Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (36)

36

Когато тази пролетна сутрин на 1994 година зората постепенно стопи мрака, Лайла беше убедена, че Рашид знае. Очакваше всеки момент да я извлече от леглото и да я попита наистина ли го е взела за такъв кръгъл глупак, който няма да се усети. Но азанът заглъхна, а пролетните лъчи огряха покривите, петлите закукуригаха, а не се случи нищо необикновено.

Сега го чуваше в банята как потропва с бръснача по ръба на легенчето. После и долу, докато ходеше насам-натам, чакайки да се запари чаят. Издрънчаха ключовете. Сега пресичаше двора и отиваше към колелото си.

Лайла надникна през пролуката между пердетата на дневната. Проследи с поглед отдалечаването на колелото му, чието кормило проблясваше на слънцето.

— Лайла?

Мариам стоеше на вратата. Лайла можеше да се закълне, че и тя не е спала тази нощ. Запита се дали като нея е била обземана от пристъпи на радостна възбуда, последвани от задушаващ страх.

— Тръгваме след половин час — рече Лайла.

На задната седалка на таксито не пророниха дума. Азиза седеше в скута на Мариам и стиснала куклата си, гледаше с ококорени от недоумение очички бързо преминаващия покрай колата град.

— Она! — извика тя и посочи група момиченца, които скачаха на въже. — Маям! Она!

Накъдето и да погледнеше, Лайла виждаше Рашид. Зърна го да излиза от бръснарници с прашасали витрини, от малки бараки, в които продаваха яребици, от порутени магазини с натрупани от пода до тавана стари автомобилни гуми.

Беше се снишила на седалката.

До нея Мариам шепнеше молитва. На Лайла й се щеше да вижда лицето й, но Мариам беше с бурка — и двете бяха облечени така — и всичко, което можеше да види, беше блясъкът на очите й през мрежата.

За пръв път от седмици излизаше навън, като се изключи, че предишния ден беше отскочила до заложната къща, където остави брачната си халка и излезе с трепетното усещане, че това е краят и няма връщане назад.

Наоколо се виждаха пораженията от неотдавнашните боеве, чийто тътен беше чувала. Къщи, превърнати в купчини от тухли и камъни, ями, изтърбушени сгради, от които стърчаха рухнали греди, преобърнати, а често и паднали една върху друга смачкани овъглени коли, зеещи в стените дупки с всевъзможен калибър и навред изпотрошени стъкла. Видя погребална процесия, отправила се към джамия — на опашката кретаха старици в черно и си скубеха косите. Минаха покрай задръстено от надгробни камъни гробище, където на вятъра плющяха раздрани флагове на шахиди.

Лайла се пресегна над куфара и обгърна с пръсти меката ръчичка на дъщеря си.

На автогарата Порта Лахор близо до Пол Махмуд хан в Източен Кабул имаше редица автобуси с отворени врати. Мъже с тюрбани мъкнеха припряно тежки вързопи, товареха ги на покривите на автобусите и ги закрепяха с въжета. Вътре в сградата имаше дълга опашка от мъже, чакащи за билети. Струпали багажа в краката си, жени с бурки стояха на групи и бъбреха. Майки с бебета на ръце, хора, мъмрещи тичащите деца. И вътре, и вън патрулираха муджахидини, които раздаваха заповеди. Бяха с ботуши, паколи и пепеляво зелени униформи. Всички носеха автомати.

Лайла усещаше, че я наблюдават. Не поглеждаше никого в лицето, но имаше чувството, че всеки тук знае и не одобрява онова, което тя и Мариам вършеха.

— Виждаш ли някого? — попита тя.

Мариам премести Азиза в другата си ръка.

— Гледам.

Лайла знаеше, че това щеше да е първата опасна част — да намерят подходящ мъж, който да каже, че двете са му роднини. Свободите и възможностите, на които се бяха радвали жените между 1978 и 1992 година, бяха вече минало. Лайла все още си спомняше какво казваше баби за онези години на социалистическо управление: „Сега е добро време да си жена в Афганистан, Лайла.“ Откакто муджахидините дойдоха на власт през април 1992 година, името на страната беше сменено на Ислямска държава Афганистан. Върховният съд на Рабани бе вече пълен с поддръжници на твърдата политика, които отмениха указите от комунистическо време, даващи права на жените, и издадоха постановления, базирани на строгите ислямски закони, които задължаваха жените да се забулват, забраняваха им да пътуват, без да ги придружава мъж роднина, убиваха прелюбодейките с камъни. Макар че тези закони рядко се прилагаха. „Щяха да ги прилагат по-строго — беше казала тя на Мариам, — стига да не бяха толкова заети да се избиват помежду си. И нас също.“

Втората опасна част от това пътуване щеше да започне, когато пристигнеха в Пакистан. Вече обременен с близо два милиона афганистански бежанци, през януари Пакистан беше затворил границите си за афганистанци. Лайла беше чула, че само хора с визи могат да влязат в страната. Но границата беше пропусклива — открай време бе така — и Лайла знаеше, че хиляди афганистанци проникват в Пакистан или като дават подкупи, или като изтъкват хуманитарни причини, а и винаги имаше канали за нелегално влизане. „Ще търсим начин, когато пристигнем там“, беше казала на Мариам.

— Какво мислиш за онзи? — попита Мариам и повдигна брадичка към един мъж.

— Не изглежда надежден.

— А онзи?

— Много е стар. И пътува с още двама мъже.

Накрая Лайла го откри. Седеше на една пейка в парка със забулена жена и държеше на коленете си момченце с шапка, приблизително на възрастта на Азиза. Беше висок и строен, с брада и разкопчана яка на ризата. На скромното му сиво палто липсваха няколко копчета.

— Чакай тук — каза Лайла, поотдалечи се и отново чу как Мариам зашепна молитва.

Когато приближи до младия мъж, той вдигна поглед и заслони с ръка очите си.

— Извинявай, братко, но за Пешавар ли пътувате?

— Да — отвърна той, примижавайки.

— Питам се дали можеш да ни помогнеш. Ще ни направиш ли една услуга?

— Каква, хамшира!

Тя се окуражи, като видя добродушния му израз.

Разказа му историята, която бяха съчинили с Мариам. Каза му, че е вдовица. Че тя, майка й и дъщеря й са останали без близки в Кабул и отиват при чичо й в Пешавар.

— Искате да дойдете със семейството ми — рече младият мъж.

— Знам, че това ще те затрудни. Но изглеждаш свестен човек и аз…

— Не се притеснявай, хамшира. Разбирам. Няма проблем. Нека ида да ви купя билети.

— Благодаря ти, братко. Това е добро дело. Бог няма да го забрави.

Тя измъкна плика изпод бурката си и му го подаде. В него имаше около хиляда и сто афгана — половината от събраното през последната година и парите от пръстена. Той мушна плика в джоба на панталона си и каза:

— Чакай тук.

Тя го проследи с поглед, докато влезе в гарата. Върна се след половин час.

— По-добре е да държа билетите у мен — каза той. — Автобусът тръгва след един час, в единайсет. Ще се качим всички заедно. Казвам се Вакил. Ако питат, а не би трябвало, ще им кажа, че си ми братовчедка.

Лайла му каза имената им и той я увери, че ще ги запомни.

— Стойте наблизо.

Седнаха на пейка до Вакил и семейството му. Беше слънчева топла утрин, на небето имаше само няколко тънки облачета, увиснали в далечината над хълмовете. Мариам даде на Азиза няколко бисквити, които не бе забравила да вземе в бързината преди тръгване. Подаде една и на Лайла.

— Ще повърна — засмя се Лайла. — Много съм напрегната.

— И аз.

— Благодаря ти, Мариам.

— За какво?

— За това, че тръгна с нас. Едва ли мога да се справя сама.

— Не е и нужно.

— Ще се справим, нали, Мариам, там, където отиваме?

Мариам протегна ръка през пейката и я сложи върху кръстосаните й длани.

— Коранът казва, че Аллах е на изток и на запад, затова накъдето и да се обърнеш, там е Той.

— Бу-бу! — извика Азиза и посочи един автобус. — Ма-ям, бу-бу!

— Виждам го, Азиза джо — отвърна Мариам. — Точно така, бу Скоро всички ще се качим на бу. О, колко интересни неща ще видиш.

Лайла се усмихна. Гледаше как един дърводелец реже дъска в работилницата си отвъд улицата и наоколо хвърчат стърготини. Гледаше профучаващите коли, чиито прозорци бяха покрити със сажди и кал. Гледаше автобусите, по които бяха изрисувани пауни, лъвове и лъскави мечове.

Почувства се замаяна и смела под лъчите на утринното слънце. Отново усети трепетно вълнение и когато край нея мина едно бездомно накуцващо куче с жълти очи, Лайла се наведе и го погали по гърба.

Няколко минути преди единайсет един мъж с мегафон прикани всички пътници за Пешавар да се качват. Вратите на автобуса се отвориха със силно свистене и към него се втурна тълпа. Хората се блъскаха, всеки се мъчеше да си проправи път напред.

Вакил махна на Лайла и вдигна сина си на ръце.

— Тръгваме — каза Лайла.

Вакил вървеше отпред. Когато наближиха автобуса, Лайла видя как по прозорците се появиха лица, носове и длани се залепиха на стъклата. Хората наоколо се сбогуваха шумно.

Млад милиционер проверяваше билетите на вратата на автобуса.

— Бу-бу! — извика Азиза.

Вакил подаде билетите на милиционера, който ги скъса на две и му ги върна. Вакил качи първо жена си. Лайла улови как се споглеждат с милиционера. Стъпил на първото стъпало, Вакил се наведе и му каза нещо на ухо. Милиционерът кимна.

Сърцето й се преобърна.

— Вие двете, с детето, дръпнете се настрани — извика милиционерът.

Лайла се престори, че не е чула, и понечи да се качи на стъпалото, но милиционерът я сграбчи за рамото и я изблъска от опашката.

— Ти също — извика той на Мариам. — По-бързо! Задържаш хората.

— Какъв е проблемът, братко? — изрече с вцепенени устни Лайла. — Ние си имаме билети. Не ти ли ги даде братовчед ми?

Той вдигна пръст до устата си, за да я накара да млъкне. После пошушна нещо на друг милиционер. Вторият, закръглен младеж с белег по дължината на дясната буза, кимна и каза на Лайла:

— Тръгвайте след мен.

— Трябва да се качим на този автобус — извика тя, съзнавайки, че гласът й трепери. — Имаме билети. Защо правите това?

— Няма да се качите на този автобус. И трябва да се примирите. Ще дойдете с мен. Освен ако не искате детето ви да види как ви влачим.

Докато ги водеха към един камион, Лайла погледна през рамо и зърна момченцето на Вакил в дъното на автобуса. То също я видя и й помаха радостно.

В полицейското управление недалеч от Торабаз хан ги накараха да седнат отделно една от друга от двете страни на дълъг претъпкан коридор с бюро по средата, на което един мъж палеше цигара от цигара и от време на време тракаше на пишеща машина. Така минаха часове. Азиза пристъпваше с несигурни крачки от Лайла към Мариам, после пак се връщаше обратно. Поигра си с един кламер, който мъжът на бюрото й даде. Изяде бисквитите. Накрая заспа в скута на Мариам.

Около три часа вкараха Лайла в стаята за разпити, а Мариам накараха да чака с Азиза в коридора.

Мъжът зад бюрото беше трийсет и няколко годишен и носеше цивилни дрехи — черен костюм, вратовръзка, черни мокасини. Имаше добре поддържана брада, къса коса и сключени вежди. Той се втренчи в Лайла и за почуква с молив откъм края с гумичката.

— Знаем — започна той и се прокашля, като прикри възпитано уста с юмрук, — че днес вече сте изрекли една лъжа, хамшира. Младият мъж на автогарата не ви е бил братовчед. Сам го е казал. Въпросът е дали ще изречете още лъжи. Лично аз ви съветвам да не го правите.

— Щяхме да идем да живеем при чичо ми — каза Лайла. — Това е истината.

Полицаят кимна.

— Жената в коридора майка ви ли е?

— Да.

— Има хератски акцент. А вие не.

— Отрасла е в Херат. Аз съм родена тук, в Кабул.

— Разбира се. И сте останали вдовица? Така сте казали. Моите съболезнования. А този ваш чичо къде живее?

— В Пешавар.

— Да, така сте казали. — Той наплюнчи върха на молива си и го вдигна над един празен лист. — Къде обаче в Пешавар? В кой квартал, моля? Име на улицата, номер на къщата.

Лайла се опита да овладее надигащата се в гърдите й паника. Каза му името на единствената улица, която знаеше в Пешавар — беше чула да я споменават веднъж на празненството на мами, когато муджахидините за пръв път стъпиха в Кабул — Джамруд Роуд.

— О, да. Същата, на която е хотел „Пърл Континентал“. Той трябва да го е споменал.

Лайла се вкопчи в тази възможност и потвърди, че наистина е така.

— Точно тази улица, да.

— Само че хотелът е на Хибер Роуд.

Лайла чу Азиза да плаче в коридора.

— Дъщеря ми е уплашена. Мога ли да я взема, братко?

— Предпочитам „офицер“. А и скоро ще сте с нея. Имате ли телефонния номер на този чичо?

— Имам го. Имах го. Аз… — Дори скрита зад бурка, Лайла усещаше пронизителния му поглед. — Толкова съм объркана, май съм го забравила.

Той изсумтя. Попита я за името на чичото, за името на жена му. Колко деца имат. Как се казват. Къде работи чичото. Колко годишен е. Въпросите му я объркаха напълно.

Полицаят остави молива, преплете пръсти и се наклони, както правят родителите, когато искат да кажат нещо на едва проходило дете.

— Нали си давате сметка, хамшира, че е престъпление жена да бяга от къщи? Много такива сме видели. Тръгнали сами жени, които твърдят, че мъжете им са умрели. Понякога казват истината, но повечето пъти лъжат. Можете да влезете в затвора за бягство от къщи. Давате си сметка, надявам се. Нали?

— Пуснете ни, офицер… — Тя прочете името му на табелката на ревера. — Офицер Рахман. Проявете състрадание. Какво ви струва да пуснете някакви си две жени? Каква вреда може да причини това някому? Ние не сме престъпнички.

— Не мога.

— Моля ви, моля ви.

— Става дума за закона, хамшира — каза тържествено и важно Рахман. — Моя отговорност е, разбирате ли, да поддържам реда.

Въпреки обърканото положение, в което се намираше, Лайла почти се разсмя. Порази я това, че се позова на реда на фона на онова, което фракциите на муджахидините вършеха — убийствата, изтезанията, плячкосването, изнасилванията, екзекуциите, взривовете, десетките хиляди ракети, които бяха изстреляли едни срещу други, без да ги е грижа, че могат да пострадат невинни хора. Редът. Но си прехапа езика.

— Ако ни върнете вкъщи — изрече бавно тя, — не ми се мисли какво ще направи той с нас.

Видя какво усилие му струваше да не отвърне поглед.

— Какво прави един мъж в дома си, си е негова работа.

— Ами законът, офицер Рахман? — Очите й се наляха със сълзи на ярост. — Ще бъдете ли там, за да поддържате реда?

— Съгласно политиката ние не се месим в личните семейни работи, хамшира.

— Разбира се, че не се месите. Щом това е в полза на мъжа. И не е ли това „лична семейна работа“, както казахте? Не е ли?

Той се отдръпна от бюрото, стана и си изпъна сакото.

— Смятам, че този разговор е приключен. Трябва да кажа, хамшира, че много си утежнихте положението. Наистина много. А сега изчакайте вън. Ще разменя няколко думи с вашата… която и да е тя.

Лайла запротестира, после закрещя и той трябваше да извика на помощ още двама души, за да я извлекат от кабинета му.

Разпитът на Мариам трая само няколко минути. Когато излезе, тя изглеждаше потресена.

— Задаваше ми толкова много въпроси — каза. — Съжалявам, Лайла джо. Не съм умна като теб. Задаваше ми толкова много въпроси! Не знаех отговорите. Съжалявам.

— Не си виновна ти, Мариам — рече уморено Лайла. — А аз. Аз съм виновна. За всичко.

Минаваше шест, когато полицейската кола спря пред къщата. Накараха Лайла и Мариам да изчакат на задната седалка и оставиха един въоръжен муджахидин на предната да ги пази. Шофьорът слезе от колата, почука на вратата и поговори с Рашид. Пак той им направи знак да дойдат.

— Дано сте добре дошли — каза мъжът на предната седалка и запали цигара.

— Ти! — викна той на Мариам. — Ти чакай тук. Тя седна кротко на дивана.

— Вие двете, горе!

Рашид сграбчи Лайла за лакътя и я повлече по стълбата. Все още беше с обувките, с които ходеше на работа — не си беше обул джапанките, не си беше свалил часовника, дори не си беше съблякъл палтото. Лайла си представи как преди час или преди минути е нахълтвал от стая в стая, тряскал е вратите, невярващ на очите си, и е псувал като обезумял.

В коридора горе Лайла се обърна към него и каза:

— Тя не искаше да го прави. Аз я накарах. Тя не искаше да тръгва…

Не видя връхлитащия юмрук. В един момент говореше, а в следващия беше на четири крака с широко отворени очи и пламнало лице. Все едно летящо гюле я беше блъснало в слънчевия сплит. Осъзна, че е изтървала Азиза, която пищеше. Опита се да си поеме дъх и да каже нещо, но издаде само задавени хрипове. От устата й потече лига.

После я повлече за косата. Видя как грабна Азиза, видя как сандалите й паднаха, видя ритащите тънки крачка. Той изтръгна цял кичур от косата й и Лайла се просълзи от болка. Видя как кракът му отваря с ритник вратата на Мариам, как Азиза полита и тупва на леглото. Той пусна косата й и заби носа на обувката си в лявото й бедро. Тя зави от болка, а той затръшна вратата след себе си. В ключалката изтрака ключ.

Азиза продължаваше да пищи. Лайла лежеше на кълбо върху пода и дишаше тежко. Вдигна се на ръце и долази до леглото. Протегна се към детето си.

Побоят долу започна. Звуците, които Лайла чуваше, бяха глухи и равномерни. Нямаше ругатни, писъци, молби, скимтене, а само ритмично нанасяне и понасяне на удари, онова повтарящо се бух, бух от нещо твърдо, биещо по плът, тъп звук от блъскане в стена, раздиране на дреха. На моменти Лайла чуваше тичащи стъпки, безмълвна гонитба, преобръщане на мебели, звънтене на стъкло, а после пак онова бух, бух.

Лайла взе Азиза на ръце и нещо топло намокри отпред бурката й, когато детето се напишка.

Долу тичането и гонитбата най-сетне спряха. Сега звукът беше като от начукване на телешки бут с дървена бухалка.

Лайла люля Азиза, докато звукът утихна и когато чу външната врата да се отваря, а после да се затръшва, пусна детето на пода и надникна през прозореца. Видя Рашид да стиска Мариам за врата и да я води през двора. Мариам беше боса и превита на две. Имаше кръв по ръцете му, кръв по лицето й, по косата, по врата, надолу по гърба й. Ризата й беше раздрана отпред.

— Съжалявам, Мариам — изкрещя Лайла в стъклото.

Видя го как я бутна в бараката за инструменти. Влезе и той и излезе с чук и няколко дълги дъски. Затвори вратата и щракна катинара. Провери дали е заключен, а после заобиколи зад бараката и взе стълбата.

След няколко минути лицето му беше на прозореца на Лайла с пирони в ъглите на устата. Косата му беше разчорлена. На челото му имаше кървава драскотина. Щом го видя, Азиза писна и зарови лице под мишницата на Лайла.

Рашид започна да заковава дъските напряко на прозореца.

Тъмнината беше плътна, непрогледна и постоянна, без нюанси и прозирни слоеве. Рашид беше запълнил с нещо пролуките между дъските, беше поставил голям и непоклатим предмет пред вратата, така че под нея не проникваше никаква светлина. Беше напъхал нещо в ключалката.

Лайла откри, че не може да определи с очи потока на времето, затова го правеше със здравото си ухо. Азанът и кукуригащите петли показваха, че е сутрин. Тракането на чинии долу в кухнята и радиото означаваха вечер.

Първия ден двете се търсеха опипом в мрака. Лайла не можеше да види Азиза, когато тя плачеше, когато лазеше.

— Пие — скимтеше детето. — Пиеее.

— Скоро, скоро. — Лайла се навеждаше да я целуне уж по челото, а попадаше на темето й. — Скоро ще пиеш млекце. Само потърпи. Бъди добро момиченце и мама ще ти намери малко млекце.

Лайла й изпя няколко песни.

Азанът отекна за втори път, а Рашид все още не им беше дал никаква храна и което беше по-лошо, никаква вода. Този ден ги налегна задушаваща жега. Стаята се превърна в тенджера под налягане. Лайла си помисли за кладенеца вън, за студената прясна вода и облиза устни със сух език. Детето не спираше да плаче и тя забеляза с тревога, че когато бършеше бузите му, ръцете й оставаха сухи. Свали всички дрехи от Азиза, опита се да намери нещо, с което да й вее, започна да духа върху нея, докато не усети, че й се завива свят. Скоро Азиза престана да лази. Заспиваше и се будеше на пресекулки.

На няколко пъти този ден Лайла тропаше с юмруци по вратата, събираше цялата си енергия да вика за помощ с надеждата да я чуе някой съсед. Но никой не дойде, а виковете й само плашеха Азиза и тя започваше да плаче немощно и задавено. Лайла се свлече на пода. Мислеше с чувство за вина за Мариам, пребита, окървавена, затворена в бараката.

По едно време заспа в изгарящата тялото й горещина. И сънува, че двете с Азиза попадат неочаквано на Тарик. Той е на отсрещната страна на оживена улица, под навеса на шивашки дюкян, и приклекнал, опитва смокини от една кошница. Онзи там е татко ти, казва Лайла. Виждаш ли мъжа отсреща? Той е твоят истински баща. Тя извиква името му, но уличният шум поглъща вика й и Тарик не я чува.

Събуди се от свистенето на ракети над главата й. Небето, което не можеше да види, се раздираше от взривове и картечен огън. Лайла затвори очи. Събуди се от тежките стъпки на Рашид в коридора. Довлече се до вратата и пак задумка с длани по нея.

— Само една чаша, Рашид. Не за мен. Направи го за нея. Иначе ще умре.

Той отмина.

Тя започна да го моли. Молеше го да й прости, сипеше обещания, кълнеше го.

Вратата на стаята му се затвори. Чу се радиото.

 

Мюезинът призова за третата молитва. Жегата стана убийствена. Азиза престана да плаче, престана да помръдва отпуснатото си телце.

Лайла прилепваше ухо на устата й и всеки път изпадаше в ужас, че няма да долови плиткото свистящо дишане. Завиваше й се свят дори от незначителното усилие да се надвеси над нея. Заспа и сънува сънища, които после не си спомняше. Събуди се, провери как е Азиза, напипа напуканите й устни, слабия пулс на врата й. После пак легна. Вече беше сигурна, че ще умрат тук, но най-много я ужасяваше мисълта, че ще надживее Азиза, която беше толкова крехка. Колко още можеше да издържи? Щеше да умре в тая жега, а Лайла трябваше да лежи до вкочаняващото се телце и да чака собствената си смърт. Отново заспа. Събуди се. Заспа. Границата между съня и будуването изчезна.

Събуди се отново — не от петлите или азана, а от влаченето на нещо тежко. Чу изщракване. Внезапно стаята се обля в светлина и болка прониза очите й. Лайла надигна глава, примижа и закри очи с ръка. През пролуките между пръстите си видя огромен размазан силует в правоъгълник от заслепяваща светлина. Силуетът се размърда. После една сянка приклекна до нея, надвеси се и един глас заговори в ухото й:

— Ако се опиташ да го направиш още веднъж, ще ви намеря. Кълна се в името на Пророка, че ще ви открия. И тогава няма да има съд в тази затрита държава, който да ме осъди за онова, което ще направя. Първо с Мариам, после с нея и накрая с теб. И ще те накарам да гледаш. Разбираш ли ме? Ще те накарам да гледаш.

И излезе от стаята. Но не и преди да я ритне над хълбока, след което Лайла дни наред щеше да пикае кръв.