Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (37)

37

Септември 1996 г.

 

Две и половина години по-късно, на 27 септември сутринта, Мариам се събуди от викове и клаксони, фойерверки и музика. Изтича в кухнята и завари Лайла на прозореца, качила на раменете си Азиза.

— Талибаните са тук — каза тя.

Мариам за пръв път чу за талибаните преди две години, през октомври 1994 година, когато Рашид донесе новината, че те са разгромили муджахидините в Кандахар и са превзели града. Били партизански сили, каза той, сформирани от млади пущуни, чиито семейства избягали в Пакистан по време на войната със Съветския съюз. Повечето били израснали, а някои дори родени в бежански лагери край границата и в пакистански медресета, където моллите ги посвещавали в шариата. Водач им бил тайнствен неграмотен едноок отшелник, някакъв си молла Омар, който — каза развеселено Рашид — сам се нарекъл Амир-ал Муминин, водач на правоверните.

— Истината е, че тези момчета нямат никакви корени — каза Рашид, без да се обръща към никоя от двете. След безуспешното бягство преди две години и половина Мариам знаеше, че тя и Лайла са станали за него едно и също същество, еднакво жалки, еднакво заслужили неговото недоверие, презрение и пренебрежение. Когато той приказваше, Мариам имаше чувството, че разговаря със самия себе си или с някой невидим в стаята, който за разлика от тях с Лайла беше достоен да чуе мнението му.

— Те може да нямат никакво минало — каза Рашид, докато пушеше и гледаше в тавана, — може да не знаят нищо за света или за историята на страната. Да. И в сравнение с тях Мариам да е професорка. Ха! Наистина. Но я се огледайте наоколо. Какво виждате? Корупция, алчни, въоръжени до зъби муджахидини, забогатели от хероин, обявили джихад едни на други и убиващи всеки, оказал се между тях. Само това. Талибаните поне не са покварени и корумпирани. Уаллах, когато дойдат, ще разчистят това място. Ще донесат мир и ред. И хората няма вече да мрат от куршуми, като излязат за мляко. Няма да има повече ракети! Помислете за това!

Вече две години талибаните напредваха към Кабул, отвоюваха градове от муджахидините, прекратяваха войната между фракциите в местата, които завземаха. Бяха заловили и екзекутирали хазарския командир Абдул Али Мазари, бяха стигнали до южните предградия на Кабул, обстрелваха града и си разменяха ракети с Ахмад шах Масуд. По-рано през този септември на 1996 година бяха завзели Джалалабад и Сароби.

Талибаните имали едно нещо, което липсвало на муджахидините, каза Рашид. Били единни.

— Нека да дойдат. Колкото до мен, ще ги посрещна с цветя.

Този ден излязоха и четиримата. Рашид ги качваше от автобус на автобус, за да поздравят своя нов свят, новите си управници. Във всеки съсипан район Мариам откриваше хора, които сякаш изникваха от развалините и се стичаха по улиците. Видя старица с вяла беззъба усмивка да прахосва шепи ориз, които хвърляше по минувачите. Двама мъже се прегръщаха край изтърбушено здание, а над главите им изсъскаха и изпукаха няколко фишека, хвърлени от покатерили се по покривите момчета. Националният химн гърмеше от касетофони и се конкурираше с клаксоните на колите.

— Гледай, Маям! — Азиза посочи група момчета, които тичаха надолу по Джаде Майуанд. Те размахваха юмруци във въздуха, влачеха вързани на конци ръждясали тенекиени кутии и крещяха, че Масуд и Рабани са се изтеглили от Кабул.

Навсякъде се разнасяха викове: Аллах-у-акбар!

От един прозорец на Джаде Майуанд висеше чаршаф. На него някой беше изписал с големи черни букви три думи: зенда бад талибан! Да живеят талибаните!

Докато вървяха по улиците, Мариам забеляза още надписи — по прозорците, на табели по вратите, на флагчета по антените на колите, — които гласяха все същото.

По-късно този ден Мариам за пръв път видя талибаните на площад „Пущунистан“, където отидоха с Рашид, Лайла и Азиза. Там имаше огромна тълпа. Хората протягаха шии, скупчваха се около синия фонтан в средата, влизаха във високото сухо корито. Всички се опитваха да видят какво става в края на площада близо до ресторант „Хайбер“.

Рашид запровира огромното си тяло през тълпата, за да им проправи път до мястото, където някой говореше в мегафон.

Когато го видя, Азиза изпищя и зарови лице в бурката на Мариам.

Мъжът с мегафона беше слаб млад човек с черен тюрбан и брада. Беше се качил на някакво скеле. В свободната си ръка държеше гранатомет. Недалеч от него двама окървавени мъже висяха на въжета, закачени на светофарите. Дрехите им бяха разкъсани, а подпухналите им лица — моравочервени.

— Познавам единия — каза Мариам. — Онзи вляво.

Някаква млада жена пред нея се извърна и каза, че това е Наджибула. Другият бил брат му. Мариам си спомни пълното мустакато лице на Наджибула, усмихващо се от билбордове и витрини през съветските години.

По-късно щеше да чуе, че талибаните го отвлекли от убежището му в щабквартирата на ООН близо до двореца Дароламан и след като го измъчвали с часове, завързали краката му за камион и влачили безжизненото му тяло по улиците.

— Той уби много, много мюсюлмани — викаше в мегафона младият мъж. Говореше на фарси с пущунски акцент, после премина на пущу. Подсилваше думите си, като сочеше към обесените със своя гранатомет. — Престъпленията му са известни на всички. Той беше комунист и кафир. Ето как постъпваме с неверниците, които вършат престъпления против исляма!

Рашид се хилеше глупаво.

Азиза заплака в ръцете на Мариам.

На другия ден Кабул бе залят от камиони. По улиците на Хаир-хана, Шар-е нау, Картех-парван, Уазир Акбар хан и Таймани сновяха червени камиони „Тойота“. В каросериите им седяха въоръжени мъже с черни тюрбани. От тонколоните на всеки камион гърмеше съобщение, най-напред на фарси, а после и на пущу. Същото съобщение звучеше и от високоговорители на джамиите, и по радиото, известно сега като „Гласът на шариата“. Съобщението беше написано и на листовки, разпръснати по улиците.

— Нашата родина вече се казва Ислямско емирство Афганистан. Това са законите, които ще въведем, и вие ще ги изпълнявате:

Всички граждани трябва да се молят по пет пъти на ден. Ако е време за молитва, а вие вършите нещо друго, се наказвате с бой.

Всички мъже да си пуснат брада. Тя трябва да е дълга поне колкото свит юмрук. В противен случай се наказвате с бой.

Всички момчета да носят тюрбани. От първи до шести клас — черни тюрбани, а в по-горните класове — бели. Всички момчета да се обличат според ислямските обичаи. Копчетата на ризите да са закопчани.

Забранява се пеенето.

Забраняват се танците.

Забраняват се играта на карти и шах, комарът и пускането на хвърчила.

Забраняват се писането на книги, гледането на филми и рисуването на картини.

Ако отглеждате папагали, се наказвате с бой. Птиците ще бъдат убити.

Ако откраднете, ръката ви ще бъде отрязана до китката. Ако отново откраднете, ще ви бъде отрязан крак.

Ако не сте мюсюлманин, не се молете в присъствие на мюсюлмани. В противен случай се наказвате с бой и затвор. Ако ви заловят, че се опитвате да обърнете в своята вяра мюсюлманин, наказанието е екзекуция.

На вниманието на жените:

Ще си стоите през цялото време вкъщи. Не е редно жена да скита по улиците. Ако излизате, трябва да ви придружава мъж, който е ваш роднина. Ако ви заловят сами на улицата, ще бъдете наказани с бой и отведени вкъщи.

Няма да показвате при никакви обстоятелства лицето си. Извън дома си ще носите бурка. При неподчинение наказанието е жесток побой.

Забранява се козметиката.

Забранява се носенето на украшения.

Няма да говорите, ако не ви питат.

Няма да поглеждате мъж в очите.

Няма да се смеете на обществено място. В противен случай ще бъдете наказани с бой.

Няма да си лакирате ноктите. В противен случай ще загубите пръст.

Забранява се на момичетата да ходят на училище. Всички училища за момичета ще бъдат незабавно затворени.

Забранява се на жените да работят.

Ако ви хванат в прелюбодеяние, ще бъдете пребити с камъни.

— Слушайте. Слушайте добре. Аллах-у-акбар.

 

Рашид спря радиото. Седяха на пода на дневната и вечеряха. Беше изминала седмица, откакто бяха видели труповете на братята Наджибула да висят на въже.

— Не могат да накарат половината население да си седи вкъщи и да не прави нищо — каза Лайла.

— Защо не? — попита Рашид.

Мариам се съгласи с него. Защото всъщност той беше правил точно това с тях двете и Лайла го беше изпитала на свой гръб.

— Това не е някакво си село, а Кабул. Жените тук работеха като юристки и лекарки, участваха в правителството…

Рашид се ухили.

— Чуйте я нахаканата дъщеря на университетския възпитаник, който четеше поезия. Колко градско, колко таджикско звучи. Мислиш, че талибаните въвеждат някакъв краен нов ред? Живяла ли си някога извън прекрасната си малка черупка в Кабул, цвете мое? Да си си направила някога труда да посетиш истинския Афганистан, на юг, на изток, племената по границата с Пакистан, а? Не? Но аз да. И мога да ти кажа, че има много места в тази страна, където хората винаги са живели така или във всеки случай много близо до това. Не че има как да го знаеш.

— Отказвам да го повярвам — отсече Лайла. — Те не говорят сериозно.

— Това, което талибаните направиха с Наджибула, ми се вижда сериозно — каза Рашид. — Не си ли съгласна?

— Той беше комунист! Беше началник на тайната полиция.

Рашид се разсмя.

Мариам чу отговора в този негов смях — че в очите на талибаните да си комунист и главатар на ХАД, полицията, от която всички се бояха, е съвсем малко по-долно от това да си жена.