Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (49)

Април 2003 г.

Сушата е отминала. Предишната зима най-сетне е паднал дълбок до колене сняг, а сега вали дни наред. Река Кабул отново тече. Пролетните води са отнесли Титаник Сити.

По улиците има кал и обувките едва успяват да се измъкнат от нея, колите затъват, натоварени с ябълки магарета се влачат мъчително, а копитата им хвърлят пръски. Но никой не се оплаква от калта, никой не съжалява за Титаник Сити. „Кабул трябва отново да е зелен“, казват хората.

Предишния ден Лайла е гледала как децата й си играят под проливния дъжд в задния двор и скачат от локва в локва под оловното небе. Наблюдавала ги е от кухненския прозорец на малката двустайна къща в Дех-Мазанг, където живеят под наем. В двора има нар и шипков храст. Тарик е измазал стените и е направил на децата пързалка, люлка и малка кошара за новата коза на Залмай. Лайла гледа как дъждът облива голата му глава — пожелал е да се обръсне като Тарик, който вече е отговорен за молитвите, пропъждащи Бабалу, преди сън. Дъждът сплесква дългата коса на Азиза и я превръща в камшичета, с които тя пръска Залмай, когато върти рязко глава.

Залмай скоро ще навърши шест години, а Азиза е на десет. Миналата седмица празнуваха рождения й ден и я заведоха в Синема Парк, където най-сетне прожектират свободно „Титаник“.

— Хайде, деца, ще закъснеем — вика Лайла и слага обяда им в книжна торба.

Осем сутринта е, а тя е станала в пет. Както винаги, Азиза я разтърсва и буди за утринния намаз. Лайла знае, че за дъщеря й молитвите са начин да остане вярна на Мариам, да я задържи още малко близо до себе си, преди времето да е казало своето, преди да я изтръгне от градината на паметта си като бурен с корените.

След намаз Лайла пак си ляга и когато Тарик излиза, все още спи. Спомня си смътно целувката му по бузата си. Тарик си е намерил работа във френска фондация, която доставя протези на пострадалите от избухнали мини.

Залмай следва по петите Азиза и двамата влизат в кухнята.

— Вие двамата, взехте ли си тетрадките? Моливите? Учебниците?

— Тук са — отговаря Азиза и си вдига чантата, а Лайла за пореден път забелязва, че заекването й почти изчезва.

— Да тръгваме тогава.

Излизат и Лайла заключва входната врата. Утрото е хладно. Днес не вали, небето е синьо и на хоризонта няма облаци. Хванати за ръка, тримата тръгват към автобусната спирка. Улиците са вече оживени, залети от поток рикши, таксита, камиони на Обединените нации, автобуси, джипове на хуманитарните агенции. Сънени търговци вдигат ролетките на магазините си, улични продавачи седят зад камари от дъвки и пакети цигари. Вдовиците вече са заели местата си по ъглите на улиците и протягат ръка към минувачите за милостиня.

На Лайла й е странно, че е в Кабул. Градът се е променил. Всеки ден вижда хора да садят фиданки, да боядисват стари къщи, да пренасят тухли за нови къщи. По первазите зърва цветя, засадени в празни тръби на изстреляни от муджахидините ракети — ракетни цветя, както ги наричат жителите на Кабул. Неотдавна Тарик е завел Лайла и децата в градините на Бабур, които се възстановяват. За пръв път от години Лайла чува музика по ъглите на кабулските улици, рубаб и тонбак, дотар, хармониум и тамбура, стари песни на Ахмад Захер.

На Лайла й се иска мами и баби да са живи, за да видят тези промени. Но както и писмото на Джалил, покаянието на Кабул е дошло твърде късно.

Лайла и децата се канят да пресекат улицата на път към автобусната спирка, когато черен джип с тъмни стъкла профучава край тях. Отклонява се в последния момент и минава само на педя от Лайла, като облива децата с кална дъждовна вода.

Джипът изревава надолу по улицата, надува клаксона и рязко завива наляво.

Лайла стои примряла, а ръцете й са се вкопчили здраво в китките на децата. Покрусена е. Сломена е от факта, че са позволили на военните командири да се върнат в Кабул. Че убийците на родителите й живеят в луксозни къщи с градини зад високи огради, че някои от тях са назначени за министри и заместник-министри, че фучат безнаказано в лъскави джипове през квартали, които са разрушили. Това я съсипва.

Но Лайла е решила, че няма да се самонаказва с възмущение. Мариам не би го одобрила. „Какъв е смисълът — щеше да каже с невинна и същевременно мъдра усмивка тя. — Какво му е хубавото на това, Лайла джо?“ Затова Лайла се е примирила. Заради себе си, заради Тарик и децата. А и заради Мариам, която продължава да навестява сънищата й и през няколко дихания се явява в мислите й. Лайла продължава да върви. Защото знае, че не й остава друго. Само това и надеждата.

Заман стои приклекнал на бялата черта и подхвърля топката. Показва правилата на група момчета в еднакви тениски, застанали в полукръг на двора. Заман забелязва Лайла, слага топката под мишница и й помахва. После казва нещо на момчетата, които извикват:

— Салаам, моаллем сахиб!

Лайла им махва в отговор.

Сега покрай източната ограда на сиропиталището има редица от ябълкови фиданки. Лайла се кани да посади дръвчета и покрай западната веднага щом бъде възстановена. Има нова люлка, катерушки и пързалка.

Лайла се връща вътре.

Боядисали са сиропиталището и отвън, и отвътре. Тарик и Заман са поправили всички течове на покрива, измазали са стените, уплътнили са прозорците, постлали са с килими спалните помещения и занималните. През зимата Лайла е купила няколко легла, а също и възглавници, и топли одеяла. Осигурила е и чугунени печки.

Месец преди това „Анис“, един от кабулските вестници, пусна статия за обновеното сиропиталище. Поместиха и снимка — Заман, Тарик, Лайла и един възпитател, застанали в редица зад децата. Когато видя статията, Лайла си помисли за приятелките си от детинство Гити и Хасина и за думите на Хасина: „Докато навършим двайсет, двете с Гити ще сме родили по четири-пет деца. Но ти, Лайла, ти ще ни накараш нас, глупачките, да се гордеем се теб. Ти ще станеш известна. Сигурна съм, че някой ден ще взема вестника и ще видя снимката ти на първа страница.“ Снимката в „Анис“ не е на първа страница, но независимо от това Хасина беше познала.

Лайла се обръща и тръгва по същия коридор, където преди две години с Мариам бяха поверили Азиза на Заман. Лайла все още си спомня как трябваше да отлепва пръстите на детето от китката си. Помни как тичаше по коридора, едва сдържайки давещите я вопли, как Мариам викаше след нея, а Азиза пищеше, изпаднала в паника. По стените на коридора са закачени плакати с динозаври и анимационни герои, снимки на статуите на Буда и рисунки на сирачетата. Повечето рисунки изобразяват танкове, които мачкат колиби, мъже, размахващи заплашително автомати, палатки в бежански лагер, сцени от джихада.

Лайла завива зад ъгъла и вижда децата, които я чакат пред класната стая. Посрещат я шалчетата им, обръснатите им глави с малки прилепнали шапки, слабите им телца, красотата на техните опърпани фигурки.

Децата я зърват и се втурват към нея. Тичат през глава и я наобикалят. Настъпва суматоха от кресливи поздрави, възгласи, писукане, галене, вкопчване, дърпане, боричкане, за да се окажат в прегръдките й. Има протегнати ръчички и молби за внимание. Някои я наричат мами, но Лайла не ги поправя.

Тази сутрин не успява бързо да успокои децата, да ги накара да застанат в редица и да ги заведе в класната стая.

Тарик и Заман бяха направили тази класна стая, като бутнаха стената между две помещения. Подът е все още много изровен, липсват плочки. Временно е покрит с плътна мушама, но Тарик е обещал скоро да сложи нови плочки и килим.

Над вратата на класната стая е закована квадратна дъска, която Заман сам е рендосал и боядисал в сияйно бяло и е написал с четка четири стиха — неговият детски отговор на онези, които мърморят, че обещаните на Афганистан пари не идват, че възстановяването върви твърде бавно, че има корупция, че талибаните вече се прегрупират и ще се върнат в пълния смисъл на думата, че светът пак ще забрави Афганистан. Стиховете са от любимите му газели на Хафез:

Йосиф ще се върне в Ханаан, не скърби, бордеите ще станат градини с рози, не скърби. И ако потопът дойде да погълне всичко живо, Ной ще те води в окото на бурята, не скърби.

Лайла минава под стиховете и влиза в класната стая. Децата сядат по местата си, разлистват шумно тетрадки и бъбрят. Азиза си приказва с момиченце от съседната редица. Хартиен самолет влита в стаята и описва дъга. Някой го хвърля обратно навън.

— Отворете учебниците по фарси, деца — казва Лайла и оставя своите книги на катедрата.

Докато трае шумоленето от разлиствани страници, Лайла отива до прозореца. Вън момчетата на игрището чакат реда си да упражняват свободен удар. Утринното слънце се изкачва бавно над планините. То блести по металния обръч на баскетболния кош, в синджирите на люлките, в провесената на врата на Заман свирка и в новите му здрави очила. Лайла поставя длани върху топлото стъкло на прозореца, затваря очи и оставя слънчевата светлина да огрее бузите, клепачите, челото й.

Най-напред, когато се върнаха в Кабул, страдаше, че не знае къде талибаните са погребали Мариам. Искаше й се да може да иде на гроба й, да поседи малко с нея, да остави цвете. Сега обаче чувства, че това е без значение. Мариам е винаги край нея. Тя е тук, в тези стени, които са пребоядисали, в дърветата, които са посадили, в одеялата, които топлят децата, във възглавниците, книгите и моливите. Тя е в смеха на децата. В стиховете, които Азиза рецитира, и в молитвите, които шепне, покланяйки се на запад. Но преди всичко Мариам е в сърцето на Лайла, където блести и пръска сиянието на хиляда слънца.

Лайла осъзна, че някой я вика. Обръща се и инстинктивно накланя глава, за да посрещне звука със здравото си ухо.

— Мами? Добре ли си?

Стаята е притихнала и децата са вперили очи в нея.

Лайла се кани да отговори, когато изведнъж дъхът й секва. Ръцете й се стрелват надолу и поглаждат мястото, където преди минута е усетила помръдване. Чака. Но няма друго помръдване.

— Мами?

— Кажи, миличка — усмихва се Лайла. — Добре съм. Да. Много съм добре.

Докато се връща на катедрата пред класа, си мисли за играта на имена, с която се забавляваха снощи. Откакто каза новината на Тарик и децата, тази игра се превърна в ритуал по време на вечерята. Обсъждат и спорят и всеки дава убедителни аргументи. Тарик харесва Мохамад. Залмай, който неотдавна е гледал на видео „Супермен“, е озадачен защо не може афганистанско момче да се казва Кларк. Азиза упорито настоява за Аман.

Но играта включва само мъжки имена. Защото, ако е момиче, Лайла вече е избрала името.