаше той какъв ще е.

— Можеш да си айсбергът — казваше Азиза.

Това лято треската, предизвикана от „Титаник“, обхвана Кабул. Вкарваха се нелегално копия на филма от Пакистан, понякога мушнати под бельото. След вечерния час всички залостваха вратите си, намаляваха звука и в мрака лееха сълзи за Джак и Роуз и за пътниците на обречения кораб. Имаше ли ток, Мариам, Лайла и децата също го гледаха. Десетки пъти късно вечер те изравяха телевизора от дупката зад бараката, загасваха лампите и закриваха прозорците със завивките си.

Амбулантните търговци покрай река Кабул се настаниха в пресъхналото корито. Не след дълго на спеченото речно дъно беше възможно да си купиш килими с „Титаник“ и платове с „Титаник“ от топове, наредени в ръчни колички. Имаше дезодорант „Титаник“, паста за зъби „Титаник“, парфюм „Титаник“, пакора „Титаник“ и дори бурки „Титаник“. Един ентусиазиран просяк взе да се нарича Просяка от „Титаник“.

Роди се Титаник Сити.

„Заради песента е“, казваха си.

„Не, заради морето. Заради разкоша на кораба.“

„Заради секса“, шепнеха си.

„Заради Леонардо е — казваше в захлас Азиза. — Всичко е заради Леонардо.“

— Всички искат Джак — каза Лайла на Мариам. — Това е. Всички чакат Джак да ги спаси от бедствието. Но Джак го няма. Джак няма да се върне. Джак е мъртъв.

В късното лято един търговец на платове задряма и не си загаси цигарата. Самият той оцеля, но не и дюкянът му. Огънят погълна и съседния магазин за платове, както и магазин за дрехи втора употреба, работилница за мебели, фурна.

По-късно казаха на Рашид, че ако ветровете духали на изток вместо на запад, обущарницата му, която беше на ъгъла на същата улица, е могла да бъде спасена.

Продадоха всичко.

Първо заминаха нещата на Мариам, после на Лайла, бебешките дрешки на Азиза и няколкото играчки, които Рашид й беше купил след безкрайните молби на Лайла. Азиза ги прежали с разбиране. Продадени бяха и часовникът на Рашид, транзисторът, вратовръзките, обувките и златната му халка. Простиха се и с дивана, масата, килима и столовете. Залмай побесня, когато баща му продаде телевизора.

След пожара Рашид почти всеки ден си беше вкъщи. Удряше шамари на Азиза. Риташе Мариам. Хвърляше вещи по пода. Натякваше на Лайла за всяко нещо — как миришела, как се обличала, как ходела несресана, как зъбите й пожълтявали.

— Какво стана с теб? — негодуваше той. — Ожених се за красавица, а сега имам на гърба си вещица. Заприлича на Мариам.

Уволниха го от ресторанта за кебап близо до площад „Хаджи Яхуб“, защото се сбил с клиент. Клиентът се оплакал, че Рашид тръснал грубо хляба на масата му. Разменили си остри думи. Рашид го нарекъл узбекска маймуна. Единият размахал пистолет, другият грабнал шиш.

Според версията на Рашид шишът си бил в ръката му, но Мариам се съмняваше.

Уволниха го и от ресторанта в Таймани, защото посетителите се оплакали, че ги карал да чакат прекалено дълго, а Рашид каза, че готвачът бил бавен и мързелив.

— Сигурно си дремел отзад зад ресторанта — каза Лайла.

— Не го предизвиквай, Лайла джо — обади се Мариам.

— Предупреждавам те, жено — извика той.

— Или си дремел, или си пушел.

— Не, заклевам се.

— Ти си непоправим.

Тогава той се нахвърли върху Лайла и взе да я налага с юмруци по гърдите, по главата, по корема, скубеше я, блъскаше я в стената. Азиза пищеше и си късаше ризката, Залмай също пищеше и се опитваше да ги разтърве. Рашид бутна децата настрани, събори Лайла на пода и започна да я рита. Мариам се хвърли върху Лайла. Рашид продължи да рита и вече риташе Мариам. От устата му хвърчеше слюнка, очите му святкаха кръвожадно. Продължи да рита, докато се измори.

— Кълна се, че ще ме предизвикаш да те убия, Лайла — викна той запъхтян и напусна къщата с гръм и трясък.

Когато парите свършиха, в къщата им се настани гладът. Мариам беше потресена от бързината, с която засищането на гърлата се превърна в смисъла на живота им.

Вареният бял ориз без месо и дори без сос беше вече рядко угощение. Пропускаха хранения с нарастваща и тревожна честота. Понякога Рашид донасяше консерва сардини и трошлив сух хляб с вкус на трици, друг път открадваше торба ябълки с риск да му отсекат ръката. В бакалниците мушваше тайничко в джоба си пакет равиоли, който вкъщи разделяха на пет, като Залмай получаваше лъвския пай. Ядяха сурова ряпа със сол. Вечеряха с увехнали марули и почернели банани.

Гладната смърт ненадейно се превърна в реална възможност. Някои избраха да не я дочакат. Мариам чу за вдовица от квартала, която натрошила сух хляб, поръсила го с отрова за мишки и нахранила с него и седемте си деца. Най-големия къшей оставила за себе си.

Ребрата на Азиза започнаха да се броят, а закръглените някога бузки хлътнаха. Крачетата й изтъняха, а лицето й доби цвета на слаб чай. Когато я вземаше на ръце, Мариам усещаше щръкналата бедрена кост под опънатата кожа. Залмай лежеше на пода с безизразни примижали очи или се просваше като дрипа на скута на баща си. Ако успееше да събере сили, плачеше, докато се унесе, но спеше неспокойно и на пресекулки. Когато Мариам ставаше, пред очите й се появяваха бели точици. Постоянно беше замаяна и ушите й бучаха. Спомни си какво казваше за глада молла Файзула по време на Рамаданът: „И ухапаният от змия заспива, но не и гладният.“

— Децата ми ще умрат — каза Лайла. — Ще умрат пред очите ми.

— Няма — заяви Мариам. — Няма да го допусна. Всичко ще бъде наред, Лайла джо. Знам какво ще направя.

Един ужасно горещ ден Мариам си сложи бурката и двамата с Рашид тръгнаха към хотел „Интерконтинентал“. Билетът за автобус беше вече непостижим лукс и когато стигнаха до върха на хълма, Мариам беше грохнала. Докато се катереха нагоре, на няколко пъти й се зави свят и трябваше да спре за малко.

На входа на хотела Рашид поздрави и прегърна един от портиерите, облечен в червен костюм и шапка с козирка. Отстрани погледнато, двамата разговаряха приятелски и през цялото време Рашид го държеше за лакътя. По едно време кимна към Мариам и двамата я гледаха известно време. Стори й се, че има нещо смътно познато у този портиер.

После мъжът влезе в хотела, а двамата с Рашид останаха да го чакат. От тук Мариам виждаше Политехническия институт, а далеч зад него стария квартал Каирхана и пътя към Мазар. На юг беше отдавна пустеещият хлебозавод със зейнали по бледожълтата фасада дупки от артилерийски обстрел. Още по на юг се мержелееха развалините на двореца Дароламан, където преди много години Рашид я беше завел на пикник. Споменът от онзи ден беше реликва от едно минало, което вече не й се струваше нейното собствено.

Мариам се съсредоточи върху тези ориентири. Боеше се, че може да загуби кураж, ако даде воля на мислите си.

На всеки няколко минути пред хотела спираха джипове и таксита. Портиери се втурваха да посрещат хората в тях — все въоръжени мъже с бради и тюрбани, които слизаха от колите с една и съща самонадеяност и небрежна заплашителност. Мариам долови откъслеци от разговорите им, преди да изчезнат зад вратите на хотела. Чу да се говори на пущу и фарси, но и на урду и арабски.

— Виж истинските ни господари — рече Рашид с дълбок глас. — Пакистански и арабски ислямисти. Талибаните са марионетки. Тези тук са големите играчи, а Афганистан е тяхното игрище.

Рашид бил чул слухове, че талибаните пускали тези хора да правят тайни лагери из цялата страна, в които да обучават бойци за джихад и атентатори самоубийци.

— Защо се бави толкова този човек? — попита Мариам.

Рашид се изплю и подритна пясък върху храчката си. След час бяха вътре и вървяха след портиера. Облъхна ги приятна хладина и стъпките им отекнаха по покритото с плочки фоайе. Двама мъже с пушки седяха на кресла пред малка масичка, пиеха чай и ядяха от една чиния сиропирано джелаби, поръсено с пудра захар. Мариам си помисли за Азиза, която обичаше джелаби, и с мъка откъсна очи от масичката.

Портиерът ги изведе на един балкон, извади от джоба си мобилен телефон и листче с изписан номер.

— Телефонът е на шефа. Отпусна ми пет минути — каза той. — Не повече.

— Ташакор — благодари Рашид и пое телефона. — Няма да го забравя.

Портиерът кимна и се отдалечи. Рашид набра номера и даде телефона на Мариам.

Докато слушаше бръмчащия сигнал, мислите й се върнаха към последния път, когато видя Джалил — преди тринайсет години през пролетта на 1987 година. Той стоеше на улицата пред къщата им до синия мерцедес с хератски номер и се подпираше на бастун. Стоя там с часове, чакаше я, викаше от време на време името й, както тя някога го беше викала пред неговия дом. По едно време тя разтвори пердетата и го зърна. Съвсем за кратко, но достатъчно дълго, за да види, че косата му е бяла и че е започнал да се прегърбва. Носеше очила и, както винаги, червена вратовръзка и неизменната бяла кърпичка, сгъната на триъгълник и пъхната в джобчето на сакото му. Порази я това, че беше по-слаб, много по-слаб, отколкото го помнеше, и сакото на тъмнокафявия костюм висеше на раменете му, а панталоните му се бяха смъкнали и образуваха гънки на глезените му.

Макар и само за миг, Джалил също я зърна. Очите им се срещнаха през пролуката между пердетата, както се бяха срещнали някога през пролуката на други пердета. Мариам обаче веднага ги прихлупи плътно. Седна на леглото и зачака той да си тръгне.

Сега мислеше за писмото, което той й беше оставил на вратата. Пазила го беше дни наред под възглавницата си. От време на време го вадеше и го въртеше в ръце, но накрая го скъса, без да го отвори.

А ето, че след всичките тези години стоеше тук и му звънеше.

Сега съжаляваше за глупавата си младежка гордост. Щеше й се да го бе пуснала да влезе. Какво щеше да й стане, ако го беше поканила вътре, за да чуе какво е дошъл да й каже? Все пак й беше баща. Не беше добър баща, вярно, но колко обикновени й се струваха прегрешенията му, колко невинни в сравнение със злобата на Рашид или с бруталността и насилието на мъжете, които се биеха един срещу друг.

Щеше й се да не беше унищожила писмото му. Плътен мъжки глас заговори в ухото й и я информира, че се е свързала с канцеларията на кмета на Херат. Мариам се прокашля.

— Салаам, братко, търся един човек, който живее в Херат. Или поне живееше преди много години. Казва се Джалил хан. Живееше в Шар-е нау и държеше кино. Имате ли някаква информация къде е?

— Обаждаш се за това в канцеларията на кмета? — попита с доловимо раздразнение в гласа мъжът.

Мариам каза, че не знае на кого другиго да се обади.

— Простете. Знам, че имате по-важни работи на главата, но е въпрос на живот и смърт и затова звъня.

— Не го познавам. Киното отдавна е затворено.

— Може да има някой, който да го знае, някой…

— Няма.

Мариам затвори очи.

— Моля ви, братко. Става дума за деца. За малки дечица.

Последва дълга въздишка.

— Може би някой там…

— Има един градинар при нас, който, мисля, открай време живее тук.

— Да, попитайте го, моля ви.

— Обади се утре.

Мариам обясни, че е невъзможно.

— Имам този телефон само за пет минути. Не мога… Нещо изтропа и Мариам помисли, че мъжът е затворил. Но дочу стъпки, гласове, далечни клаксони на коли и някакво равномерно бръмчене, може би от вентилатор. Тя премести телефона на другото си ухо и стисна очи.

Спомни си как Джалил бръкна усмихнат в джоба си.

„Ах, разбира се. Ето тогава, да не го крия повече.“

Медальон във формата на листо и висящи от него парички, върху които бяха гравирани луни и звезди.

„Сложи го, Мариам джо.“

„Какво мислиш?“

„Мисля, че приличаш на кралица.“

Минаха няколко минути. После се чуха стъпки, скърцане и щракване.

— Познава го.

— Така ли?

— Така казва.

— И къде е? Знае ли къде е Джалил хан? Последва пауза.

— Казва, че е умрял преди години. Още през осемдесет и седма.

Краката й се подкосиха. Беше й минавало през ума, разбира се. Ако беше жив, Джалил щеше да е над седемдесет и шест-седем, но…

1987 година.

Тогава е умирал. Изминал е целият този дълъг път, за да се прости с мен.

Тя застана до парапета. От балкона се виждаше прочутият някога басейн на хотела, сега празен и занемарен, надупчен от куршуми, с разбити плочки. Виждаше се и бомбардираният тенис корт. Разкъсаната по средата мрежа висеше като стара змийска кожа.

— Трябва вече да затварям — каза гласът от другата страна.

— Съжалявам за безпокойството — отвърна Мариам, плачейки безмълвно. Видя как Джалил й маха, докато скача от камък на камък през потока, а джобовете му са пълни с подаръци. Винаги го чакаше със затаен дъх и молеше Бог да й отпусне повече време с него.

— Благодаря — каза тя, но мъжът отсреща беше вече затворил.

Рашид я гледаше очаквателно. Тя поклати глава.

— Удари на камък — каза той и грабна телефона от ръката й. — Каквато дъщерята, такъв и бащата.

Във фоайето Рашид закрачи бързо към масичката до празните вече фотьойли и мушна в джоба си последното парче джелаби. Отнесе го вкъщи и го даде на Залмай.