Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (12)

12

През 1974 година Рамадан се падна през есента. За пръв път в живота си Мариам видя как изгревът на новата луна може да преобрази цял град, да промени ритъма и настроението му. Забеляза как Кабул утихва и задрямва. Трафикът оредя и стана бавен. Магазините се изпразниха. Ресторантите загасиха осветлението и затвориха врати. По улиците не се мяркаха пушещи хора, от прозорчетата на лавките не се подаваха димящи чаши чай. А когато след залез слънце от планината Шир Дарваза отекваше оръдеен гръм, градът прекъсваше поста, както и Мариам, която хапваше хляб и фурми и за пръв път в петнайсетгодишния си живот се наслаждаваше на споделения ритуал.

Рашид спазваше поста само няколко дни. Тогава се прибираше кисел в къщи. Гладът го правеше рязък, раздразнителен, нетърпелив. Една вечер Мариам закъсня с вечерята и той започна да яде хляб и репички, а след като постави пред него ориза и агнешкото с бамя, не ги докосна. Не каза нищо и продължи да дъвче хляба, а слепоочията му потрепваха и вените на челото му бяха изпъкнали от гняв. Не спираше да дъвче, забил поглед пред себе си, и когато Мариам го заговори, я погледна с невиждащ поглед и налапа още един залък хляб.

Тя си отдъхна, когато Рамаданът свърши.

Навремето през първия от трите дни от празнуването на Ейд ал Фитр^[1], следващ Рамадана, Джалил идваше да ги навести в колибата. Беше с костюм и вратовръзка и й носеше подаръци. Една година й подари вълнен шал. Тримата сядаха да пият чай, а после той се сбогуваше с тях и си тръгваше.

— Отива да празнува с истинското си семейство — казваше нана, след като той прекосяваше потока и помахваше за довиждане.

Молла Файзула също идваше. Донасяше на Мариам увити в станиол шоколадови бонбони, пълна кошница боядисани яйца, курабии.

А след като си тръгнеше, тя се покатерваше с лакомствата на някоя върба и настанила се удобно на висок клон, ядеше шоколадови бонбони и хвърляше отгоре станиоловите обвивки, които се разпиляваха около дънера като сребърни цветя. След бонбоните начеваше курабиите и с молив рисуваше лица на яйцата. Мариам мразеше този празник, време на щедрост и тържественост, когато семействата, облечени в най-хубавите си дрехи, си ходеха на гости. Представяше си как въздухът в Херат трепти от радост и веселие, всички са в прекрасно настроение и със светнали очи се прегръщат и благославят. Чувството за безнадеждност я покриваше като саван, който се вдигаше едва след като Ейд ал Фитр отминеше.

Тази година Мариам за пръв път видя с очите си празника от детското си въображение.

Двамата с Рашид излязоха да се поразходят из града. Тя никога не беше попадала сред такова оживление. Въпреки мразовитото време улиците бяха пълни със семейства, които обикаляха припряно, за да посетят всичките си роднини. На тяхната улица Мариам видя Фариба със сина й Нур, облечен в костюмче. Фариба носеше бял шал и вървеше до дребен стеснителен мъж с очила. С тях беше и по-големият им син и Мариам успя да си спомни, че при първата им среща до фурната Фариба й беше казала името му — Ахмад. Момчето имаше хлътнали мрачни очи, а лицето му беше по-замислено и сериозно от това на малкия му брат, издаващо ранно съзряване, както лицето на брат му говореше, че хлапето у него не бърза да си иде. На врата на Ахмад проблясваше медальон, на който пишеше „Аллах“.

Фариба, изглежда, я позна, макар и забулена, тъй като вървеше до Рашид, махна й и извика:

— Ейд мобарак!

Скрита под бурката, Мариам кимна леко.

— Значи познаваш жената на учителя, така ли? — попита Рашид.

Мариам отвърна, че не я познава.

— И хич не ти трябва. Тя е любопитна клюкарка. А пък мъжът й се мисли за голям умник. Но е мишка. Виж го, не ти ли прилича на мишка?

Отидоха в Шар-е нау, където дечица с нови ризки и ярки, обсипани с мъниста елеци лудуваха и си сравняваха получените подаръци. Жени размахваха подноси със сладкиши. По витрините висяха празнични фенери, от високоговорителите гърмеше музика. Непознати хора я поздравяваха с „Ейд мобарак“.

Същата вечер отидоха да гледат фойерверките и Мариам не откъсна очи от небето, пъстреещо в зелено, розово и жълто. Стана й мъчно за молла Файзула, с когото, седнали пред колибата, наблюдаваха фойерверките над Херат и внезапните цветни експлозии се отразяваха в добродушните, замъглени от катаракт очи на нейния учител.

Но най-много й липсваше нана. Щеше й се да беше жива, за да види всичко това. Да види и нея тук. Да разбере най-после, че удоволствието и красотата не са непостижими неща. Дори за такива като тях двете.

По време на Ейд ал Фитр идваха гости — все мъже, приятели на Рашид. Почукаше ли се на вратата, Мариам трябваше да се качи в стаята си и да се затвори вътре. Седеше там, докато мъжете долу пиеха чай с Рашид, пушеха, приказваха си. Рашид й беше казал, че не бива да слиза в дневната, преди гостите да са си отишли.

Мариам не възразяваше. Всъщност дори се ласкаеше. Рашид виждаше святост в това, което двамата споделяха, смяташе, че си заслужава да брани честта й — нейния намус, и покровителството му я караше да се чувства значима. Ценна и важна.

На третия и последен ден от Ейд Рашид отиде да навести свои приятели. Мариам, на която през цялата нощ й се гадеше, свари вода и си направи чаша зелен чай с малко счукан кардамон. Влезе в дневната и огледа последиците от посещението на снощните гости — преобърнатите чаши, наполовина изядената тиква, разпръснатите люспи от семки, мръсните чинии. Зае се да сложи ред, удивена от неразборията, която успяваха да създадат мъжете.

Не възнамеряваше да влиза в стаята на Рашид. Но след дневната изми стълбите, после коридора горе и накрая стигна до вратата му, а след това за пръв път се озова в стаята му, седнала на леглото му и обзета от чувството, че върши нещо нередно. Плъзна поглед по тежките зелени завеси, подредените прилежно край стената чифтове лъснати обувки, вратата на стенния гардероб, чиято сива боя се беше олющила и се виждаше дървото. Забеляза пакет цигари на скрина до леглото. Пъхна една между устните си и застана пред малкото овално огледало на стената. Духна в него и се престори, че изтръсква пепелта. После върна цигарата в пакета. Никога нямаше да постигне спокойната грация, с която пушеха кабулските жени. С тази цигара тя изглеждаше вулгарна и смешна.

С чувство за вина отвори бавно горното чекмедже на скрина.

Най-напред видя пистолета. Беше черен, с дървена дръжка и късо дуло. Мариам се постара да запомни точното му място в чекмеджето и след това го взе. Повъртя го в ръцете си. Дръжката беше гладка, а дулото студено. Изпита тревога, че Рашид притежава нещо, чиято единствена цел е да убива хора. Но той със сигурност държеше пистолета заради тяхната безопасност. Заради нейната безопасност.

Под пистолета имаше няколко списания с подвити краища. Мариам разгърна едно и зейна от почуда.

На всяка страница имаше жени, красиви жени, които не носеха нито ризи, нито шалвари, нито чорапи, нито бельо. Бяха съвършено голи. Лежаха на кревати сред намачкани чаршафи и гледаха Мариам с премрежени очи. На повечето снимки краката им бяха разтворени и тя виждаше ясно тъмното място между тях. Някои бяха коленичили и навели очи, сякаш — да прости Бог тази мисъл — за молитва. Те обаче гледаха през рамо нагло и отегчено.

Мариам бързо върна списанието на мястото му. Зави й се свят. Кои бяха тези жени? Как бяха позволили да ги снимат така? Стомахът й се разбунтува от отвращение. Това ли правеше той през онези нощи, в които не идваше в стаята й? Да не би да го беше разочаровала? И какви бяха всички тези приказки за чест и благоприличие, възмущението от клиентките, които в края на краищата му показваха краката си, за да им вземе мярка за обувки? Лицето на жената, беше казал той, може да се гледа само от мъжа й. Сигурно жените на онези страници имаха съпрузи, поне някои от тях. Най-малкото имаха братя. Тогава защо Рашид настояваше тя да се забулва, след като не му се струваше нередно да гледа разголени чужди жени и сестри?

Мариам седна на леглото, смутена и объркана. После закри лице с дланите си и затвори очи. Вдишва и издишва, докато не се поуспокои.

После бавно изплува обяснението. В крайна сметка той беше мъж и преди тя да дойде тук, години наред беше живял сам. Нуждите му бяха различни от нейните. За нея, толкова месеци след сватбата, съвкуплението им все още се свеждаше до понасяне на болка. Неговият апетит беше неутолим, понякога граничещ с насилие. Начинът, по който я притискаше и мачкаше гърдите й, настървението, с което се движеха бедрата му. Той беше мъж, живял години наред без жена. Можеше ли да го вини, че е такъв, какъвто го е създал Бог?

Мариам знаеше, че е невъзможно да разговаря с него за това. Беше немислимо дори да го спомене. Но беше ли непростимо? Трябваше само да си помисли за другия мъж в живота си, за Джалил — съпруг на три жени и баща на девет деца по времето, когато бе имал извънбрачна връзка с нана. Кое беше по-лошо — списанието на Рашид или онова, което бе извършил Джалил? И какво право имаше тя, селянчето харами, да го съди?

Мариам прерови най-долното чекмедже на скрина и намери снимката на момчето, Юнус. Беше черно-бяла. Той изглеждаше четири-петгодишен. Носеше ризка на райета и папийонка. Беше хубаво момченце с тънък нос, кестенява коса и тъмни, леко хлътнали очи. Изглеждаше разсеяно, сякаш нещо бе привлякло погледа му точно когато е блеснала светкавицата на фотоапарата. Под снимката Мариам намери друга — също черно-бяла, но малко по-грапава. Седнала жена, зад която стоеше един по-слаб и по-млад Рашид с черна коса. Жената беше красива. Може би не колкото жените от списанието, но със сигурност по-красива от нея. Имаше заоблена брадичка и дълга черна коса, разделена на път. Високи скули и благородно чело. Мариам си представи собственото си лице — тънките си устни и острата брадичка — и усети тръпка на ревност.

Дълго гледа снимката. Имаше нещо леко смущаващо в начина, по който Рашид се извисяваше над жената. Ръцете му на раменете й. Доволната усмивка на плътно стиснатите му устни и нейното мрачно, намръщено лице. Наклоненото й напред тяло, сякаш се опитваше да се изплъзне от ръцете му.

Мариам върна всичко на мястото му.

По-късно, докато переше, съжали, че е тършувала из стаята му. Защо? Какво съществено беше научила за него? Че има пистолет, че е мъж с мъжки потребности? А и не биваше да разглежда чак толкова дълго снимката с жена му. Очите й бяха търсили скрит смисъл в случайно уловена моментна поза на тялото.

Онова, което изпитваше сега, докато простираше прането, беше жал за Рашид. И той беше имал тежък живот, белязан от загуба и печални обрати на съдбата. Мислите й се върнаха към сина му Юнус, който навремето бе правил снежни човеци в този двор, детето, чиито крачка бяха топуркали по същите тези стъпала. Езерото го бе грабнало от Рашид и го беше погълнало, както един кит бе погълнал съименника му, пророка от Корана. Заболя я, много я заболя, като си представи Рашид, обзет от паника, да крачи безпомощно по брега на езерото и да го умолява да върне детето на сушата. И за пръв път изпита чувство на близост със съпруга си. И си каза, че в крайна сметка двамата ще са добра двойка.