Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (23)

23

Април 1992 г.

 

Изминаха три години.

През това време бащата на Тарик прекара и няколко инсулта и лявата му ръка се парализира, а говорът му стана леко завален. Когато се вълнуваше, което се случваше често, думите му бяха неразбираеми.

Здравият крак на Тарик порасна и той получи нова протеза от Червения кръст, макар че трябваше да я чака шест месеца.

Опасенията на Хасина се сбъднаха и семейството й я отведе в Лахор, за да се омъжи за своя братовчед, който имаше магазин за коли. Сутринта в деня на заминаването й Лайла и Гити отидоха у тях да се сбогуват. Хасина им каза, че братовчедът, бъдещият й съпруг, вече бил започнал да урежда заминаването им за Германия, където живеели братята му. Според нея до края на годината щели да са вече във Франкфурт. После трите се прегърнаха и заплакаха. Гити беше безутешна.

Лайла видя Хасина за последен път, когато се пъхна на претъпканата задна седалка на таксито.

Съветският съюз се разпадаше със смайваща бързина. На Лайла й се струваше, че баби през няколко седмици се прибираше вкъщи с новината за поредната обявила независимост република. Литва, Естония, Украйна. Съветският флаг беше свален от Кремъл. Роди се Руската федерация.

В Кабул Наджибула смени тактиката и се опита да се представи за ревностен мюсюлманин.

— Много насилено и твърде късно — каза баби. — Не може един ден да си шеф на тайната полиция, а на другия да се молиш в джамия с хората, чиито близки си изтезавал и убивал.

Усещайки, че примката около Кабул се затяга, Наджибула се опита да постигне споразумение с муджахидините, но те се заинатиха.

— Браво на тях — обади се от леглото си мами. Тя се молеше за муджахидините и чакаше техния парад. Чакаше враговете на синовете й да се провалят.

И накрая наистина стана така. През април 1992-ра, годината, през която Лайла стана на четиринайсет, Наджибула най-сетне капитулира и получи убежище в лагера на Обединените нации близо до двореца Дароламан, южно от града.

Джихадът свърши. Различните комунистически режими, завземали властта от нощта, когато бе родена Лайла, бяха разбити. Героите на мами, бойните другари на Ахмад и Нур, бяха победили. И сега, след повече от десет години, през които бяха пожертвали всичко, бяха оставили семействата си, за да идат в планините и да се бият за независимостта на Афганистан, муджахидините идваха в Кабул от плът и кръв, уморени от битки.

Мами знаеше всички по име.

Сред тях беше Достум, пламенният узбекски командир, лидер на фракцията „Джонбеш-е мелли“, известен с променливите си пристрастия. Крайният в убежденията си навъсен Гулбудин Хекматияр, лидер на фракцията „Хезб-е ислами“, пущун, който беше следвал инженерство и беше убил един студент маоист. Таджикът Рабани, водач на фракцията „Джамиат-е ислами“, преподавал по време на монархията ислямска религия в Кабулския университет. Саяф, пущун от Пагман, с арабски връзки, як мюсюлманин и водач на фракцията „Еттехад-е ислами“. Абдул Али Мазари, водач на фракцията „Хезб-е Уахдат“, известен сред своите събратя хазари като Баба Мазари, който имаше силни връзки с шиитите в Иран. И, разбира се, героят на мами, съратникът на Рабани, разсъдливият обаятелен таджик, командирът Ахмад шах Масуд, Панджширския лъв. Мами беше закачила негов плакат в стаята си. Красивото замислено лице на Масуд с вдигнати вежди и килнат на една страна пакол — неговата запазена марка — беше на всяка крачка в Кабул. Сантименталните му черни очи гледаха от билбордове, стени, витрини, от флагчета по антените на такситата.

За мами това беше денят, за който беше жадувала. Сбъдване на мечтите й през всичките тези години на очакване. Тя най-сетне можеше да прекрати своите бдения, а синовете й можеха да почиват в мир.

На другия ден след като Наджибула се предаде, мами стана от леглото. Беше нов човек. За пръв път през петте години, откакто Ахмад и Нур бяха станали шахиди, тя не носеше черно. Облече си кобалтовосиня ленена рокля на бели точки. Изми прозорците, премете пода, проветри къщата, дълго стоя в банята. Гласът й трептеше от радост.

— Готови сме за тържество — обяви тя. И изпрати Лайла да покани съседите. — Кажи им, че утре имаме тържествен обяд!

Мами застана с ръце на кръста в кухнята, огледа се и каза дружелюбно:

— Какво си направила с кухнята ми, Лайла? Оооу. Нищо не си е на мястото.

И започна да размества театрално тенджери и тигани, сякаш пак предявяваше права над тях и възстановяваше територията си след дълго отсъствие. Лайла не й се пречкаше. Така беше най-добре. Мами можеше да е неукротима и в пристъпите си на еуфория, както в пристъпите на ярост. Тя се захвана да готви с невероятна енергия — ош от зелен фасул и сух копър, кюфтета, задушено манту, залято с кисело мляко и поръсено с мента.

— Скубеш си веждите — каза тя, докато отваряше конопена торба с ориз до кухненския плот.

— Мъничко.

Мами изсипа ориз в голяма черна тенджера с вода, нави си ръкавите и започна да го разбърква.

— Как е Тарик?

— Баща му е болен от доста време — отвърна Лайла.

— Колко годишен е той?

— Не знам. Май над шейсет.

— Питам за Тарик.

— Ооох. На шестнайсет.

— Той е добро момче. Ти какво ще кажеш?

Лайла сви рамене.

— Въпреки че всъщност вече не е момче, нали? Шестнайсетгодишен. Почти мъж.

— Накъде биеш, мами!

— Наникъде — отвърна майка й с невинна усмивка. — Просто гледам, че ти… Е, нищо, по-добре е да не го казвам.

— Виждам, че искаш — каза Лайла, раздразнена от това заобиколно подкачане.

— Добре — каза мами и скръсти длани върху ръба на тенджерата.

Лайла забеляза нещо неестествено, едва ли не отрепетирано в начина, по който майка й каза това „Добре“ и си скръсти ръцете. Уплаши се, че ще последва тирада.

— Едно беше, когато бяхте малки деца и тичахте наоколо. Нищо опасно. Беше очарователно. Но сега. Сега забелязвам, че носиш сутиен, Лайла.

Това я свари неподготвена.

— Между другото можеше да ми кажеш за сутиена. Не знаех. Разочарована съм, че криеш от мен. — Усетила предимството си, мами продължи да я притиска. — Така или иначе, не става дума за мен или за сутиена. А за теб и Тарик. Той е момче, разбираш ли, и какво го е грижа за някаква си репутация? Но ти… Доброто име на едно момиче, особено, ако е красиво като теб, не се опазва лесно, Лайла. Като синигерче в ръцете ти. Разтвориш ли ги лекичко, и него вече го няма.

— Ами вие с баби, дето сте прескачали огради и сте се крили в градините? — попита Лайла, доволна, че се е окопитила бързо.

— Ние бяхме братовчеди. И се оженихме. Искало ли е това момче ръката ти?

— Той ми е приятел. Рафиг. Между нас няма друго — рече Лайла, но прозвуча оправдателно и немного убедително. — Като брат ми е — добави тя, без да се замисли. И разбра, че е направила грешка, още преди лицето на мами да помръкне като черен облак.

— Не, брат не! — отсече категорично мами. — Няма да сравняваш тоя еднокрак син на дърводелец с братята си. Няма друг като твоите братя.

— Не казах, че е… Нямах предвид това.

Мами въздъхна и стисна зъби.

— Както и да е — започна отново тя, но без лукавата игривост отпреди няколко минути. — Опитвам се да ти кажа, че ако не си опичаш ума, хората ще започнат да приказват.

Лайла отвори уста да каже нещо. Не че мами нямаше право. Лайла знаеше, че дните на невинно, весело лудуване с Тарик по улиците са отминали. От известно време насам бе започнала да усеща странни погледи, когато двамата бяха сред хора. Чувстваше, че ги наблюдават, разглеждат ги крадешком и си шушукат за тях — нещо, което не беше долавяла преди. И сега не би го доловила, ако не съществуваше един важен факт — беше влюбена в Тарик. Безнадеждно и отчаяно. Ако той беше наблизо, в главата й се въртяха най-скандални мисли, които не успяваше да пропъди. Представяше си как слабото му голо тяло се е сляло с нейното. Нощем в леглото си тя си представяше, че той целува корема й, удивена колко меки са устните му, колко топли са ръцете му върху шията, гърдите, гърба й и по-надолу. Когато си мислеше така за него, изпитваше вина, но и едно особено топло чувство, което се надигаше от корема й, докато не усетеше, че лицето й гори.

Да, мами имаше право. Повече, отколкото съзнаваше всъщност. Лайла подозираше, че някои, ако не повечето, от съседите вече я одумват. Беше забелязала многозначителното подсмихване, знаеше, че в квартала се шушука за тях двамата. Онзи ден например тя и Тарик вървяха нагоре по улицата и срещнаха обущаря Рашид и жена му Мариам, скрита под бурка, която вървеше на крачки след него. Когато мина покрай тях, Рашид подметна закачливо: „Не са ли това Лайли и Меджнун?“ Имаше предвид героите от популярната романтична поема на Незами, писана през дванайсети век. Баби й беше казал, че е като „Ромео и Жулиета“ на фарси, но че Незами е написал историята на двамата нещастно влюбени четири века преди Шекспир.

Мами имаше право.

Онова, което глождеше Лайла, беше, че майка й не си бе заслужила правото да отваря дума за това. Друго щеше да е, ако баби бе повдигнал въпроса. Но мами? Всички тези години на отчужденост, през които живееше затворена и сама със себе си, без да я е грижа къде ходи дъщеря й, с кого се среща, какво мисли… Не беше честно. Лайла се почувства като тези тенджери и тигани, като нещо, на което можеш да не обръщаш внимание, а после, щом си в настроение, да предявяваш претенции към него.

Но днес беше голям и важен ден за всички тях. Щеше да е жалко да го съсипе. В името на това Лайла реши да си премълчи.

— Разбирам ти мисълта — каза тя.

— Прекрасно! — отвърна мами. — Тогава всичко е наред. А сега, къде е Хаким? Къде, къде е мъжът ми, тази душичка?

Денят беше ярък и безоблачен, само за празнуване. Мъжете седяха на разнебитени сгъваеми столове на двора, пиеха чай, пушеха и разговаряха гръмогласно за плана на муджахидините. Баби й беше обяснил какво представлява в общи линии този план — Афганистан сега се наричаше Ислямска държава Афганистан. Ислямският Съвет за джихад, създаден в Пешавар от няколко фракции на муджахидините начело със Сибгатоллах Моджадиди, щеше да ръководи страната през следващите два месеца. След него четири месеца щеше да управлява Съветът на военните командири начело с Рабани. През тези шест месеца щеше да се създаде Лоя джирга, великия съвет на командирите и вождовете за съставяне на временно правителство, което да управлява две години до провеждането на демократични избори.

Един от мъжете раздухваше въглените на мангала с цвъртящи агнешки шишчета. Баби и бащата на Тарик играеха шах под сянката на старата круша и лицата им се бяха сбърчили съсредоточено. Тарик седеше до дъската и ту следеше играта, ту слушаше мъжете на съседната маса, които бистреха политиката.

Жените бяха изпълнили дневната, коридора и кухнята и си приказваха с бебета на ръце, като междувременно умело се отместваха и правеха път на гонещите се из къщата деца. От един касетофон гърмеше газела на Сараханг.

Лайла беше в кухнята и двете с Гити правеха таратор. Гити вече не беше толкова стеснителна и сериозна като преди. От няколко месеца насам строгото намръщено изражение беше изчезнало от лицето й. Напоследък често се смееше открито и както забеляза Лайла — някак кокетно. Беше се отказала от скучните опашчици, беше си пуснала косата дълга и имаше червеникави кичури. В крайна сметка Лайла научи, че стимулът за тази промяна е едно осемнайсетгодишно момче, което я харесвало. Казваше се Сабир и беше вратар на футболния отбор, в който играеше по-големият брат на Гити.

— Има най-красивата усмивка. А косата му е толкова гъста и черна! — беше казала Гити на Лайла. Никой, разбира се, не знаел, че двамата се харесват. Гити се беше срещала с него два пъти за по петнайсет минути в малка чайна в Таймани, чак на другия край на града. — Ще поиска ръката ми, Лайла! Може би още това лято. Не е за вярване, нали? Казвам ти, не спирам да мисля за него.

— Ами училището? — беше попитала Лайла. А Гити бе наклонила глава и я беше погледнала така, сякаш казваше: „За какво ми говориш?“

„Докато навършим двайсет, двете с Гити ще сме родили по четири-пет деца — обичаше да повтаря Хасина. — Но ти, Лайла, ще ни накараш нас, глупачките, да се гордеем с теб. Ти ще станеш известна. Сигурна съм, че някой ден ще взема вестника и ще видя снимката ти на първа страница.“

Сега Гити стоеше до Лайла и режеше краставици със замечтана, отнесена физиономия.

До тях мами в своята възхитителна лятна рокля белеше варени яйца заедно с акушерката Уаджма и майката на Тарик.

— Ще подаря на командира Масуд снимка на Ахмад и Нур — разправяше тя на Уаджма, която кимаше и се мъчеше да изглежда искрено заинтригувана. — Той лично уредил погребението. И прочел молитва на гроба им. Ще му я подаря от благодарност за любезността му. — Мами счупи друго яйце. — Чувам, че е свестен и умен човек, и мисля, че ще го оцени.

Около тях забързано влизаха и излизаха жени с купи курма, подноси с мастава и самуни хляб и ги нареждаха в дневната на разпъната на пода софра.

От време на време Тарик влизаше с бавна походка и грабваше нещичко, отхапваше от друго.

— Забранено е за мъже — казваше Гити.

— Вън, вън, вън — крещеше му Уаджма.

А той се смееше на добродушното пропъждане и, изглежда, му правеше удоволствие, че не е желан тук, задето разваля тази женска атмосфера, като се подхилква и показва мъжка непочтителност.

Лайла полагаше усилия да не поглежда към него, да не дава на тези жени повече храна за клюки. Затова стоеше със сведени очи и не му казваше и дума, но си спомняше един сън отпреди няколко нощи — лицата им в огледало под мек зелен воал. От косата му се сипеха зърна ориз и отскачаха със звън от стъклото.

Тарик се протегна да опита късче телешко с картофи.

— Хо бача! — Гити го плесна по ръката, но Тарик успя да го отмъкне и се разсмя.

Вече беше с една глава по-висок от Лайла. И се бръснеше. Лицето му беше по-слабо и изострено, а раменете му — по-широки. Тарик обичаше да носи панталони с басти, черни лъскави мокасини и ризи с къси ръкави, които разкриваха набъбналите му напоследък мускули — подарък от една ръждясала щанга, която той всеки ден вдигаше на двора. Напоследък физиономията му издаваше игрива заядливост. Беше започнал да накланя глава настрани и да повдига едната си вежда, когато се смееше.

Имаше перчем, който отмяташе ненужно често. Ново беше и порочното му подхилкване.

Последния път, когато го изгониха от кухнята, майка му зърна как го погледна крадешком. Сърцето на Лайла подскочи и тя примига виновно. Тутакси се зае да изсипва нарязаната краставица в глинената купа с айрян. С крайчеца на окото си виждаше, че майка му я наблюдава с многозначителна и одобрителна усмивка.

Мъжете си напълниха чиниите и чашите и се върнаха на двора. Чак след това жените и децата насядаха около софрата на пода и започнаха да ядат.

После, след като раздигаха чиниите и ги струпаха в кухнята, се започна суетнята около приготвянето на чая и припомнянето кой пие зелен и кой черен чай.

Тогава Тарик й направи знак с глава и се измъкна навън.

Лайла изчака пет минути и го последва.

Намери го през три къщи надолу по улицата, облегнат на входа на тесен проход между две съседни огради. Тананикаше си стара пущунска песен на Ауал Мир.

Да зе ма зиба уатан, да зе ма дада уатан. Това е красивата ни родина, това е любимата ни родина.

Освен това и пушеше, друг нов навик, научен от момчетата, с които Лайла го беше забелязала да се мотае напоследък. Тя не понасяше новите му приятели. Всички се обличаха еднакво — панталони с басти и впити ризи, подчертаващи мускулите и плещите им. Всички буквално се обливаха с одеколон и до един пушеха. Разхождаха се наперено на групи из квартала, смееха се гръмогласно на майтапите си и понякога дори подвикваха след момичета с еднакви самодоволно захилени физиономии. Един от приятелите на Тарик настояваше да му викат Рамбо заради някаква много бегла прилика със Силвестър Сталоун.

— Майка ти ще те убие, ако знае, че пушиш — каза Лайла и се озърна, преди да се мушне в прохода.

— Но не знае — рече той и се отмести да й направи място.

— Това може да се промени.

— Кой ще й каже? Ти ли?

— „Кажи тайната си на вятъра, но не го вини, че я е казал на дърветата.“

Тарик се засмя и едната му вежда се повдигна.

— Кой го е казал?

— Халил Джубран.

— Ти си фукла.

— Дай ми една цигара.

Той поклати глава и скръсти ръце. Това беше нов момент в репертоара му от пози — облегнат на стената, кръстосал ръце, с увиснала в ъгъла на устните му цигара, а здравият му крак небрежно присвит.

— Защо не?

— Не е хубаво да пушиш — отвърна той.

— А за теб е хубаво, а?

— Правя го заради момичетата.

— Какви момичета?

— Мислят, че е секси — захили се самодоволно той.

— Но не е.

— Не е ли?

— Уверявам те.

— Не е ли секси?

— Правиш се на глупак.

— Обиждаш ме.

— Какви момичета все пак?

— Ревнуваш.

— Просто съм равнодушно любопитна.

— Не може да си и двете. — Той пак смукна от цигарата и присви очи от дима. — Бас държа, че сега говорят за нас.

В главата на Лайла отекна гласът на мами. „Като синигерче в ръцете ти. Разтвориш ли ги лекичко, и него вече го няма.“ Загложди я чувство на вина. После престана да се вслушва в гласа на мами, защото бе развълнувана от начина, по който Тарик каза „за нас“. Колко тайнствено, колко опияняващо прозвуча това от устата му. И колко обнадеждаващо беше, че говори така непринудено, естествено. За нас. Тези думи бяха потвърждение на връзката им, признаване, че съществува.

— И какво говорят?

— Че плаваме с лодка по Реката на греха — отвърна той. — И вкусваме от плода на нечестивостта.

— Че се возим на рикшата на позора — започна да му приглася Лайла.

— И се опияняваме от прегрешението.

Двамата се разсмяха. После Тарик каза, че косата й е пораснала.

— Хубава е.

Лайла се надяваше да не се е изчервила.

— Смени темата.

— Коя?

— За празноглавите момичета, които мислят, че си секси. — Знаеш.

— Какво знам?

— Че очите ми са само в теб.

Лайла примря. Опита се да разтълкува израза на лицето му, но то бе неразгадаемо — веселяшка идиотска усмивка и същевременно присвити, малко отчаяни очи. Изражение, което съчетаваше насмешка и искреност.

Тарик загаси цигарата с петата на здравия си крак и попита:

— Е, какво мислиш за всичко това?

— За празненството ли?

— Кой е глупакът сега? Имам предвид муджахидините, Лайла. Появата им в Кабул.

— Ох! — Тя понечи да му каже нещо, което баби бе отбелязал за трудния брак между оръжията и егото, но в този миг чу, че у тях е настанала суматоха. Викове. Писъци.

Лайла хукна натам, а Тарик закуцука след нея.

В средата на двора съзря меле. Двама ръмжащи мъже се търкаляха по земята, а помежду им проблясваше нож. В единия от тях тя разпозна мъж от масата, на която бяха бистрили политика. Другият беше онзи, който наглеждаше мангала. Няколко души се опитваха да ги разтърват, но баби не беше сред тях. Той стоеше на безопасно разстояние до стената с бащата на Тарик, който крещеше.

От възбудените викове наоколо Лайла успя да схване, че мъжът от политическата маса, пущун, нарекъл Ахмад шах Масуд предател, задето през осемдесетте се бил „споразумял“ с руснаците. Мъжът с кебапа, таджик, се засегнал и настоял онзи да си вземе думите обратно. Пущунът отказал. Таджикът заявил, че ако не бил Масуд, сестрата на политикантът щяла и досега да „обслужва“ съветските войници. Стигнало се до размяна на удари. Единият от двамата размахал нож, но имаше спор кой точно.

Лайла видя с ужас, че Тарик се е включил в боричкането. Видя също, че и някои от помирителите вече раздават юмруци. Стори й се, че зърна и втори нож.

Късно същата вечер Лайла си мислеше как мелето се разрасна и мъжете се мятаха един върху друг сред писъци, ревове и крясъци, как се налагаха с юмруци, а сред всичко това Тарик, с изкривено лице и разчорлена коса, се опитваше да се измъкне пълзешком от камарите тела, защото протезата му се беше откачила.

 

Нещата се развиха със смайваща бързина.

Съветът на командирите бе сформиран преждевременно. Той избра Рабани за президент. Другите фракции протестираха, че това е непотизъм. Масуд призова за мир и търпение.

Изключен от властта, Хекматияр беше бесен. Хазарите, открай време онеправдани и пренебрегнати, кипнаха. Отправяха се закани. Сипеха се обиди. Летяха обвинения. Събранията се разтуряха с гневно затръшване на врати. Градът затаи дъх. В планините зареждаха калашниците. Въоръжени до зъби, но лишени от общ враг, муджахидините бяха намерили врага помежду си.

За Кабул денят на разплата най-сетне беше дошъл.

И когато ракетите заваляха над него, хората хукнаха да търсят убежище. Същото направи и мами. Буквално. Тя отново облече черно, затвори се в стаята си, пусна пердетата и се зави презглава.