Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (14)

14

Мъката не преставаше да изненадва Мариам. Достатъчно беше да се сети за недовършената люлка в бараката и велуреното палтенце в стенния гардероб на Рашид, и мъката я връхлиташе. Тогава бебето оживяваше и тя го чуваше, чуваше приплакването, гукането и ломотенето му. Усещаше как нослето му души гърдата й. Мъката я заливаше, повличаше я, преобръщаше я с главата надолу. Мариам не можеше да повярва, че толкова много й липсва едно същество, което дори не беше виждала.

Имаше дни, когато пустотата не й се струваше така безпощадна. Дни, в които мисълта да поднови стария си начин на живот не беше толкова изтощителна, когато не й се налагаше да полага огромни усилия да стане от леглото, да се моли, да мие чинии, да готви на Рашид.

Ужасяваше се, когато трябваше да излезе от къщи. Внезапно се изпълваше със завист към съседките си и здравите им деца. Някои от тях имаха по седем-осем и не осъзнаваха колко са щастливи и благословени, че са износили бебетата си, че са родили живи и здрави рожби, които се въртят неспокойно в ръцете им. Деца, които не са изтекли от тях заедно със сапунената вода и кирта на непознати жени в канала на някоя обществена баня. Мариам ги мразеше, когато ги чуваше да се оплакват от палавите си синове и мързеливите си дъщери.

Един вътрешен глас се опитваше да я утеши добронамерено, но не успяваше.

Ще имаш други, иншаллах. Млада си. Със сигурност ще заченеш пак.

Но мъката на Мариам не беше нито безцелна, нито неопределена. Тя страдаше за това бебе, точно за това дете, направило я за известно време толкова щастлива.

Някои дни беше сигурна, че детето е било незаслужена благодат, че е наказана за онова, което е причинила на нана. Нима не беше истина, че самата тя бе надянала примката на врата й? Вероломните дъщери не заслужаваха да станат майки и това беше нейното наказание. Сънуваше на пресекулки как джинът на нана се промъква през нощта в стаята й, забива остри нокти в утробата й и открадва бебето й, а майка й се кикоти доволно и отмъстително.

Други дни я обземаше гняв. Виновен беше Рашид с неговото прибързано празнуване. Виновен беше за дръзката си увереност, че тя е бременна с момче. Че измисли име на това дете. Че разчиташе на Божията воля. Че я накара да отиде в обществената баня. Нещо там — парата, мръсната вода, сапунът, — нещо там стана причина да пометне. Не. Не Рашид. Тя беше виновна. Гневеше се на себе си, че е спала в неправилна поза, че е прекалявала с пикантните гозби, че не е яла достатъчно плодове, че е пила много чай.

Виновен беше Всевишният, че се беше подиграл така с нея. Че не й бе дал онова, което бе дал на толкова много други жени. Че я подмами, показвайки й нещо, което знаеше, че ще й донесе най-голямото щастие на земята, а после си го прибра.

Но всички тези упреци и обвинения, които се въртяха в главата й, само й вредяха. Беше светотатство да мисли така. Аллах не беше зъл. Не беше дребнав. Чуваше шепота на молла Файзула в ушите си: „Благословен е Той, в Чиято ръка е царството, Той, Който има власт над всичко. Който създаде смърт и живот, за да те подложи на изпитание.“

Изтерзана от чувство за вина, Мариам падаше на колене и се молеше на Бог да й прости за тези мисли.

 

След премеждието в банята Рашид се промени. Повечето вечери почти не разговаряше с нея. Ядеше, пушеше, лягаше си, а понякога посред нощ идваше за кратко съвкупление, напоследък доста грубо. Все по-често се чумереше, не харесваше ястията й, оплакваше се, че дворът е разхвърлян и й сочеше и най-малкото петънце в къщата. Понякога в петък я водеше на разходка из града както преди, но вървеше бързо и мълчаливо, винаги няколко крачки по-напред, без да го е грижа за нея. Тя трябваше да подтичва, за да не изостане. Вече не й купуваше сладкиши и подаръци, не се спираше да й покаже някоя забележителност. Въпросите й, изглежда, го дразнеха.

Една вечер седяха в дневната и слушаха радио. Зимата си отиваше. Силните ветрове, които навяваха сняг в лицето и насълзяваха очите, бяха стихнали. Сребристите къдели сняг по клоните на високите брястове се топяха и след няколко седмици на тяхно място щяха да се появят светлозелени пъпки. По радиото пееше Хамаханг и Рашид разсеяно тактуваше с крак с ритъма на тонбака, присвил очи от дима на цигарата.

— Сърдиш ли ми се? — попита Мариам.

Рашид не отвърна. Песента свърши и започнаха новините. Женски глас съобщи, че независимо от очакваното недоволство на Кремъл президентът Дауд хан е отпратил още една група съветски консултанти.

— Притеснявам се, че ми се сърдиш.

Рашид въздъхна.

— Така ли е?

Той вдигна очи към нея.

— Защо да ти се сърдя?

— Не знам, но откакто бебето…

— За такъв ли ме мислиш, след всичко, което направих за теб?

— Не. Разбира се, че не.

— Тогава спри да ми вадиш душата!

— Извинявай, Рашид. Съжалявам.

Той загаси цигарата и запали друга. После усили радиото.

— Мисля си все пак… — повиши глас Мариам, за да надвика музиката.

Рашид пак въздъхна, този път по-раздразнено, и пак намали радиото. После потърка уморено чело.

— Сега пък какво?

— Мисля си, че може би трябва да направим нещо като погребение. За детето, искам да кажа. Само ние двамата, няколко молитви, нищо повече.

Беше си го мислила от известно време. Не искаше да забрави това бебе. Не й се струваше редно да не отбележи тази загуба някак за постоянно.

— И за какво? Това е идиотско.

— Мисля, че ще ми стане по-леко.

— Тогава ти си го направи — отсече той. — Вече погребах един син. Няма да погребвам втори. А сега, ако не възразяваш, искам да слушам радиото.

Той отново усили звука, отпусна назад глава и затвори очи.

Една слънчева сутрин същата седмица Мариам избра място в двора и изкопа дупка.

— В името на Аллах и с Аллах, в името на Неговия пратеник, когото Аллах е благословил — зашепна тя и заби лопатата в пръстта. Сложи велуреното палтенце, което Рашид беше купил за детето, и го затрупа с пръст. — Ти превръщаш нощта в ден, Ти превръщаш деня в нощ, Ти предаваш живите на смъртта и вдъхваш живот на мъртвите, Ти си упование за онези, които обичаш безмерно.

Тя заглади пръстта с опакото на лопатата, клекна пред купчинката и затвори очи. Бъди ми упование, Аллах. Подкрепи ме.