Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (18)

18

Мина седмица, но от Тарик все още нямаше и помен. После настъпи друга седмица и отмина. За да си запълва времето, Лайла закърпи мрежата на вратата, с която баби все не се заемаше. Свали книгите му и ги почисти от праха, после ги подреди по азбучен ред. Отиде на пазара с Хасина, Гити и майката на Гити, Нила, която беше шивачка и понякога двете с мами шиеха заедно. През тази втора седмица Лайла се убеди, че от всички неволи, които човек трябва да изтърпи, няма по-голяма от това просто да чакаш.

Мина още една седмица.

В главата й започнаха да се въртят ужасяващи мисли. Той никога вече няма да се върне. Родителите му са се изселили завинаги, а гостуването в Газни е било измислица. План на възрастните да им спестят болезненото сбогуване.

Отново се е натъкнал на противопехотна мина. Както се случи през 1981 година, когато той беше на пет и родителите му го заведоха в Газни. Беше скоро след третия рожден ден на Лайла. Онзи път му беше провървяло, че си беше загубил само единия крак и все пак беше оцелял.

Подобни мисли кръжаха в главата й.

После една вечер Лайла видя малък лъч светлина от долната страна на улицата и от устните й се изтръгна нещо средно между писукане и ахване. Тя измъкна светкавично фенерчето си изпод леглото, но се оказа, че то не работи. Започна да го блъска силно в дланта си и да проклина изтощените батерии. Но така или иначе, нямаше значение. Той се беше върнал. Замаяна от облекчение, Лайла седна на ръба на леглото си и се загледа в онова красиво жълто око отсреща, което примигваше ли, примигваше.

На следващия ден, докато вървеше към дома на Тарик, видя от другата страна на улицата Хадим и група негови приятели. Хадим клечеше и рисуваше с пръчка нещо в праха. Щом я зърна, той пусна пръчката и направи знаци с пръсти. После каза нещо и всички се закикотиха. Лайла наведе глава и ги подмина бързо.

— Какво си направил! — възкликна тя, когато Тарик й отвори. И едва тогава се сети, че чичо му е бръснар.

Тарик прокара ръка по обръснатата си глава и се засмя, показвайки белите си леко неравни зъби.

— Харесва ли ти?

— Изглеждаш така, сякаш ще постъпваш в армията.

— Искаш ли да пипнеш? — Той си наведе главата. Едва наболата четина одраска приятно дланта й. Тарик не беше като другите момчета, чиито коси скриваха заострени черепи и грозни бучки. Главата на Тарик беше с идеална форма и съвършено гладка.

Когато той се изправи, Лайла видя, че бузите и челото му са изгорели от слънцето.

— Какво те забави толкова дълго?

— Чичо ми беше болен. Хайде, хайде, влизай.

Той я поведе по коридора към дневната. Лайла обичаше всяко нещо в този дом. Протрития килим в дневната, съшитото от пъстри парчета плат покривало на канапето, обичайния безпорядък в живота на Тарик — топовете плат на майка му, иглите й за шев, набодени на макари, старите списания, кутията на акордеона в ъгъла, очакваща да я отворят широко.

— Кой е? — извика майка му от кухнята.

— Лайла — отвърна Тарик и й издърпа стол да седне. Дневната беше ярко осветена и имаше двойни прозорци, гледащи към двора. На перваза бяха наредени празни буркани, в които майката на Тарик правеше туршия от патладжани и мармалад от моркови.

— Искаш да кажеш нашата снахичка — рече баща му, който влезе в стаята. Той беше дърводелец. Беше прехвърлил шейсет, слабоват и побелял мъж. Предните му зъби бяха раздалечени, а очите — присвити като на човек, прекарал повечето време от живота си на открито. Той разтвори ръце и Лайла се спусна към него, посрещната от приятната и позната миризма на дървени стърготини. Двамата се целунаха три пъти по бузите.

— Ако продължаваш да я наричаш така, тя ще престане да идва у нас — каза майката на Тарик и мина покрай тях с поднос, на който имаше огромна купа, черпак и четири паници. Постави подноса на масата и каза: — Не му обръщай внимание на тоя старец. — После обгърна с длани лицето на Лайла. — Хубаво е да те види човек тук, миличка. Ела, седни. Донесох от там накиснати във вода плодове.

— Масата беше огромна, от светло нелакирано дърво — беше я сковал бащата на Тарик, както и столовете. Покрита беше със зеленикава мушамена покривка на ситни пурпурни полумесеци и звездички. Беше пълно със снимки на Тарик на различна възраст. На някои от ранното му детство той беше с два крака.

— Чух, че брат ти е болен — рече Лайла на бащата на Тарик и потопи лъжицата в паницата си с накиснати във вода стафиди, шамфъстък и кайсии.

Той отвърна, докато си палеше цигара:

— Да, но вече е добре, слава богу.

— Получи инфаркт. За втори път — поясни майката на Тарик и хвърли на баща му укорителен поглед.

Бащата на Тарик изпусна кълбо дим и смигна на Лайла. За пореден път я порази това, че родителите на Тарик можеха спокойно да минат за негови баба и дядо. Майка му го беше родила много след като бе навършила четирийсет.

— Как е баща ти, миличка? — попита майката на Тарик, поглеждайки я над паницата си.

Откакто Лайла я познаваше, тази жена носеше перука, която с годините ставаше бледоморава. Този ден я беше спуснала ниско до веждите, така че се виждаше посивялата коса на слепоочията й. Но на Лайла тя никога не й изглеждаше жалка с тази перука. Виждаше само спокойното уверено лице, умните очи, приятните маниери.

— Добре е — отвърна Лайла. — Все още е в Сило, разбира се. Добре е.

— А майка ти?

— Ту е зле, ту се оправя. Все същото.

— Да — рече замислено майката на Тарик и потопи лъжица в паницата си. — Колко ли тежко, колко ли ужасно е за една майка да е далеч от синовете си.

— Ще останеш ли за обяд? — попита Тарик.

— Трябва да останеш — рече майка му. — Варя чорба.

— Не искам да ви се натрапвам.

— Хубава работа! — възкликна майката на Тарик. — Няма ни седмица-две и започваш да се държиш като с чужди хора, така ли?

— Добре, ще остана — засмя се Лайла и се изчерви.

— Разбрахме се, значи.

Истината беше, че Лайла обичаше да яде у тях точно толкова, колкото мразеше да яде вкъщи. У Тарик никой не ядеше сам — винаги сядаха заедно на масата. Тя обичаше виолетовите им пластмасови чаши и четвъртинката лимон, която плуваше в каната с вода. Харесваше начина, по който започваха всяко ядене — с паница току-що подквасено мляко, харесваше й, че изстискват кисели портокали върху всичко, дори върху киселото мляко, и си подхвърлят безобидни шеги.

И винаги разговаряха, докато се хранеха. Макар Тарик и родителите му да бяха пущуни, в нейно присъствие винаги говореха на фарси, въпреки че тя донякъде разбираше родния им език, защото го беше учила в училище. Баща й казваше, че между тях, таджиките, които са малцинство, и пущуните като Тарик — най-голямата етническа група в Афганистан — има напрежение.

— Таджиките винаги са се чувствали пренебрегнати — беше й обяснил баби. — Пущунските крале са управлявали тази страна повече от двеста и петдесет години, Лайла, а таджиките само някакви си девет месеца през хиляда деветстотин двайсет и девета година.

— А ти чувстваш ли се пренебрегнат, баби? — беше го попитала тя.

Тогава той си беше избърсал очилата с крайчеца на ризата и беше отвърнал:

— За мен това е глупост, много опасна глупост. Целият този спор, че аз съм таджик, ти си пущун, той е хазар, а тя пък узбечка. Всички ние сме афганистанци и само това би трябвало да е от значение. Но когато една група властва над другите толкова дълго, възниква презрение, съперничество. Има ги тези чувства. Винаги ги е имало.

Може и така да беше. Но Лайла никога не го бе долавяла в дома на Тарик, където никой не отваряше дума за подобни неща. Времето, прекарано със семейството му, винаги й се струваше естествено, лесно и не усложнено от племенни и езикови различия или от озлоблението и нетърпимостта, които тровеха въздуха в собствения й дом.

— Какво ще кажеш да поиграем на карти? — попита Тарик.

— Да, качете се горе — рече майка му и сърдито разпръсна с длан кълбо дим от цигарата на мъжа си. — Аз ще погледна чорбата.

Двамата легнаха по корем насред стаята на Тарик и започнаха да си задават гатанки. Докато въртеше крак във въздуха, сякаш караше колело, Тарик й разказа за пътуването. За прасковените фиданки, които посадили с чичо му. За змията, която уловил в градината.

В тази стая Лайла и Тарик си пишеха домашните; в нея строяха кули от карти и взаимно си рисуваха смешни портрети. Ако валеше, те се облягаха на перваза на прозореца, пиеха топла фанта — портокал и наблюдаваха как едрите дъждовни капки се стичат по стъклото.

— Добре, ето една: „Обикаля света, но стои в ъгъла“, що е то? — попита Лайла, пристъпвайки от крак на крак.

— Почакай. — Тарик се пусна от перваза, изправи се и извъртя протезата си. После, потръпвайки от болка, легна на една страна и се опря на лакът.

— Подай ми онази възглавница. — Той я пъхна под крака си. — Ето. Така е по-добре.

Лайла помнеше първия път, когато й показа дървения си крак. Тогава тя беше на шест. Беше опипала леко опънатата лъскава кожа точно под лявото му коляно. Пръстът й се бе натъкнал на малки твърди бучки и Тарик й беше казал, че това са костни израстъци, които се появяват понякога след ампутация. Беше го попитала дали израстъците му причиняват болка, а той каза, че го боли в края на деня, когато, както си му е редът, кракът се подува като пръст в напръстник и не пасва на протезата. А понякога, особено в жегата, мястото се протривало. „Тогава — бе казал той — то става на плюски, но майка ми има мехлеми, които помагат, и не е чак толкова зле.“

Лайла беше избухнала в сълзи.

„Защо плачеш?“ Отново си беше пристегнал крака с каишката. „Ти поиска да го видиш, ти, ревло! Ако съм знаел, че ще плачеш, нямаше да ти го покажа.“

— Марка — отвърна сега той.

— Какво?

— Гатанката. Отговорът е „марка“. Да отидем в зоологическата градина, след като обядваме, а?

— Ти я знаеше тази, нали?

— Изобщо не.

— Лъжльо!

— Завиждаш ми.

— За какво?

— За мъжката ми интелигентност.

— За мъжката ти интелигентност ли? Така значи? Я ми кажи кой печели винаги на шах?

— Оставям те да печелиш. — Той се разсмя. И двамата знаеха, че това не е вярно.

— А кой закъса по математика? При кого идваш да ти помага за домашното, въпреки че си един клас по-напред, а?

— Щях да съм два по-напред, ако не ме тормозеше тая математика.

— И географията май те тормози.

— Откъде знаеш? Хайде, млък сега. Е, ще отидем ли в зоологическата градина, или не?

Лайла се засмя.

— Ще отидем.

— Чудесно.

— Домъчня ми за теб.

Последва мълчание. После Тарик се обърна към нея и на лицето му имаше бегла усмивка, засенчена от гримаса на неприязън.

— Какво ти става?

Лайла се запита колко ли пъти тя, Хасина и Гити си бяха казвали без колебание една на друга тези думи, и то, след като не са се виждали само два-три дни. „Домъчня ми за теб, Хасина.“ „О, и на мен за теб.“ От гримасата на Тарик Лайла разбра, че в това отношение момчетата се различават от момичетата. Те не парадираха с дружбата. Не изпитваха никаква потребност, никаква нужда от подобни разговори. Лайла си представи, че същото е било и с братята й. Момчетата, даде си сметка тя, се отнасят към приятелството като към слънцето — съществуването му не се обсъжда; радваш се на сиянието му, а не се вторачваш в него.

— Опитвах се да те подразня — каза тя.

— И успя.

Стори й се обаче, че гримасата му поомекна. Както и че загарът по бузите му за миг сякаш стана по-тъмен.

Лайла нямаше намерение да му казва. Дори беше решила, че ще стане беля, ако му кажеше за случката. Някой можеше да пострада, защото Тарик нямаше да я подмине току-така. Но когато по-късно двамата вървяха по улицата към спирката на автобуса, тя пак видя Хадим, облегнат на една стена. Заобиколен от приятелите си, той беше пъхнал палци в гайките на колана си. Ухили й се предизвикателно.

И тогава тя разказа на Тарик. Историята се изля неволно от устата й.

— Какво е направил?

Тя пак му разказа. Тарик посочи към Хадим.

— Той ли? Той ли беше? Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Тарик стисна зъби и промърмори нещо на пущу, което Лайла не успя да схване.

— Чакай тук — каза й на фарси.

— Не, Тарик…

Но той вече пресичаше улицата.

Хадим го видя пръв. Ухиленото му лице стана сериозно и той отлепи гръб от стената. После измъкна палци от гайките на колана си, поизпъна се и си придаде заплашителен вид. Останалите проследиха втренчения му поглед.

На Лайла й се прииска да не беше казвала нищо. Ами ако онези се нахвърлеха върху него заедно? Колко бяха — десет? Единайсет? Дванайсет? Ами ако го пребиеха?

Тарик спря на около метър от Хадим и бандата му. Последва миг на размисъл. На Лайла й хрумна, че може би е променил намерението си и когато той се наведе, си помисли, че ще се престори, че му се е развързала връзката на обувката, и ще се върне при нея. Но ръцете му се задействаха и тя разбра.

Другите също разбраха, когато Тарик се изправи, застанал на един крак. Когато, метнал на рамо като меч протезата си, заподскача стремително към Хадим. Момчетата бързо отстъпиха встрани и му отвориха път.

Последваха юмручни удари, ритници и скимтене сред вдигналия се прахоляк.

Хадим никога повече не закачи Лайла.

 

Вечерта, като повечето други вечери, Лайла сложи масата само за двама. Мами каза, че не е гладна. Ако някой път огладнееше, тя просто отнасяше чиния с ядене в стаята си, преди още баби да се е прибрал. А когато Лайла и баби сядаха да вечерят, обикновено спеше или лежеше будна в леглото си.

Баби излезе от банята. Косата му, посипана с брашно, когато се прибра, сега беше измита и сресана назад.

— Какво имаме днес, Лайла.

— Снощната леща и зелен фасул.

— Звучи добре — рече той и сгъна хавлиената кърпа, с която си беше подсушил косата. — А върху какво работим тази вечер? Събиране на дроби ли?

— Всъщност превръщане на обикновени дроби в десетични и обратно.

— А, добре.

Всеки ден след вечеря баби помагаше на Лайла за домашните й и на свой ред й даваше домашно, за да е на крачка-две пред съучениците си. Не защото въпреки надъханото с пропаганда обучение не одобряваше това, което им възлагаха в училище. Всъщност баби мислеше, че единственото свястно нещо, което комунистите бяха направили или поне възнамеряваха да направят, беше, по ирония на съдбата, в областта на образованието — призванието, от което го бяха лишили. И по-специално образованието на жените. Правителството беше спонсорирало курсове за ограмотяване на всички жени. „Почти две трети от студентите в Кабулския университет сега са жени — заявяваше баби, — жени, които учат право, медицина, инженерство.“

„Жените в тази страна винаги са се мъчили, Лайла, но сега, при комунистите, са може би по-свободни и имат повече права от когато и да било преди“ — казваше баби тихо, защото знаеше с каква нетърпимост се отнасяше мами и към най-малките похвали за комунистите. „Но е истина, че сега не е толкова зле да си жена в Афганистан. И можеш да се възползваш от това, Лайла. Разбира се, преди всичко свободата на жените — тук той поклащаше печално глава — е една от причините хората там да хванат оръжията.“

Под „там“ той нямаше предвид Кабул, който открай време беше сравнително либерален и модерен град. В Кабул жени преподаваха в университета, ръководеха училища, заемаха правителствени постове. Не, баби имаше предвид населяваните от племена територии и особено районите на пущуните на югоизток, близо до границата с Пакистан, където по улиците рядко се мяркаха жени, и то само с бурки и придружители. Той имаше предвид онези райони, където мъжете, живеещи според древните племенни закони, бяха въстанали против комунистите и техните укази за свобода на жените, за отмяна на принудителните бракове, за забрана на женитбата на момичетата под шестнайсет години. Там според баби мъжете приемаха за оскърбление на вековната им традиция едно правителство, при това напълно безбожно, да им казва, че дъщерите им ще излизат от къщи сами, ще ходят на училище, ще работят заедно с мъже.

„Боже опази!“ — добавяше саркастично баби. После въздишаше и казваше: „Лайла, обич моя, единственият враг, когото един афганистанец не може да унищожи, е самият себе си.“

Баби седна на масата и натопи хляб в паницата с леща. Лайла реши, че докато вечерят и преди да се захванат с дробите, трябва да му каже какво бе направил Тарик с Хадим. Но така и не успя. Защото точно тогава някой почука на вратата — на прага стоеше непознат и носеше вест.