Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (19)

19

— Трябва да говоря с родителите ти, дохтар джан — каза той, когато Лайла отвори вратата. Беше як и набит мъж с остро обветрено лице. Носеше кафеникаво палто и вълнен пакол на главата.

— За кого да им кажа?

После ръката на баби хвана рамото й и лекичко я избута навътре.

— Защо не се качиш горе, Лайла? Хайде, върви.

Тя тръгна към стълбите и чу мъжът да казва на баби, че носи новини от Панджшир. И мами беше вече в стаята. Притискаше с една ръка устата си, а очите й прескачаха от баби към мъжа с пакола. Лайла надничаше от горната площадка. И видя как непознатият седна с родителите й и се наклони към тях. Изрече глухо няколко думи. После лицето на баби побеля, а мами запищя и си заскуба косите.

На другата сутрин, в деня на фатихата, в къщата надойдоха съседки и се заеха с подготовката на хатм — вечерята, която щеше да се състои след погребението. Мами седеше на леглото и пръстите й не преставаха да мачкат носната кърпичка, а лицето й беше подпухнало. За нея се грижеха две подсмърчащи жени, които се редуваха да я галят предпазливо по ръцете, сякаш беше най-рядката и крехка кукла на света. Тя, изглежда, не забелязваше присъствието им.

Лайла коленичи пред майка си, хвана ръцете й и я повика тихо. Очите на мами се наведоха и тя примига.

— Ние ще се погрижим за нея, Лайла джан — рече едната от жените, сякаш изпълняваше отговорна мисия. Лайла беше ходила на погребение, където беше виждала подобни жени, които се наслаждаваха на всичко, свързано със смъртта, дежурни утешителки, не позволяващи никому да поеме задълженията, с които сами са се нагърбили.

— Всичко е наред. А сега върви, момиче, и прави нещо друго. Остави майка си на мира.

Отпъдена, Лайла се почувства безполезна и тръгна от стая в стая. Завъртя се за малко в кухнята. Пристигнаха необичайно притихналата Хасина и майка й. После дойде и Гити с майка си. Щом зърна Лайла, Гити се втурна към нея, обгърна я с хилавите си ръце и я притисна в дълга и изненадващо силна прегръдка. Когато се отдръпна, очите й бяха насълзени.

— Толкова съжалявам, Лайла.

Лайла й благодари. Трите момичета седнаха на двора, докато една от жените не ги накара да мият чаши и да нареждат чинии на масата.

Баби също сновеше безцелно, сякаш си търсеше някаква работа.

— Дръжте го по-далече от мен. — Това беше единственото, което мами изрече за цялата сутрин.

Накрая баби седна на един сгъваем стол в коридора. Изглеждаше сломен и дребничък. После някаква съседка му каза, че пречи. Той се извини и изчезна в кабинета си.

Следобед мъжете отидоха в наетата от баби зала в Картех-сех, а жените се събраха в къщата. Лайла седна до мами, край вратата на дневната, където според обичая заставаше семейството на покойника. На влизане опечалените си събуваха обувките, кимаха на познати, докато минаваха през стаята, и сядаха на наредени покрай стените сгъваеми столове. Лайла видя Уаджма, възрастната акушерка, която я беше изродила. Видя и майката на Тарик с черен шал върху перуката. Тя й кимна с тъжна, едва забележима усмивка.

От един касетофон носов мъжки глас редеше монотонно стихове от Корана. Жените подсмърчаха. Чуваха се сподавено кашляне, шепот, а от време на време и театрално скръбно ридание.

Дойде и жената на Рашид, Мариам. Носеше черен хиджаб. На челото й бяха паднали кичурчета коса. Тя седна до стената по диагонал от Лайла.

Мами не преставаше да се клати напред-назад. Лайла притегли ръцете й в скута си и ги стисна в дланите си, но майка й сякаш не забеляза това.

— Искаш ли вода, мами! — пошушна в ухото й. — Жадна ли си?

Но майка й не отвърна, а продължи да се клати, вперила угаснал поглед в килима.

От време на време, докато седеше до мами и гледаше унилите печални лица в стаята, Лайла усещаше колко огромно е нещастието, сполетяло семейството й. Неосъществените възможности. Разбитите надежди.

Но усещането не продължаваше дълго. Беше й трудно да почувства, истински да почувства какво е загубила мами. Беше й трудно да изпита мъка, да скърби за смъртта на хора, които тъй или иначе не беше възприемала като живи. За нея Ахмад и Нур бяха далечни и нереални. Като герои от приказка. Като крале от историческа книга.

Тарик беше истински, той беше от плът и кръв. Тарик, който я учеше да ругае на пущу, който обичаше посолени листа от детелина, който се мръщеше и издаваше тих стон, докато ги дъвчеше; който под лявата плешка имаше светлорозов рожден белег във формата на мандолина. Така че тя седеше до мами и покорно оплакваше Ахмад и Нур, но сърцето й казваше, че нейният истински брат е жив и здрав.